Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 38

Оксфорд -15.50 ч. по Гринуич

След няколко минути Емили излезе с мрачно изражение от църквата. Мина по малката уличка, известна като Кат Стрийт, в източния край на сградата, без изобщо да я интересува дали полицаите няма да я спрат и да я отстранят от местопрестъплението. Откритията, които бе направила вътре, означаваха край на всяка надежда, че може да се добере до информацията, която Арно Холмстрацд искаше от нея да открие, информацията, за която сега беше сигурна, че наистина се е намирала там. Арно бе написал, че и други хора се стремят към същото познание. Струваше й се очевидно, че са се добрали до него първи и са заличили следите си по драматичен начин. Каквото и да е било възможно да се види там, вече беше напълно недостъпно. Нямаше представа дали ще минат седмици, или месеци, преди да разчистят купчината камъни от средата на църквата и дали дори уликата, която търсеше, ще е там след разчистването.

Тя погледна към двора и улови погледа на Уекслър. На лицето на бившия й преподавател се изписа облекчение, че я вижда вън от сградата. Той набързо се сбогува с групата наоколо, кимна на Емили и двамата се запътиха към края на отцепената територия. Минаха под лентата и отидоха при Кайл, който все още седеше замислен на каменна пейка. Едва тогава проговориха.

- Тъкмо започвах да се чудя колко още ще мога да поддържам тази малка измама - каза Уекслър и погледна с надежда към Емили. - Надявам се, добре си оползотворила времето?

- В известен смисъл - отвърна Емили - Намерих двете кралици: едно изображение на Богородица на западния прозорец и друго като статуя над олтара. Но точно в момента не е възможно да се моля между тях.

Професорът вдигна вежда и на лицето му се появи въпросително изражение.

- Мястото между двете изображения - обясни Емили - представлява купчина камъни и отломки.

Уекслър пак погледна към църквата, очите му се спряха върху останките от кулата, преценявайки размера на разрушението, и се замисли над думите на Емили. Новината сякаш му бе причинила физическа болка.

- Не съм сигурна, че виждам начин да продължим - призна бившата му студентка, като се опитваше гласът й да не звучи пораженчески - Каквото и да има под купчината, не мога да се добера до него. Поне не и сега.

Кайл ненадейно се изправи. Мълчалив до момента, понастоящем той бе единственият от тримата, на чието лице бе изписана надежда.

- Всъщност, доктор Уес, не вярвам, че това е чак толкова голям проблем, колкото си мислите.

Разстроената Емили се изненада от позитивния му той

- Не е чак толкова голям проблем, колкото си мисля? Професоре - обърна се тя към Уекслър, - наистина умеете да подбирате оптимисти!

Пак погледна към Кайл.

- Вижте, знам, че надеждата никога не умира, но малка доза реализъм се отразява добре на душата.

Младият мъж я слушаше, но лицето му все повече засияваше; изражението му от обнадеждено стана абсолютно удовлетворено. Вместо да го потисне, укорът й предизвика неговата иронично-шеговита усмивка.

Емили не разбираше.

- Значи не мислите, че останките от цяла една рухнала каменна църква представляват проблем?

- Не, не мисля - потвърди решително Кайл. - Не и за вас. Защото съм сигурен, че под въпросната купчина няма абсолютно нищо.