Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 87

20.20 ч.

Емили се дръпна обратно зад ъгъла възможно най-бързо. Само след минути двамата мъже щяха да я настигнат. Налагаше се да мисли бързо.

И дума не можеше да става да се върне на ферибота: беше хванала последния, за да стигне до Долмабахче. „Освен това - помисли си, - не бива да влизам в затворени пространства. Трябва да мога да се движа, да разполагам с място, за да избягам.“ Емили нямаше опит в избягването на преследвачи, но можеше да преброи на пръсти дните, в които не беше започвала деня с бягане, още от младежките си години. Нямаше да се остави да я хванат без борба.

Насили краката си да се движат и продължи да върви по тясната странична уличка. Движеше се на юг покрай брега, обратно към центъра на града. Кварталът пред нея с изглед към прочутия полуостров със „Света София“ и Синята джамия се наричаше Галата - оживен пазар с малки алеи и криволичещи улици, които гъмжаха от коли, маси и търговци, продаващи стоката си. Емили си го спомняше от предишните си посещения като оживено място вечер, също толкова, колкото и през деня, винаги пълно с хора, с тълпи.

„Ще свърши идеална работа“ - помисли си. Щеше да си проправи път през Галата, да се отскубне от преследвачите си и после да отиде в центъра на града, по моста от другата страна.

Емили ускори крачка, а сетне хукна. Вече излязла от двореца, нямаше причина да не тича с всички сили. И тя, и мъжете зад нея знаеха, че всеки е наясно с присъствието на другия; гонитбата бе започнала. За втори път от началото на пътуването й предпочитанията й към удобни равни обувки ненадейно се оказаха предимство.

Тя профуча през малка криволичеща уличка, която излизаше на по-голям площад с пазар, блеснал на светлината на електрическите крушки. Имаше колички, отрупани с какво ли не, от кошници с разноцветни индийски подправки до евтина електроника и два пъти рециклирани батерии.

Емили си запроправя път сред количките и хората. Когато стигна до другия края на площада, хвърли поглед назад. Двамата мъже бяха излезли от същата уличка, от която тя беше дошла на площада. Движенията им бяха идеално координирани и двамата сякаш се движеха в ритъм, оглеждайки противоположните половини на площада, все едно бе застлан с мрежа, отбелязана в съзнанието им. Единият говореше по малък мобилен телефон, без да престава да оглежда площада. Всичко приличаше на сцена от филм за ЦРУ, но Емили беше абсолютно сигурна, че тези двамата не са от добрите.

Докато преследвачите й продължаваха да оглеждат площада, тя се скри зад висока каруца с дрехи и обувки, но закъсня с няколко секунди. Мъжът с телефона я зърна и посочи с пръст от другата страна на площада. Другият веднага реагира и двамата започнаха да си проправят път между сергиите към Емили. Движеха се из оживения пазар, без нито за миг да я изпускат от поглед: разблъскваха от пътя си търговци и купувачи, без да се поколебаят и без да ги погледнат.

Емили се оттласна от количката и сви в друга странична уличка с наклон надолу. Хукна с всички сили, като променяше посоката си всеки път, когато на пътя й изникнеше нова алея. Беше в отлична форма, но започваше да усеща, че не може да надбяга тези мъже. Трябваше да им се изплъзне.

Стрелна се в задна уличка. Тялото я болеше от комбинацията от пулсиращия през мускулите й адреналин и внезапната необходимост да ги използва с такава сила. Сутрешното бягане си беше сутрешно бягане, но да бяга, за да спаси живота си, беше нещо напълно различно. Тя се облегна на една стена и се помъчи да си поеме въздух. А после, преди да успее да се отпусне и да даде на мускулите си възможност да се напрегнат и да се стегнат, се оттласна от стената, движена от заповедта на гласа, който ненадейно отекна в съзнанието й с абсолютна яснота: „Продължавай да се движиш!“.

С всяка крачка двамата мъже скъсяваха разстоянието, което ги отделяше от Емили. Макар че техниката й на спонтанно отклоняване в различни посоки, през странични улички и алеи, означаваше, че не могат да хукнат в пълен спринт и да сложат край на гонитбата за секунди, те все още имаха предимство: бяха свикнали да преследват мишени.

