Краят на дните

35

Този път е по-различно от влизането ми в спомените на Белиал. Този път боли.

Всяка клетка в тялото ми вие от болката. Навярно защото физическото ми тяло извършва пътешествието заедно сума.

Блъскаме се в земята, точно когато очаквам очите ми да изтекат от толкова много стискане.

Стомахът ми се обръща, а брадичката и гърдите ми са натъртени от сблъсъка с повърхността.

Сега разбирам объркването на бесовете при приземяването им на Ангелския остров. Все едно току-що са ме разплескали с точилка като тесто за пица и са ме метнали на земята.

Имам и усещането, че се пека във фурна. Много смрадлива фурна, където готвят развалени яйца.

Насилвам се да се претърколя и да отвори очи. Когато току-що си се приземил в ада, определено не разполагаш с време да се вземаш в ръце полека.

Небето — ако въобще има нещо общо с него — е мръсно пурпурночерно с по-тъмни петна. Слабата светлина хвърля лилав воал над надвисналите около мен сенки.

По ръба на полезрението ми изотгоре ме гледат лица.

Всъщност не съм съвсем сигурна какво виждам. Приличат ми на ангели, но едва ли са такива. Напомнят ми и за демони, ала не ми се вярва да са.

Разтворените им крила изглеждат опърпани, а останките от перата им наподобяват сухи листа по мъртво дърво. Откритите части от крилата са видимо напукани и кожести. Самите им кости са разцепени и стърчат болезнено по ръбовете. Много от треските са придобили формата на кука и не се отличават много от остриетата по демонските крила на Рафи.

Най-силно ме шокира — а вероятно не би трябвало — че сред надвесените над мен е и Белиал. Защо ще ме изненадва, след като съм скочила в паметта му или в свят, витаещ в неговите спомени… така де. Естествено е и той да присъства тук.

Изглежда обаче различно. Преди всичко крилата му не са нито демонските, с които съм свикнала, нито оригиналните му, с перата. Наполовина са черни и наполовина са още покрити с кичури пера с цвят на залез.

Предполагам, че след като физически съм тук, вероятно съм прескочила във времето и пространството, но от толкова усилен размисъл мозъкът ми всеки момент ще експлодира. Пък и нямам време да умувам по въпроса.

Очите ми постепенно привикват към пурпурната светлина. Забелязвам, че Белиал се взира в моя посока с празни очни орбити.

Белиал е сляп.

Отнема ми малко време да се самоубедя, че това наистина е той. По бузите и носа има дълбоки белези от удари. Шибали са го с бич в лицето. Има и следи от разрези от изваждането на очите.

И другите не изглеждат много по-добре. Единият е с наполовина съвършено лице на гръцки бог, а другата половина явно е била отхапана. Без контузиите присъстващите навярно биха изглеждали като отлични представители на вида си и с нищо няма да се отличават от другите ангели.

Между осакатените им тела вече виждам, че се намираме във военна зона или най-малко в останките на такава. Сградите са изгорели, начупените дървета са овъглени, колите са размазани и изкормени. Или поне ги оприличавам на сгради, дървета и коли. Не приличат на нашите, но при всички случаи извисяващите се конструкции са необитаеми от много време. Същинско градче. От земята стърчат растения с вид на попарени кактуси, смазани и усукани. Наоколо има и разпилени боклуци, смътно напомнят колела на каруца.

Не-ангел с канарено жълти пера посяга към мен. Кожата на ръката му е обелена и са останали само лъскавите мускули отдолу. Дръпвам се, ала той ме сграбчва за косата и ме изтегля да стъпя на крака.

— Какво е това? — пита Белиал. — Става ли за ядене?

Не знам дали някога съм виждала нещо по-притеснително от празни очни орбити, особено на познато ми лице, пък ако ще да е и на Белиал.

Той пъха нечие заострено ухо в устата си и го дъвче. Много ми прилича на ухо на бяс. Питам се какво е станало с беса, който яздех.

Всъщност, виждам останките му отляво, на земята — смазани и разкъсани. Почти неразпознаваем е.

Къде е Рафи?

— Човешка дъщеря е — отвръща похитителят ми. Казва го със зловещ тон, сякаш думите му имат дълбоко значение.

Следва дълго мълчание, докато всички се взират в мен.

— Коя? — пита накрая Белиал.

Онзи, който ме държи, поглежда поред към останалите. Не ми пуска косата.

— Някоя от вашите ли е? Не е моя.

— Няма причина да вярваме, че непременно е от нашите, Циклоне! — отвръща Белиал. Гласът му е дрезгав, сякаш или е пищял до скъсване на гласните струни, или някой го е душил.

— Приключих с тях — обажда се един от групата. — От самата мисъл за жени ми призлява.

— Аха, Големия Би ще излезе прав — коментира друг. — Най-добре да я изядем. Малко месце ще ни помогне да оздравеем.

Започвам да се въртя — искам да се измъкна от хватката на не-ангела. Къде е Рафи?

— Пусни я — намесва се трети. Неговите крила са поръбени в синьо.

— Термо, пусна ли я, ще й се иска да сме я сготвили и изяли. Не е проява на милост да я оставим да си върви по пътя.

Не това искам да чуя.

— А това меч ли е?

Неколцина се навеждат да погледнат меча ми, който лежи на земята на една ръка разстояние.

Един от ангелите се опитва да го вдигне и изсумтява при тежестта му. Пуска го.

Всичките се взират в мен и ме проучват.

— Какво си ти? — пита Циклона.

— Тя е човешка дъщеря, не виждаш ли? — сърди се Термо.

