Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 86

20.02 ч.

Емили извади блекбърито от джоба на якето си и снима надрасканото на облегалката. Пръстите й се плъзгаха умело по малката клавиатура; започна да пише коментар към снимката, за да го използва евентуално по-късно, но спря само след първите няколко букви на първата дума. Нямаше нужда от бележки. Смисълът на посланието на Арно, значението на новия символ незабавно й се бяха изяснили.

През един или друг момент от обучението си всеки студент в Оксфорд е влизал в Божествените училища: церемониална зала за дебати, долепена до централната Бодлиева библиотека, първото помещение в институцията, построено специално за лекции. По време на построяването на сградата в средата на XV век университетът съществува от поколения, но лекциите се провеждат в залите на различните му колежи и други структури, включително и Университетската църква „Света Богородица“, през руините на която Емили си проправи път преди, както й се стори, цял век. Студентите обаче започнали да стават по-шумни и по-разпалени и ръководството решило, че не е уместно да се състоят дебати и лекции в църквата. Поръчало изграждането на Божествените училища специално с тази функция. След два века добавили допълнително помещение в отдалечения западен край - Къщата на съвета. В сложно украсената зала, която дори и днес не разполага с изкуствено осветление, се намира тронът на ректора на университета; за период от около петнайсет години по време на управлението на Чарлс I, през най-бурното време на гражданската война, Къщата на съвета изпълнявала ролята на съвещателна зала на Парламента.

Всеки студент в Оксфорд познава сградата, защото е шедьовър на странен, смайващ дизайн, поставен в списъка на задължителните туристически атракции на града, но и понеже в нея не се е провеждала лекция от десетилетия насам. Сега я използват единствено за церемонии по завършването. Един миг на слава в старата зала, за да впечатлят студентите, преди да ги изпратят.

Най- прочутият елемент на Божествените училища е таванът. Изграден в така наречения перпендикулярен стил, той представлява готически свод с ребра, покрит от единия до другия край със стотици странни загадъчни символи, някои от които висят надолу. Едва ли не оставаш с впечатлението, че таванът има пръсти и посяга надолу към хората. Емили си спомни леко зловещото чувство, което изпита, когато го видя за първи път, докато слушаше как преподавателят от колежа споменава нещо за човека, който го е замислил: майстор масон на име Уилям Орчард.

Никой не знаеше какво точно изразяват странните символи на Божествените училища и фактът сам по себе си бе достатъчен да породи безброй теории за конспирация. Някои гравюри очевидно са емблеми на къщи и колежи от времето на построяването на сградата; други вероятно са инициалите на дарителите, допринесли за издигането й. Но имаше и такива -десетки, стотици, - които чисто и просто си оставаха загадка. Очевидно не означаваха нищо и това постоянно запленяваше посетители и тълкуватели.

Емили отново погледна към втория символ, който Холмстранд й бе оставил тук, в стаята на Ататюрк. Фразата Пълен кръг: божественият таван на Оксфорд и домът на Библиотеката очевидно насочваше към Божествените училища. Арно не би могъл да се изрази по-ясно. А новият символ, разсъждаваше Емили, почти със сигурност е някой от изваяните в сложната украса на тавана на залата.

Изведнъж тя се сепна от гласове някъде по дългия коридор. Внезапно осъзна в какво опасно положение се намира. Седеше на диван - обезобразен диван - в една от най- почитаните стаи в Турция. Не можеше дори да си представи какво я очаква, ако я открият. Беше чувала доста неща за турските затвори... и никое от тях не беше ху баво. При това затворът беше в най-добрия случай. Ако гласовете бяха на двамата мъже в сиви костюми, които бе зърнала на корабчето, всичко щеше да стане много, много по-лошо.

Емили бързо върна възглавницата на мястото й над драскотините на Арно, прекоси стаята, прекрачи над червеното въже и се върна в коридора. Забави се достатъчно, за да разбере откъде идват гласовете, които сега ставаха все по-силни, и тръгна в противоположна посока. Надяваше се да са служители в музея, които правят вечерна обиколка, или други посетители на семинара, решили да пропуснат лекцията. И в единия, и в другия случай обаче не желаеше да я видят. Сега, когато бе открила какво й е оставил Арно, целеше единствено да се махне оттук и да стигне до някое сигурно място.

Вървеше през разкошните зали и най- накрая се озова обратно на централното стълбище. Бързо слезе по него и зави зад ъгъла към главното фоайе. От другата страна на огромното помещение беше вратата, която щеше да я изведе на истанбулските улици.

Но от дясната й страна, зад една от колоните до широките первази на залата стояха двамата мъже в сиви костюми.

Този път погледът на Емили се кръстоса с погледа на единия. Каменното изражение на мъжа не се промени, но той се извърна, за да застане лице в лице с нея. Сякаш свързани с вълшебна нишка, и другият мъж се обърна едновременно с първия. Вече не се опитваха да останат незабелязани

„Бягай! “

Мисълта избухна в съзнанието на Емили с почти неконтролируема сила. Адреналинът й скочи. Беше наясно, че ако побегне, ще привлече още по-голямо внимание. Жена, която излиза на бегом от дворец, със сигурност щеше да бъде спряна, а ако някой я спреше, щеше да се окаже оставена на милостта на двамата мъже.

„Просто тръгни право към вратата и излез.“

Емили откъсна поглед от този на мъжа и закрачи през помещението. Вървеше възможно най-бързо, но без да тича.

„Право към вратата. Право към вратата.“ Опита да върви равномерно, в ритъм с думите си.

Фоайето изглеждаше невъзможно голямо; с всяка крачка Емили изпитваше чувството, че на следващата ще усети ръка върху рамото си или някой ще я събори, излизайки й в гръб. Не откъсваше поглед от изхода и най- накрая го видя точно пред себе си. Блъсна вратата със сила, която не знаеше, че притежава, и излезе на улицата.

Прекоси уличното платно, успоредно на двореца, и стъпи на тротоара от другата страна. Край нея минаваха хора - най-голямото прикритие, което можеше да получи. Вървеше равномерно, почти тичайки, и си проправяше път с лакти през групичките хора, които се случеха на пътя й Те я поглеждаха раздразнено, няколко души възнегодуваха, но Емили не спря.

Едва след пет минути си позволи да забави крачка. Може би, само може би, мъжете не я преследваха отблизо, както се страхуваше. Нито веднъж не беше погледнала назад, за да се увери. Ако имаше нещо, което си спомняше от екшъните, които беше изгледала, то беше, че поглеждането назад те бави.

Все пак, така или иначе, беше време да разбере. Стигна до един ъгъл и се притисна до стената от другата му страна. Събра цялата си смелост, обърна се назад и подаде глава край ръба, за да погледне назад в посоката, от която беше дошла.

Три пресечки по-назад двамата мъже вървяха право към нея.