Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 76

Истанбул —17.35 ч.

Малката кола, която Атанасий бе уредил да посрещне Емили, сега я понесе по главния крайбрежен път между летището и сърцето на Истанбул: модерна магистрала със странното име „Кенеди Кадеси“ Старото ауди, което изглеждаше почти двайсет години по -старо от последния модел на компанията, скърцаше и пращеше от усилието да се движи. Шофьорът, чиято усмивка не трепваше, но очевидно не говореше английски, явно възнамеряваше да стигне до направлението си възможно най-бързо.

Емили се опитваше да подреди информацията, която получи през деня. Съсредоточаването върху действителните данни, с които разполагаше, й помагаше да отвлече мислите си от тревогата за Майкъл и нервността за себе си. Чувстваше, че ако не насочи вниманието си към частите от пъзела, ще полудее - или от тревога за сигурността на Майкъл и вината, която изпитваше, задето продължаваше мисията си тук, далеч от него, или от страх пред заплахата за собствената си сигурност - заплаха, за която бе наясно, че е реална, макар и невидима. Ето защо се застави да се съсредоточи върху информацията, която получи през изминалия ден.

Каквато и да е причината, оригиналната Александрийска библиотека очевидно е напуснала града. Академичният свят я е смятал за изчезнала или унищожена. Сега Емили знаеше, че е била скрита и тайно преместена. Прехвърлянето й в Константинопол изглеждаше логично. Новата столица на империята е сигурно място. След упадъка на Рим градът на Константин се превръща в господстващ световен център и остава такъв до падането си под властта на османските турци почти хиляда години по-късно, през 1453-та. Дори тогава обаче остава град със световно значение, превръща се в сърце на великата ислямска империя с могъщия й султанат и неудържимите й армии, докато и тя не изчезва. Създаването на модерна Турция през 1923 година променя всичко. За първи път, откакто Константин го посвещава на себе си през 330 година, градът не е царска крепост.

Ако библиотеката наистина се е намирала тук, логично е Холмстрацд да я насочи към града като част от откриването й Емили не можеше да не изпитва чувството, че Арно преднамерено я подтиква да проследи историята на библиотеката чрез свое собствено пътуване, сякаш това ще я доближи до нея... На лично ниво? На емоционално?

Каквато и да беше причината, един факт изглеждаше особено интересен. Ако Атанасий е прав и библиотеката е преместена от Константинопол чак в средата на XVI век, значи е била тук по време на великото разместване на силите през предишния век. Пристигнала е в императорския град под знамето на византийски владетел. Напуснала го е под знамето на османски.

Което означава, че „царският дом“, описан в последната нишка на Арно, не може да е резиденцията на византийския император, коронован във величествената църква „Света София“, сега превърната в музей. Докато колата минаваше покрай огромната сграда, Емили почувства увереност, че това е прикритие - повърхностно значение, което Арно искаше да бъде лесно дешифрирано, но сочещо в погрешната посока. Царете на Константинопол са управлявали в невиждан блясък, а дворецът им, макар и сега превърнал се почти изцяло в руини и място на показни разкопки, е прочута туристическа атракция в модерния град. Споменеш ли „царския дом“ в Истанбул, ще те упътят именно натам.

Но ако библиотеката наистина е продължила да съществува тук след падането на Византия и Константинопол, през периода на ислямската власт, тогава царският дворец трябваше да означава нещо друго. Емили беше сигурна, че се отнася за резиденцията на османския султан, двореца, наречен Топкапъ, към който сега малкото ауди се носеше с максимална скорост.