Краят на дните

13

Усещам подземието в главата ми препълнено, а кипналите ми емоции се нуждаят от почивка.

Залутвам се навътре в магазина, надалеч от Рафи. В сумрачната зона, преди в залата да падне същински мрак, намирам платформа на вътрешна витрина, където да седна. Достатъчно светло е да виждам добре, но и достатъчно тъмно да се слея със сенките, ако някой погледне към мен. Понякога ме обзема чувството, че съм прекарала целия си живот в зоната на здрача между слънцето и мрака.

Седя и мъдрувам сред паднали полици и строшени останки от старата ни цивилизация. Когато ми омръзва, се заглеждам към тъмната зона на магазина. Не виждам абсолютно нищо, но все си въобразявам как разни твари мърдат… или пък се спотайват. После обаче се озъртам и забелязвам нещо.

Зад килната табела близо до море от обувки и няколко паднали манекена малко фенерче свети, но съвсем слабо и хвърля повече сенки, отколкото светлина.

Полагам длан върху меката козинка на Мечо Пуки и споря със себе си дали да избягам, или да проуча по-подробно обстановката. Не ми се ще да се втурна към Рафи. Изправям се и тихичко се промъквам в посока на фенерчето.

Преди да се добера до там, някой попада в лъча му.

Всъщност е Пейдж. Все още е облечена в твърде голямата за нея тениска — виси криво на едното й рамо и пада под коленете. Обувките й са почти черни от засъхнала кръв.

Мъждивата светлина подчертава изпитото й лице и обтегнатата по черепа кожа под шевовете, хвърля дълги сенки от косата и по врата й. Сестра ми върви към манекените, все едно насън. Изглежда омагьосана от нещо на пода.

Поглеждам пак към манекените и осъзнавам, че единият е истински.

Лежи по гръб върху разпилените обувки с глава и рамене между крайниците на манекените, все едно е припаднал върху тях. Едната му бледа ръка е протегната към падналото фенерче, в другата притиска към гърдите си парче хартия. Сигурно е умрял от сърдечен удар.

Пейдж коленичи до него като в транс. Ще ме види, ако вдигне очи, но е твърде заета с мъжа. Изглежда сега е способна да надушва хора, както хищник надушва плячка.

Знам какво се кани да стори.

Но не я спирам.

Иска ми се. О, Христе, колко ми се иска!

Ала не го правя.

Очите ми смъдят и парят от сълзи. Идва ми в повече. Искам мама.

През цялото време съм си въобразявала, че аз съм силната, че аз вземам трудните решения и нося на раменете си тежестта на отговорността за семейството. Сега обаче осъзнавам истината: все още майка ми ме пази от най-тежките избори — онези, които ще ни преследват до края на живота.

Нима не стана същото, когато Съпротивата залови Пейдж като животно? Тогава се опитвах да я храня със супа и кюфтета, а майка ми вече знаеше от какво има нужда. Не изведе ли именно тя Пейдж навън в горичката, за да й намери жертва?

Нямам сили дори да отклоня поглед. Краката ми тежат като оловни, очите ми отказват да се затворят. Това представлява сестра ми сега.

Устната й се заголва и отдолу се показват връхчетата на заострените й зъби бръсначи.

Чувам тихо стенание. Сърцето ми почти спира. Пейдж ли издаде този звук, или мъжът? Да не би да е жив?

Сестра ми се намира достатъчно близо, за да прецени. Вдига едната му ръка към устата си и оголва всичките си остри зъби.

Опитвам се да я повикам, но от гърлото ми излиза само въздишка. Мъжът е мъртъв. Трябва да е мъртъв. И въпреки това не мога да отклоня очи, а сърцето ми блъска чак в ушите.

Пейдж спира с ръката на жертвата пред устата си, бърчи нос и устната й се опъва назад като на ръмжащо куче.

Късчето хартия, което мъжът още стиска, сега се намира точно пред лицето й. Тя спира да го погледне.

Избутва ръката на мъжа назад, за да вижда по-добре.

Кожата на носа й се отпуска, а устата се затваря и скрива зъбите. Пейдж се взира в листчето с топъл поглед. Устните й затреперват и тя връща ръката обратно върху гърдите на мъжа. Обръща му гръб.

Вдига ръце да стисне главата си и се люлее леко напред-назад като уморена жена с твърде много проблеми.

След това се завърта и изчезва в мрака.

Стоя в сенките и сърцето ми постепенно се къса от онова, което Пейдж е принудена да преживява. Въпреки новите си животински инстинкти малката ми сестричка избира да бъде човек. И го прави с цената на гладната смърт.

Отивам до мъжа и се навеждам да видя какво държи. За да стигна до него, пристъпвам между обувки на токчета и кутии с грим. Той още диша, но е в безсъзнание.

Още диша.

Разтреперана сядам до него, понеже не съм сигурна дали омекналите ми крака ще ме удържат.

Дрехите му са мръсни и износени, а брадата и косата — сплъстени, все едно е прекарал на път седмици наред. Навремето ме учеха, че сърдечните удари понякога траят с дни. Чудя се откога ли нещастникът е в магазина.

Изпитвам идиотското желание да повикам линейка.

Трудно е човек да повярва, че сме живели в свят, където непознати хора щяха да дадат на пострадалия лекарства и да го вържат към машини, за да следят състоянието му. Щяха да се грижат за него денонощно. Непознати, които не знаят нищо за него. Непознати, които дори не биха преровили вещите му, за да откраднат всичко полезно.

И хората щяха да смятат това за напълно нормално.

Вдигам ръката на болния, за да видя какво има на снимката. Не искам да му я вземам, понеже каквото и да представлява сигурно е била достатъчно важна за него, за да я извади и да я стиска, докато умира.

Оказва се скъсано изпоцапано парче хартия с детска рисунка. Къща, дърво и клечест възрастен, стиснал за ръка клечесто детенце. Най-отдолу с разкривени печатни букви с розов пастел е надраскано „Обичам те, тате“.

Дълго време се взирам в рисунката на мъждивата светлина, преди да отпусна нежно ръката на мъжа върху гърдите му.

Придърпвам го възможно по-внимателно, та да се озове на мокета вместо сред купчината манекени върху голите плочки.

Наблизо има раница, донасям я и я оставям до него. Сигурно я е свалил, когато е започнало да му прилошава. Преравям я и намирам бутилка с вода.

Повдигам главата на мъжа — горещ е, но е отпуснат като мъртва тежест — и я накланям, за да му дам да пие. Повечето вода се разлива, но известна част протича в устата му. Гърлото му се раздвижва по инстинкт и той преглъща, което ме кара да се запитам дали е изцяло в безсъзнание.

Отпускам главата на болния и за по-меко подлагам отдолу сгънато яке. Не се сещам какво друго да сторя. Оставям мъжа да умира на спокойствие.