Краят на дните

30

Посочвам Уриил с пръст:

— Уриил уби архангел Гавраил! Сътворява фалшив апокалипсис, за да стане новият Вестител!

Тълпата затихва. Дори за секунда не си помислям, че са ми повярвали. Но се надявам да съм достатъчно забавна, та да ме изслушат поне за момента.

— Най-малкото проучете случая, ако не ми вярвате.

Уриил се засмива:

— Преизподнята е твърде добро наказание за нея. Бесове трябва да я разкъсат на парчета. Колко удобно, че си имаме няколко подръка.

— Няма да ми спретнете дори нагласен процес ли? Що за правосъдие е това?

Така няма да стигна далеч, но точно сега съм изправена на нокти, за да си затварям устата.

Уриил вдига вежди:

— Това е идея! Да й устроим ли съд?

За моя изненада ангелите започват да скандират:

— Съд! Съд! Съд!

Звучат ми направо като римляни на стадион, които настояват гладиаторът да умре.

Уриил вдига ръце да усмири тълпата.

— Добре, нека има процес!

Внезапно преставам да се радвам, че ще ме съдят.

Пазачите ме блъскат. Препъвам се напред и слизам от сцената. Те не спират да ме блъскат, докато не застана в средата на някогашното голф игрище.

Озовавам се в центъра на голям кръг от ангели. Кръгът бързо се превръща в купол, а летящи ангели запълват пространството над и около мен.

Слънцето се скрива зад пластовете тела и крила. Намирам се в жив купол, от който няма изход.

В стената от тела се отваря процеп. През него в моя посока хвърлят бесовете. Те пърхат наоколо в опит да открият излаз, ала куполът е плътен.

Всички скандират:

— Съд! Съд! Съд!

Неизвестно защо тяхната и моята представа за съдебно дело не съвпадат.

И последната клетка с бесове се изсипва в купола — с все Белиал. Докато се търкаля по земята, той се озъбва на Уриил.

За миг изглежда гневен и предаден. В очите му се прокрадва страх, преди отново да надене презрителната маска. Твърдението му, че винаги е самотен и нежелан се доказва отново и отново до безкрай. За миг забравям що за ужасна твар е и усещам прилив на симпатия към него.

Белиал се отправя към средата на купола; първо начално се препъва неуверено, но постепенно придобива решителност и дори видимо проявява презрение. Ангелите ликуват, все едно е любимият им футболен играч в мач от първенството. Едва ли някой от тях знае кой е всъщност той. Едва го разпознавам дори аз, а съм съвсем наясно какво му се е случило.

Бесовете драпат в бясна паника. Отскачат от единия край на купола до другия, трескаво се опитват да намерят процеп между телата.

— Що за съдебно дело е това? — питам, заподозряла вече отговора.

— Изпитание за воини — отвръща Уриил, който лети над мен. — И е повече, отколкото заслужаваш. Правилото е просто. Последният оцелял излиза свободен.

Тълпата отново ликува и изразява с рев одобрението си.

— Опитай се да направиш схватката развлекателна — наставлява ме Уриил. — В противен случай тълпата ще реши дали последният оцелял живее, или умира.

Ангелите крещят:

— Умри! Умри! Умри!

Това, подозирам, е присъдата.

Нямам представа дали бесовете разбират правилата, понеже само врещят и се опитват да нападнат стената от воини. Ангелите сграбчват един и го запращат на земята, където той се просва замаян и си тръска главата. Други крилати войни реват срещу бесовете, ако ги приближат. Зверовете се спират насред полет и отстъпват.

— Бесове! — провиква се Уриил. — Един от вас ще живее! — И вдига показалец в подкрепа на думите си. — Трябва да убиете останалите! — И посочва всички други. Говори бавно и високо, сякаш насъсква объркано куче. Посочва ме: — Убивай!

Бесовете до един поглеждат към мен.

Отстъпвам крачка, без да се замисля. Какво друго да сторя?

Блъскам се в неподатливото тяло на ангел, част от живата стена на арената. Той се навежда и изръмжава в ухото ми. Трескаво се оглеждам да открия път за бягство, а бесовете политат насреща.

С изумление виждам меча си на земята между мен и прииждащите бесове. Това определено не е случайност. Ангелите искат да видят как дъщерята на човеците коли бесове с ангелския си меч.

Втурвам се към оръжието възможно най-бързо. Вдигам го от земята, претъркулвам се да овладея инерцията си и завъртам острието още докато пак се изправям на крака.

Срязвам през средата първия стигнал до мен бяс. Той писва, а от корема му бликва кръв.

Без да се замислям, завъртам меча срещу втория нападател.

Толкова е близо, че надушвам гнилата плът в дъха му. Отклонява се и пропускам на косъм.

Овладявам се и заставам в стабилна стойка. Обследващите няколко замаха се успокоявам и оставям меча да поведе ръката ми. За него това е лесно. Мечо Пуки е убил хиляди такива твари. Просто като две и две четири.

Само дето тварите не се държат, както мечът е свикнал. Двамата от Преизподнята надават хиенски смях и викат на другите. Те се спират, вслушват се и започват да ме обикалят.

Въртят се наоколо, на косъм от обхвата на острието. И аз кръжа в опит да държа под око всичките, понеже не знам какво става.

Междувременно Белиал ги дебне изотзад. Следя го с периферното си зрение. Сграбчва един бяс и му троши врата, все едно е пиле.

Безшумно пуска тялото и сграбчва следващия наблизо. Другите са изцяло съсредоточени върху мен. Всички, с изключение на петнистите бесове от Преизподнята. Те изглеждат по-умни и го следят с интелигентни погледи.

