Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 15

Минесота -10.40 ч. централно стандартно време

Емили влезе в кабинета си, затвори вратата и пусна щорите на прозореца към общата стая от другата страна. Не беше сигурна защо, но чувстваше, че трябва да остане сама, далеч от погледите на колегите и студентите си.

Втората страница от факса на Майкъл продължаваше да я обърква. Приличаше на сбор от улики - но улики за какво? И в кой момент от сутринта се бе превърнала в героиня от криминален роман, в който е напълно нормално да получиш писмо с улики?

Трябваше отново да говори с Майкъл сега, когато държеше съдържанието на плика, който бе получил той. Обзета от нервност, извади блекбърито си и натисна номера му от своите контакти.

- Ето те пак - започна Майкъл, веднага щом вдигна. А после добави с известно самодоволство: - Нали ти казах, че няма да повярваш.

- Да, готова съм да призная, че се оказа прав, скъпи - опита се Емили да запази настроението си ведро като тона на Майкъл, докато разгъваше двата листа хартия и ги до -бавяше към първото писмо от Арно.

Майкъл обикновено беше в настроение да се пошегува с нея, но сега се съобрази с факта, че темата е сериозна.

- Емили - попита я, - какво означава всичко това?

- Чистосърдечно признавам, че нямам никаква представа.

Не се сещаше за нито една причина, която би могла да подтикне Холмстравд да избере да въвлече в делата си точно нея. Единственото общо помежду им беше широката сфера на академичната им работа: античност, история и религия. Дали е достатъчно? Дали тези общи интереси не ги свързваха по начин, който Емили все още не съумяваше да види?

Мислите й я накараха да замълчи. Реакцията на Майкъл й подсказа, че все още смята за необходимо да поддържат по-лековат тон:

- Благодаря ви много за проницателността, професоре.

Прямотата му я накара да се засмее. Още от първия си разговор преди четири години на една вечеря в колежа в Оксфорд двамата бяха започнали да се закачат по този начин. Той, завършил история и специализирал архитектура, се опита да очертае в най-общи линии възхищението си от модерния дизайн, като заговори положително за „Гъркин", прочутия лондонски небостъргач, подобен на готова за полет стъклена краставица.

- Абсолютна грозотия - непростимо! - изказа във възможно най-мека форма обективното си мнение Емили и го изрече енергично, без да се смущава. - За нищо на света няма да повярвам, че наистина ти харесва. О, може да заявяваш, че ти харесва - това е твой дълг като архитект, както студентът по музика е длъжен да твърди, че се възхищава на Бах, дори ако предпочита да слуша драскането на нокти по дъска, отколкото да се подложи на петминутно слушане на Брацденбургските концерти.

Дали заради възхищението в тъмносините й очи и на пръв поглед неизискващата й никакви усилия красота, или пък заради прямотата и силата на волята й, но Майкъл незабавно си падна по Емили. Случайният интерес бързо прерасна в истински роман, а после и в дълбока любов. Беше й направил предложение едва миналата година, точно преди третата им вечеря по случай Деня на благодарността. Често Емили беше по-инициативната от двамата по отношение на връзката им, но този път се наслади на традиционното предложение с диамантен пръстен и падане на колене.

- Може би трябва да започнеш с това, което знаеш - отбеляза той. - И в двете писма се споменава за Александрийската библиотека. Явно Холмстравд я е намерил.

- Не точно - прекъсна го Емили. Прецизният език на Арно й бе направил огромно впечатление. - Не пише, че я е намерил, а че съществува. Трябва аз да я намеря.

- Добре - съгласи се Майкъл, - но идеята е, че трябва да направиш някакво откритие. Не ми е приятно да те питам, но... библиотеката и това общество „изчезнали" ли са?

- Добре, че си хубав - присмя му се тя, - защото знанията ти по история са ужасяващи. Чудя се дали изобщо си обръщал внимание по време на бакалавърската си програма.

Откакто се бе отказал от историята заради по-добре платения архитектурен дизайн, тя се наслаждаваше на всяка възможност да го подразни. Почака да чуе смеха му и както се надяваше, той наистина се разсмя.

- Да - продължи тя, - изчезнала е. Или по-скоро е била унищожена - не съм сигурна какво означава това „общество". Навярно просто персоналът на библиотеката.

- Кога е била унищожена?

- Не съм сигурна - отговори Емили.

- И имаш нахалството да обвиняваш мен, задето не познавам историята? Моето невежество поне не е предшествано от докторска степен по предмета!

Емили се усмихна.

- Не знам отговора, Майк, защото никой не го знае. Загадка е. Една от най-големите загадки на античния свят. Александрийската библиотека е построена по време на управлението на Птолемей Втори, цар на Египет, в началото на трети век преди Христа, и се превръща в най-голямата библиотека в историята на човечеството. А после, след няколко века, библиотеката изчезва.