Емили рязко се обърна надясно и сви в друга задна алея, която дългите й крака изминаха само с няколко крачки. Както много от другите улички, през които бе минала в последните секунди, и тази се вливаше в по-широка улица е повече магазини, колички и тълпи. Но тази улица се отличаваше с една важна, ужасяваща разлика. Докато се придържаше към края й и се движеше възможно най-бързо, оглеждайки се за следващата алея, по която да хукне, осъзна, че такава няма. Нямаше нито една странична уличка, нито една алея. Нямаше как да се измъкне. Намираше се на дълга улица с витрини и сгради, обградена от двете страни от солидни стени на една или друга постройка.

„В капан съм.“

Емили диво се огледа за нещо, което да й послужи като маршрут за бягство. От дясната страна, на няколко метра, съзря възможност: отворени двойни врати, водещи към една от малкото църкви в района - останка от времето, когато Истанбул е бил колкото мюсюлмански, толкова и християнски град.

„Не е алея, но е по-добре от нищо“ - помисли си Емили.

Обърна се и влетя тичешком през вратите.

Църквата беше тъмна, осветявана почти единствено от малкото свещници, към които групички стари жени бяха прикрепили вощеници Зад тях стените бяха украсени с романтични изображения на Иисус, Богородица и светците. В края на дългата пътека бе олтарът, отделен от останалата част на църквата с малък, висок до кръста параван от дърво с изписани образи.

„Арменска е“ - включи се умът й на историк, забелязал въпреки ситуацията типичния интериор на арменските църкви по цял свят.

За нейно облекчение таванът на църквата се поддържаше от високи колони от двете страни на главния кораб. В тъмнината те й предоставяха това, от което се нуждаеше повече от всичко на света: място да се скрие. Като взе незапалена свещ от една кутия до входа, в случай че й се наложеше да изглежда набожна и да се слее с богомолците, Емили тръгна покрай лявата стена, докато стигна до колона, достатъчно отдалечена от групичките богомолци, и се скри зад нея.

Наведе глава и цялото си тяло, подпря се на студения каменен пилон и отметна настрана дългите кичури тъмна коса, полепнали по лицето й от пот. Ехото от учестеното й дишане сякаш отекваше от покритите с изображения стени.

„Успокой се. Дишай дълбоко. Бавно. Не им давай да те чуят; не им давай да те видят.“

Стисна очи и се насили да не помръдва. Никога през живота си не беше изпитвала такъв ужас, както през последните няколко минути, и тялото й не беше сигурно как да реагира. Замоли се е цялото си същество да е успяла да влезе в църквата, преди мъжете да са свили зад ъгъла и да са видели накъде тръгва.

Сега в ума на Емили не бе останала и капка съмнение, че библиотеката съществува, че историята за Обществото е вярна, че Съвета също го има. Арно я бе насочил към нещо истинско - нещо, което почти беше успяла да намери. Но цената на това откритие бе знание, което я обвързваше със събития далеч извън контрола й. Защо искаха да я убият тези мъже -защото можеше да ги отведе до библиотеката? Или участваха в заговора на американското правителство?

Емили се застави да забави дишането си и зачака пулсът й да се върне към подобие на нормалност. За няколко дълги минути църквата остана тиха. Никой не влезе. Никой не наруши молитвената тишина.

Бавно, предпазливо тя надникна покрай колоната. Това, което видя, потвърди отсъствието на звуци: сега църквата бе почти празна. Мъжете не я бяха проследили дотук. Беше влязла сама.

Изчака още няколко минути, за да даде на преследвачите си време да продължат нататък и да хукнат след въображаемата си мишена по които улици решат, че е тръгнала. Едва когато се появи пазачът на църквата и започна да затваря двойните врати за през нощта, Емили най-накрая излезе иззад колоната и пое към изхода.

Предпазливо надникна към улицата, преди да излезе изцяло през вратите. Бърз поглед в двете посоки й показа, че няма от какво да се бои. Озова се на улицата. След няколко минути намери уличка, която водеше надолу по хълма и се губеше в оживените улици на Галата.