Белиал не се опитва да ме спаси, наясно съм. Тактиката му е да избие възможно повече противници, докато разполага с мен, за да им отвличам вниманието. После, когато те ме довършат, ще си има работа с по-малко гадини.

Нямам нищо против. Не искам да ми става приятел, достатъчно е да убива враговете ми.

Петнистите бесове отново надават хиенски кикот и другите политат да включат Белиал в кръга си. Започват да свиват дъгата на полета си, за да ни сближат.

Белиал и аз сме принудени да отстъпваме и накрая заставаме максимално близо един до друг. И на двама ни видимо не ни харесва, но засега по-голямата заплаха за нас са бесовете, решението е или да им се противопоставим поотделно, или да се бием заедно.

Правим избора едновременно и заставаме гръб до гръб срещу враговете. Заедно вече виждаме всички налитащи ни бесове.

Принудена съм да разчитам, че ще съм нужна на Белиал, за да оцелее колкото е възможно по-дълго. Ако успеем да убием всички бесове, и двамата го знаем, ще се изправим един срещу друг, но за момента сме заедно срещу тях.

Бесовете се колебаят, никой не иска да се пробва пръв. Един все пак се снижава срещу нас.

Белиал го хваща.

Друг се спуска, докато демонът е зает да чупи врата на първия.

Завъртам се и го посичам.

Налитат ни още два.

После четири.

После шест.

Въртя меча с цялата възможна скорост и съм изненадана колко е бърз. Мечо Пуки работи с максимално натоварване. Направо се размазва пред погледа. Той ме върти, не аз него. Моята задача е да поддържам стабилна стойка и да го насочвам в правилната посока.

Ако мечът пропусне дори един бяс, край на играта.

Тази мисъл влива допълнителна страст в замаха ми, с една осморка, описана с острието, посичам трима наведнъж: единия — през гърлото, другия през гърдите, а третия през корема. Най-хубавото е, че двамата ранени пърхат във въздуха и пречат на другите да се доближат.

Гърбът ми е настръхнал от уязвимост, но просто се налага да разчитам на Белиал да изпълни своята роля в битката. В момента най-голямото ни предимство е, че бесовете се пречкат един на друг. Не разполагат с достатъчно място да ни се нахвърлят наведнъж.

Понеже аз съм въоръжена, а Белиал — не, поемам повече от половината от кръга ни. Въртя меча на всички страни и повалям бесовете един след друг. Не мога обаче да покрия гърба си. Падне ли Белиал, ще го последвам почти веднага.

Дори и без оръжие той успява да удържа напора от своята страна. Силата му е невъобразима, а яростта — още по-свирепа. Не спира да хапе, да рита и удря бесовете.

Белиал и аз убиваме последните два местни бяса, а онези от Преизподнята кръжат отдалеч и ни наблюдават. Нанасяме последните си удари едновременно — аз посичам моя противник, а той чупи врата на своя.

След това демонът се отдалечава — отстъпва и нарочно ме оставя открита за останалите бесове от Преизподнята.

Сега са само два, но макар да са хитри, не могат да ме обкръжат. Дори не опитват. Вместо това се насочват към Белиал — бавно и ни най-малко заплашително. Писукат срещу него. Сочат ме с маймунските си пръсти, поглеждат го и кимат.

Предлагат му съюз, за да ме повалят.

Правя няколко крачки назад с вдигнат меч. Печеля време за реакция на предстоящите действия.

Вярно, в течение на няколко минути Белиал ми беше партньор в битката, но бесовете го освободиха от веригите ни на Ангелския остров.

Той кима на тварите. Не изгаря от радост, просто излъчва мрачна решителност да оцелее. Поне имам основание да се гордея с мисълта, че ме смята за по-голяма заплаха от бесовете от Преизподнята.

Двамата грозници с прилепови лица политат към мен — един отгоре и един отстрани — а Белиал тръгва напред и застава на косъм от обсега ми. В идеална позиция е да ми се нахвърли главоломно, щом ми отвлекат вниманието.

Ако и двата бяса са на моето ниво, ми се отваря простор да въртя меча в кръг вертикално и хоризонтално и да държа и тримата на разстояние, ала с онзи над главата ми покривам само две посоки и съм уязвима от трета.

Преди да успея да измисля стратегия, изотгоре и отдясно ме връхлитат нокти и зъби. Белиал се придържа назад и ме изчаква да действам.

Завъртам острието първо към беса над мен, после и към нападателя отстрани. Очаквам в същото време да ми скочи и демонът.

Не го прави.

Преструва се, че ще ме нападне, но се въздържа.

И бесовете се отдръпват, влязат ли в обхвата на острието ми. Все пак успявам да резна единия през гърдите и другия през лицето, но и двата удара не са смъртоносни.

Белиал се киска, докато си възвръщам бойната стойка. И тримата са се опитали да се извозят един друг.

Ако ми се нахвърлят заедно, умирам на място. Но ако един предаде другите и само имитира нападение, тогава вероятно ще убия първия си противник и дори ще раня втория. Третият — предателят — ще има най-голям шанс да оцелее.

Сега обаче и тримата знаят, че не могат да си имат вяра. Съюзът им приключи.

Бесовете от Преизподнята изпърхват в различни посоки и се отдалечават, колкото им позволява куполът от ангели. Ако се притаят там, горе, ще ме оставят да се бия с Белиал на земята. Единият от нас ще умре, а другият ще бъде уморен и по-лесен за убиване.

Белиал сбръчква устни в презрение:

— Надхитрен от бесове и заплашван от кльощава човешка дъщеря. Обида след обида.

И двамата се готвим за дуел.