- Как така изчезва?

- Това е най-точната дума - отговори Емили. - Предполага се, че е унищожена, но няма конкретни доказателства. Просто изчезва. Истинска загадка.

- Е, щом говорим за загадка - напомни й Майк, - разполагаш с цяла страница улики.

Но нито той, нито тя се засмяха на шегата. Емили погледна към третата страница на

Арно.

- Възможно ли е наистина да е намерил тази библиотека? - попита най- после Майкъл.

Странният език на Арно Холмстравд оживя в мисълта на Емили. библиотеката наистина съществува... както и Обществото... нито тя, нито то са загубени... "

Обмисли въпроса на Майкъл и най- накрая отговори:

- Ако някой друг беше казал, че знае къде е тази библиотека, щях да реша, че е лъжа, без изобщо да се замислям. Прекалено сензационно, твърде невероятно. Но го твърди Арно Холмстравд. Репутацията му е легендарна.

- Да, помня как се прехласна по него - отбеляза Майкъл.

Знаеше колко Емили уважава интелектуалните дарби на Холмстранд. Самият той дори изпитваше известна симпатия към него. Беше го срещнал веднъж, на един от приемите във факултета на Емили. След вечерята й призна, че професорът много напомня на дядо му - човек с благ поглед и високо чело, видял света, но не му се оставил да го превърне в коравосърдечен тип. Сега обаче тонът му целеше да й напомни, че смъртта на Холмстранд я забърква в нещо, което на този етап нито той, нито тя разбираха.

- Прочутите хора не може ли да лъжат? - попита най- накрая годеникът й

- Той не беше просто прочут, Майки - отговори Емили. - Беше световен авторитет.

Арно Холмстранд започнал да изгрява на академичната сцена още като бакалавър. Завършил „Иейл", после получил магистърска степен от „Харвард" и Емили бе чула слух, че е завършил програмата за по-малко от година. Междувременно успял да публикува първата си книга, „Динамиката на пресичане на културите: потокът на обмен на знания между Африка и Близкия изток в края на класическия период". Заглавието може и да е непроизносимо, но книгата незабавно се превърнала в класика в тази област. От издаването й са изминали десетилетия, но Емили все още я използваше като източник в преподавателския си курс.

Все пак беше наясно, че нито една част от тази биография няма да впечатли Майкъл. Като се имаха предвид обстоятелствата и дръзкият му характер, беше по-вероятно да се трогне от приключенската страна на работата на Арно. А тази страна наистина беше богата.

- Говорим за човек, който се прославя още на първата си археологическа експедиция от университета „Кеймбридж" - поде тя ентусиазирано. - Тогава само е следвал докторантура, а групата му е провеждала разкопки въз основа на карти, начертани от самия него по данни от проучванията му в Британската библиотека. Открили не едно, а две военни укрепления в Северна Африка, датиращи от времето на Птолемей Втори Египетски, отдавна погребани в пясъците.

Самата Емили нямаше как да не намира това за вълнуващо.

- Същият Птолемей, който е свързан с библиотеката?

- Именно той. И сякаш това не е достатъчно, находката била последвана от куп приключения, достойни за Холивуд. Доколкото съм чувала, военните в селата край разкопките се отнасяли с подозрение към работата на Арно и на два пъти нахлули в обектите. Втория път го завързали, пребили го до безсъзнание и захвърлили тялото му в пустинята на трийсет километра от разкопките.

Майкъл остави в разговора да се промъкне пауза.

- И така - обади се най- после той, - професор Арно Холмстранд Велики е човек, който като нищо би могъл да намери отдавна изчезналата библиотека.

Емили по-плътно притисна ухо към слушалката. Тревогата от сутринта лека-полека изчезваше, изместена от нарастващо чувство на очакване.

- Да, би могъл. Но не забравяй, не това пише в писмото си. Онова, което твърди, е още по-невероятно: тя изобщо не е изчезвала. Сигурен е, че съществува. Не разбирам как е възможно, но го пише.

- И иска след смъртта му ти да я откриеш?

- Изглежда, да.

- И това не те... тревожи?

Емили се поколеба. Закачливата нотка в гласа на Майкъл напълно се бе стопила.

- Не - призна тя, обзета от любопитство. - Защо да ме тревожи?

- Защото според чутото току-що, историята на Холмстранд не е точно безобидна и лишена от опасности.

Емили понечи да отговори, но Майкъл я изпревари:

- Да се изразя по-ясно, Ем: той е мъртъв. И тези писма, тези улики - те май те насочват по пътеката, докарала му три куршума в гърдите.