Краят на дните

67

Отхапаният плод започва да дими.

Димът добива формата на принца на Преизподнята, с когото се сражавахме в ада.

Изглежда по-зле, отколкото при предишната ни среща. Макар парчетата, които отрязах да са порасли отново, крилата му все още приличат на стара щавена кожа, сега покрита с безброй белези. От едното крило липсва парче, а през устните на демона минава крива рана и отваря втора уста на лицето му.

Навежда се над Рафи във висините, а Наблюдателите настръхват и образуват защитна редица покрай него.

Нямам възможност да гледам какво се случва по-нататък. Шестаците са навсякъде около мен.

Известно време чувам само писъци; всичко около мен е потънало в кръв от клането. Навсякъде летят куршуми, но не разполагам с време да се притеснявам дали ще ме улучи рикошет: с все сили сека едната глава на шестак.

Писъците се усилват. В началото ги възприемам като част от клането, ала силата и естеството на звука са нечовешки.

Шестакът, с когото се сражавам, внезапно е улучен от три камшични глави.

Примигвам, за да се убедя, че виждам самата истина. Нима са същите камшични глави — Погълнатите от Преизподнята? Озъртам се и се опитвам да проумея какво става.

Под ярката светлина на прожекторите блесналото море е покрито с Погълнати. Всички те вилнеят из залива и се сблъскват с шестаците, които са още във водата.

От вълните се изстрелват глави и пищят, а косите бръсначи се веят пред тях.

Вкопчват зъби в шестака пред мен и незабавно започват да си прояждат път навътре.

Чудовището се гърчи от болка и се опитва да отскубне главите. Още няколко кацат на раменете му и се заравят.

Шестаците са под всеобхватен обстрел на камшични глави. Спират да обръщат внимание на хората, а ние се скупчваме в средата на моста.

Вдигам взор. Принцът с овъглените крила гледа надолу към нас със задоволство. Изглежда изключително доволен от себе си.

До него Рафи ме наблюдава. Не успявам да разчета изражението му. Какво ли е направил, за да постигне този ефект?

— Добре ли сте всички? — провиква се той.

Кимам. Покрита съм с кръв и драскотини, но изобщо не усещам болка, не и с всичкия този адреналин, препускащ във вените ми.

Навсякъде около нас камшичните глави вече си прояждат път навън от шестаците. Отхапани живи глави на чудовищата се сипят по земята. На мястото им цъфват камшични и превземат телата.

Писъците преминават в писклив смях. Налудничав. Настоятелен. Щастлив.

Обладаните шестаци рухват с олюляване от моста и потъват във водата.

Хрумва ми, че започне ли истински апокалипсис, тези Погълнати шестаци като нищо ще се върнат от кървавото море във вид на същински апокалиптични зверове.