Краят на дните

10

Отвън заставам на слънце и оставям топлината да се просмуче и в костите ми. Поемам си дълбоко дъх, изпълнен с аромата на розмарин, и полека издишам.

Баща ми обичаше да говори за скритата магия в топлината на слънцето. Ако затворим очи, разправяше ни той, и си поемем дълбоко дъх, с него ще попием и слънцето и ще усетим, че всичко ще бъде наред. Обикновено го казваше непосредствено след целодневна откачалска сесия на мама с крясъци и замерване с разни предмети из апартамента.

Дявол го взел, щом татковата техника работеше при маратонските гневни пристъпи на мама, значи следва да работи и при апокалипсис. Момчетата обаче са нещо различно. И все пак съм почти сигурна, че някоя таткова техника би се справила и със случващото се покрай Рафи.

По склона на островния хълм има дребнички жълти цветенца; напомнят ми за парка, където ходехме понякога с татко — преди да ни напусне. Не на място е единствено групичката чудовищни скорпионоопашати зверове и малкото, покрито с шевове момиченце със синини по цялото тяло.

Сред високата трева сестра ми превързва пръста на едно от чудовищата, сякаш й е домашен любимец, а не библейска напаст, предназначена да измъчва хората в типично апокалиптичен стил.

Ребрата на Пейдж изпъкват като броеница под прекалено голямата тениска. Мъчно ми беше да ги гледам тази сутрин, докато я слагах да си легне. Под очите си има кръгове, а ръцете й са като сухи вейки, нищо че си играе на медицинска сестра с чудовището.

Седи в тревата до любимците си. Забелязах, че сяда при всяка отворила й се възможност. Според мен пести енергията си. Според ме тя умира от глад.

Налага се да се заставя да тръгна към групата им. Все едно колко време прекарвам със скакалците, не се чувствам удобно в присъствието им. За голямо мое облекчение, те отлитат при приближаването ми.

Сядам до Пейдж на тревата и й показвам кутията с риба тон.

— Помниш ли какви сандвичи ни правеше татко? Бяха ти любими, преди да станеш вегетарианка…

Дърпам езичето на капака на кутията и й показвам розовата риба вътре.

Пейдж се дръпва от консервата.

— Помниш ли как татко пльосваше рибата върху хляба и моделираше усмихнато личице? Толкова ме развеселяваше.

— Татко се прибира?

Тя пита дали той някога ще се върне. Отговорът е — никога.

— Не ни е нужен.

Нямаше ли да е страхотно, ако беше вярно? Не съм сигурна, че на негово място и аз бих се върнала. Чудя се дали си мисли за нас.

Пейдж ме поглежда със сърнешки очи.

— Липсва ми.

Напъвам се да измисля нещо утешително, но не успявам да намеря думи.

— И на мен.

Вдигам с пръсти парченце тон и го поднасям към устата й.

— Хайде. Опитай един залък.

Тя тъжно клати глава насам-натам.

— Моля те, Пейдж.

Сестра ми свежда очи към земята, сякаш се срамува. Хлътналите й бузи и ямките на ключиците й ме плашат.

Слагам риба в устата си и дъвча бавно.

— Вкусно е.

Тя надзърта към мен изпод бретона си.

— Гладна ли си? — питам аз.

Тя кима. За миг погледът й се стрелва към превръзката на рамото ми. Отдолу е избила кръв.

Пейдж отклонява засрамено очи и се заглежда в скакалците, които кръжат над нас. Но погледът й продължава да се връща към превръзката ми и ноздрите й потрепват, все едно е надушила нещо вкусно.

Май е време да си тръгвам.

Оставям кутията и в същия миг чувам животински рев. Прозвучава ми като хиена. Не съм сигурна, че изобщо съм чувала хиена, но с костите си разпознавам рева на дивия хищник. Настръхвам цялата.

Между дърветата от лявата ми страна изскача сянка.

Друга се втурва през клонака, следвана от още няколко.

И, когато следващата скача от съседното дърво, различавам формата на зъбите и крилата.

Бесове.

При това са много.

Дърветата около нас кипват от силуети: скачат от клон на клон и се приближават. Лудият смях на хиената продължава равномерно да свиква тълпа бесове и те ни се нахвърлят.

Скакалците на Пейдж политат към тях, ала противниците са твърде много.

Сграбчвам сестра си за ръката и двете хукваме към голямата къща. Кожата по гърба ми е настръхнала, опитвам се да предугадя кога ще забият в мен невидимите си нокти.

Крещя към къщата:

— Бесове!

Рафи надзърта през прозореца на трапезарията. Докато наближаваме, пита:

— Колко са?

Посочвам сенките, които подскачат след нас откъм гората. Рафи изчезва от прозореца.

Секунда по-късно изхвърча от входната врата и трополи по верандата, понесъл раница с привързан към нея увит в одеяло вързоп.

Претичва покрай дъсчената ограда — и двамата съзираме строшената верига на Белиал да виси от стълба. Няма го никъде наоколо.

Най-вероятно бесовете са го освободили. Колкото и да не се харесват, все пак са от едната страна на барикадата. Нима не това беше причината Белиал да ме покани да надникна в миналото му, та да примами бесовете да му помогнат?

Рафи ми подхвърля раницата. Предполагам, че привързания към нея вързоп са крилата му. Надявам презрамките, докато няколко от скакалците на Пейдж се приземяват до нея. Съскат към зверовете, които се сбират около тях.

Правя крачка назад. Все още не мога да се насиля да се приближа прекомерно до жилата на тези скорпиони.

— Трябва да тръгваме, Пейдж! Ще ги накараш ли да ни носят?

Сърцето ми се разтупква от мисълта да ме вдигне някое от тези чудовища, но в момента така ще ми бъде по-спокойно, отколкото Рафи да ме държи в обятията си. Той даде съвсем ясно да се разбере какво чувства към мен, към нас — „нас“ всъщност няма.

Рафи ме поглежда накриво. Навежда се, подхваща ме под коленете и ме вдига в прегръдките си.

— Ще летя с някой от скакалците…

Сковавам се в обятията му и се опитвам да се дръпна възможно по-надалеч.

— Не говори глупости! — Той тича няколко крачки, преди да разпери крила.

Два замаха на огромните ципи и вече сме във въздуха.

Увивам ръце около шията му. Нямам избор, освен да се притисна към него и да се държа здраво. Сега не е време за спорове.

Скакалците, заедно със сестра ми, ни следват плътно.

Стотици сенки скачат към нас от дърветата. Ангелският остров сигурно е сборен център за бесове. Или е така, или онези, новите, са извънредно добри в организирането на сганта.

Рафи ни повежда по пътя към Сан Франциско. Зад нас облак бесове излита от дърветата и се впуска в преследване.