— Ако е човешка дъщеря, къде й е глутницата бесове? — интересува се един от групата, с черни пера и остър поглед. — Къде са й оковите? Защо изглежда толкова здрава и цяла?

— И как така си има ангелски меч? — любопитства друг, с кафяви крила, прошарени с жълто.

— Изключено е да е неин. Просто е попаднал някак тук. И тя е попаднала някак си тук. Но това не означава, че мечът е неин. Достатъчно време сме прекарали долу, та да сме наясно до каква степен е възможно да се обърка положението!

Всички не-ангели се взират в Мечо Пуки с копнеж, но никой не се опитва да го вдигне.

— Е, чий е?

Всички ме гледат.

Свивам рамене.

— Аз съм само една човешка дъщеря. Нямам представа.

Никой не оспорва думите ми.

— Къде съм? — питам. Дърпането на косата ми вече е непоносимо. Скалповете на двамина са частично откъснати и започвам да се питам дали причината не е същата.

— Тук е Преизподнята — обяснява Термо. — Добре дошла в ловджийския квартал.

— Това като Ада ли е?

Онзи с черните крила свива рамене:

— Има ли значение? Адско място е. Защо ще ти пука дали съвпада с примитивния ви мит?

— Какво ловувате тук?

Ангелът с кафяво-жълтите крила изсумтява:

— Ние не ловуваме. Ние сме плячката.

Това не ми звучи добре.

— Какво сте вие? — надявам се да са Наблюдателите на Рафи, но е най-добре да проверя. — Не ми изглеждате ангели, но не приличате и на…

То, какво ли всъщност знам за външния вид на демоните?

— О, не се представихме, извинете ни! — Обажда се онзи с кафяво-жълтите крила. Подчертава сарказма си с дълбок поклон. — Ние сме наскоро Паднали. Наблюдателите, да сме по-точни. И вероятно твои екзекутори. Не че е нужен повече от един от нас за този подвиг. Но схващаш идеята. Аз съм Тръбача… — посочва мъжагата с черните крила и тъмната кожа. — Това е Ястреба… — сочи ми прошарените със синьо крила, после и още неколцина. — Термо. Летеца. Големия Би. Малкия Би. А те държи Циклона… — поглежда към останалите. Прекалено са много да ми ги представя всичките, бездруго едва ли ще запомня имената им. — На нас пука ли ни тя коя е?

— Ами да — откликва Летеца. — Ще бъде чудесна тема за размисъл, когато се отегчим до смърт идното хилядолетие. Коя си ти?

— Аз съм… — колебая се дали да им съобщя името си. Според Рафи имената имат сила. — Убийца на ангели.

Звучи доста глупаво сега, изречено на глас. Наум ми се струваше по-добре, но — както и да е.

За момент всички се взират в мен.

После, като по даден знак, избухват в смях.

Тръбача се превива над лявата си страна, притиснал длани към ребрата си да ги предпази, сякаш са счупени.

— О, я не ме разсмивай. Боли!

Циклона се киска зад гърба ми. Най-сетне ми пуска косата, но скалпът продължава да ме боли.

— Света Божия Майко, не допусках, че още мога да се смея.

— Да, мина много, много време — съгласява се Малкия Би.

— Убийца на ангели, а? — повтаря Тръбача.

— Е, това е страхотно — съгласява се Белиал, той явно е Големия Би. — Сега може ли да я изядем?

— Прав е — кима Малкия Би. — Не си спомням кога за последен път се наядох свястно. Тя е кльощава, но пък аз си умирам за храна след всичкото това лекуване…

Нещо го сграбчва — пипало? — и го дръпва назад. Той крещи и се мята, рита и се върти, но не успява да се освободи.

Пипалото го извлачва зад купчина тухли и междувременно блъска главата и раменете му в назъбени парчета по пътя.

Наблюдателите до един застават нащрек, готови за битка, но на практика целите треперят. Тези момчета не са видели добро тук.

Стоя вцепенена. Ако тези легендарни войни се боят, какво следва да изпитвам аз? Започва да ми се ще просто да си бях затваряла устата за идването тук. Да те убият на гладиаторска арена вече започва да ми звучи съвсем милостиво.

Всички политат след Малкия Би, макар по лицата им да е изписано не само напрежение. Ритат, дърпат и се опитват да откъснат другаря си от хватката на пипалото.

След миг още един от тях е повлечен назад. Въобще не успявам да разбера какво го сграбчва — все едно го всмуква порив на изпепеляващ вятър.

Той полита назад през прозореца на полусрутена сграда. Отвътре избухват писъци.

Най-близките Наблюдатели се втурват към прозореца. Отклоняват очи, сякаш не им се иска да са видели гледката.

Междувременно към нас се насочва друг вид писък. Този е налудничав, в далечината, но изправя нервите на нокти.

Наблюдателите отстъпват заедно с Малкия Би, който изритва останките от отвляклото го пипало. Всички се обръщат и се втурват настрани от сградите, в посока обратна на тази, откъдето идват лудешките врясъци.

Някой ме хваща за ръката и ме повлича след себе си. За моя изненада се оказва Белиал.

— Дръж се с нас. Ние сме най-добрият ти шанс!

Забелязвам, че не уточнява най-добър за какво. Навеждам се да грабна меча си от земята, не ми пука дали някой от не-ангелите ще ме види какво правя. Твърде заети са да се строяват във формация и да се озъртат за опасност, за да ми обръщат внимание.

Пръсваме се на прибежки, гърбом един към друг. Тези момчета са работили заедно и преди. Това май не им помага много тук, долу. Твърде лошо.

Къде е Рафи?

В какво се забърках?