Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 102

По същото време, Александрия, Египет - 10.15 ч. (08.15 ч. по Гринуич)

Пакетът беше малък и тънък. Емили развърза връвта, разкъса хартията и се зачуди как е възможно вътре да има нещо достойно за библиотека от този калибър. Видяното в пакета заличи от ума й всякакви въпроси. Опита да прикрие изненадата си. В ръцете й лежеше малка пластмасова обложка, в която имаше сребристо диввди

Тя погледна към Атанасий, но умиращият вече бе започнал да говори

- Библиотеката може и да е стара... доктор Уес... но винаги е сочила към новото... възползвала се е от новото. Изпращаме информацията си във вид на диск, вместо на купища книги и листове, защото Александрийската библиотека... вече не е склад за ръкописи, документи и книги. Библиотеката, доктор Уес... тя е мрежа.

Историята на Александрийската библиотека, такава, каквато я знаеше Емили, отново се промени. Това беше дума, която не бе очаквала да чуе.

- Мрежа ли? - втренчи се тя в египтянина и обърна сребристото дивиди в ръцете си -Имате предвид, че е онлайн? В интернет? В уебмрежата?

- Нещо подобно - прошепна Атанасий. Дишаше все по-трудно, но на лицето му бе изписана усмивка на удовлетворение. - Очевидно е, че самият интернет е прекалено рискован... твърде обществен, твърде уязвим. Нашата версия е... така да се изразя... малко по-сигурна. Малко по-...защитена.

Отново се закашля. Този път кръвта бликна от устата му като порой и Атанасий се сгърчи от силата на конвулсията. Емили остави настрана дивидито, наведе се и взе египтянина в прегръдките си. Никога досега не беше виждала умиращ и изпитваше всепоглъщаща не обходимост да даде утеха на този добър човек в последните му мигове.

- Всичко е наред, Атанасий - прошепна тя. Тялото на мъжа постепенно се отпусна в ръцете й - Съобщихте ми това, което трябва да знам. Справихте се добре.

С последните останали му капки сила Атанасий вдигна глава към лицето на Емили, сграбчи я за рамото и доближи уста до ухото й.

- Наистина ли мислехте, доктор Уес... че още използваме дървени рафтове и шкафове? Този огромен град е станал тесен за библиотеката още преди две хиляди години... Наистина ли вярвате... че някое физическо хранилище може да я побере днес?

Очите му се приковаха право в тези на Емили. Задържа погледа й толкова дълго, колкото успя, опитваше се да я накара да разбере. И докато животът се оттичаше от тялото му и той потъваше в сън, от който нямаше да се събуди, тези очи, очите на новия Пазител, бяха последното, което видя.