Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 79

Истанбул, дворецът Топкапъ - 18.15 ч. местно време

Емили спря пред портата на палата, за да плати таксата от двайсет турски лири за вход, след което се запъти през грижливо поддържаната градина към главния комплекс.

Както много други гледки, които бе видяла през последните два дни, дворецът бе предназначен да прави впечатление. Но го постигаше по начин, който не приличаше нито на величествената изискана архитектура на Оксфордския университет, нито на модернизма на новата Александрийска библиотека, изградена от стъкло и камък. Дворецът, дом на султаните, откакто Мехмед Завоевателя - човекът, превзел града от християните и сложил край на византийската и римската империя - го е построил през 1478 година, представлява традиционна сграда със смесени ислямски стилове. Няма две сгради, които да изглеждат еднакви, а ярките цветове, почти изцяло отсъстващи в Оксфорд и Александрия, са основен принцип на османските декорации. Навсякъде се виждат здания, украсени отвътре и отвън със сини, червени и златисти плочки; боядисани колонади поддържат ъгловати навеси със златни листа; във всеки ъгъл и на всеки площад се виждат фонтани. Самият комплекс заема площ от седемстотин хиляди квадратни метра на върха на нос Сарайбурну и прилича повече на селище с царски постройки и коридори, отколкото на една-единствена сграда.

Емили знаеше малко за Топкапъ, може би малко повече от обикновените туристи, които нямаха представа от историята, но не и кой знае колко повече от включеното в описанието за туристи, което получи заедно с билета си.

Османските султани са живели в двореца Топкапъ от дните на Мехмед Завоевателя до 1856 година. Някога е бил дом на огромното царско семейство, включително множеството съпруги и наложници на султана, както и децата им. Цял сектор, известен като „харема“, е традиционна част от всички османски царски резиденции и в нея е живял самият владетел с най-близките членове на семейството си. Дворецът обаче е бил дом и на държавните институции, в това число и на резиденциите на везири и съветници - султанът е държал всички наблизо в буквалния смисъл на думата. Зад стените му са се намирали също и царската съкровищница, обори, парадни и церемониални площади, оръжейници, болници, бани, джамии, приемни зали - всичко, от което може да се нуждае един монарх. Това го е предпазвало от риска да излиза навън, сред тълпите от непокорно население, повече, отколкото е абсолютно задължително.

През 40-те години на XIX век дворецът е превърнат в музей, след като султаните преместват резиденцията си. През 1924 година Кемал Ататюрк официално го обявява за институция на новата Дирекция на музеите на турското правителство, каквато е и до днес. В това си качество Топкапъ не само предлага на туристите забележителна гледка и докосване до най-високите нива на живота в Османската империя, но е и дом на колекции, свързани с исляма и османския период, които надхвърлят границите на историята на султаните. Традиционното изкуство на рисувана керамика и плочки заема голяма част от изложенията, а в помещение с реликви близо до една от дворцовите джамии може да се видят немалко важни артефакти за ислямското наследство. Сред тях е най- ценното притежание на музея: косъм от брадата на Мохамед, изложен в стъклена витрина в отделна стая, до която ислямски чиновник постоянно чете от Корана.

Емили оглеждаше всичко, докато вървеше през комплекса. Дори след изпълнените с напрежение събития от последния ден Топкапъ притежаваше красота, на която не можеш да не се възхитиш. Докато хладината на вечерта нахлуваше в тялото й, тя пое по каменна пътека, заобиколена от добре поддържани цветя, в посока към Багдадския павилион в североизточния ъгъл на палата. От всички страни бликаха фонтани. Късче от историята си проправи път през нейната памет и разбърканите й мисли: функцията на фонтаните. Нежните им звуци били не само красиви и успокояващи. Те представлявали ефективен „бял шум“ и приглушавали звуците от разговорите, които султанът провеждал със съветниците си насред претъпкания палат. Край прозорците и вратите на главните приемни и лични стаи за срещи стратегически са разположени фонтани, за да държат настрана евентуалните шпиони - или поне да ги затруднят да чуят гласа на султана.

Днес обаче красотата и историята са разположени в контекста на нещо много по- важно, с измерения, които предизвикваха не само страхопочитание, а и ужас. Емили постоянно се оглеждаше през рамо за подозрителни фигури. Мъжете, които й се стори, че мерна на летището, можеше да са били плод на въображението, породен от параноя, но не биваше да обръща гръб на действителността. „Съветът“ на Атанасий беше истински и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне целите си. Членовете му бяха открили Майкъл, а това означаваше, че знаят всичко за нея, може би дори и факта, че сега притежава списъците с имена, които очевидно понастоящем са в ядрото на настоящите им действия. Знаеше, че Съветът вече не е враг само на Обществото. Беше и неин враг. Беше сигурна, че в момента Съветът дебне плячката си.

Тя влезе в павилион от червен и бял мрамор, издигнат в чест на военната кампания в Багдад през XVII век, сега заобиколен от грижливо поддържани дървета и цветя. Този кьошк се намираше в най- отдалечения ъгъл на Топкапъ, в сърцето на територията на султана. Тук, от изкуствено прикрита точка, тя видя това, което в дните на апогея на империята са наблюдавали малцина с изключение на висшите класи и благородниците: необезпокоявана от нищо гледка над града и моретата от наблюдателната точка на имперската мощ и сила. Някога султанът буквално е можел да стои в градината си и да гледа надолу към своята империя.

Тази гледка обезпокои Емили.

От разположения високо над града ъгъл на палата от едната си страна можеше да види целия град, а от другата - мястото, където се срещаха моретата. В края на централния полуостров на Истанбул Мраморно море, Босфорът и Златният рог се сливаха и превръщаха метрополиса в първокласно място за корабоплаване и търговия. Емили погледна към водите, които се разливаха далеч под върха на хълма.

„Далеч под.“

В момента именно разстоянието беше обезпокоително. Просто не пасваше. Емили продължаваше да се взира във водите долу, но сигурността й, че е дошла в правилния дворец, бързо изчезваше. Да не би да е сбъркала?

Дворецът Топкапъ се извисяваше на хълма си и гледаше към водата, но в писмото на Арно в Александрия се говореше за царския дом, „докосващ водата“. Докосващ. Странна фраза, но фактът само й придаде допълнителна тежест в съзнанието на Емили. Ако през последните два дни бе разбрала нещо за Арно Холмсгравд, то беше, че фразите му са прекалено точни. Съставянето им не можеше да е без значение. Когато кажеше нещо, Арно имаше предвид точно това и буквално по начина, по който го е казал.

Докато се заставяше да чуе думите на Арно възможно най-вярно, простата истина внезапно блесна пред очите й, ясна като морето далеч под краката й Дворецът и моретата бяха близо едни до други, но не се срещаха. Не се докосваха. Това можеше да означава само едно.

Топкапъ не е въпросният дворец.