Краят на дните

34

Отчасти влачим, отчасти пренасяме по въздуха клетката на Белиал встрани от разровената поляна и към външна сграда, та да не се вижда от централния хотел.

— Имаме ли причина да вярваме, че ще работи и в двете посоки? — пита Йосия.

— Надявах се вие, момчета, да знаете — признавам аз.

— Има древни истории за бесове, изскачащи от много могъщи мечове — напомня Рафи. — Но никога не е имало причина да се скача вътре в Преизподнята.

— Искаш да ми кажеш, че съм открила скрит талант на любимите ви мечове, неизвестен дори за вас? — С всички сили тегля клетката.

— Явно имаш способност да извличаш нови и невъобразими способности и от мен, и от Мечи Куку.

— Мечо Пуки.

— Така де.

Прекрачвам яма, откъдето несъмнено е изпълзял човек.

— Стига де. Кажи го, Рафи! — усмихвам му се криво. — Обожавам, когато наричаш Мечо Пуки по име. Толкова съвършено звучи в твоята уста!

— Мечът като нищо ще те убие докато спиш, само за да се отърве от това име.

— Нали сега, като се върне при теб, ще получи ново?

— Ти си била последният му нов собственик; принуден е да носи това име, докато не получи друг нов собственик.

Все очаквам Рафи да си поиска меча сега, след като върна ангелските крила, но той не го прави. Чудя се дали още е сърдит на оръжието, задето ми е показало дълбоко лични моменти. Чувствам копнежа на Мечо Пуки да се озове в ръцете му, но не обелвам нито дума. Нямам право да се меся в тази битка.

Оставяме клетката на земята зад хотелската пристройка. Тук е тихо и безлюдно.

Йосия поклаща глава, но вече не спори срещу идеята. Прав е. Споразумяхме се, че планът е ужасен. В отговор на Рафи да измисли по-малко безумна идея, не му хрумна нито една.

Моментът вече настъпва и ръцете ми треперят, докато изваждам меча.

Трескаво преравям мислите си за по-добър план, ала не се сещам за такъв. Можем да избягаме сега, когато Рафи си е върнал крилата. Но той е на изпитание, също като мен. Ангелите просто няма да го оставят да отлети.

Ако Рафи изгуби изпитанието, ще умра. Не съм сигурна какво ще се случи с него, но е ясно какво ще стане с мен. Ако съумее обаче да спечели предстоящото изпитание със сила и поеме властта над ангелите, той ще ги отведе оттук. И всичко ще се свърши.

Дали си струва риска да изгубя Рафи в Ямата и той да остане приклещен там?

Прехапвам устна, понеже не искам да си отговарям на въпроса. Вероятно ще изровя триметров овраг пред тази клетка, докато обикалям напред-назад да го чакам да се върне.

— Давай — подканва Рафи. Крилата му са плътно прибрани на гърба и стои скован, готов за най-лошото.

Преди да се размекна, кимам на Йосия. Той отключва вратата на клетката и я открехва едва-едва. Двата бяса от Преизподнята отстъпват възможно по-далеч от албиноса.

Да се надяваме, че знаят как да използват меча, за да се върнат в родния си свят. Само трябва да спипаме единия, та Рафи да го яхне.

Белиал също отстъпва до задния ъгъл на клетката. Още изглежда като спаружено зомби.

— Какво правите? — гледа ни подозрително той.

— Кучи-кучи, гадни бесове! Нали искате да си идете у дома? — Гукам аз и пъхам меча в клетката.

Бесовете от Преизподнята се прокрадват полека към мен. Взират се в острието алчно и го душат, сякаш се опитват да открият къде е капанът.

Щом Рафи тръгва към тях обаче, те се разбягват към най-задните ъгли на клетката със съскане. Не знам как да накарам тварите да пътуват през меча, ако те самите не искат.

— Боят се от теб — протягам свободната си ръка пред него. — Мини зад гърба ми.

Влизам в клетката. Повишавам глас и подхващам с тон, както бих приказвала на кученца:

— Кучи-кучи, грозни сплескани мутри! Нали искате да си идете вкъщи? Ами да-а, вкъщи…

Те се прокрадват предпазливо към мен и боязливо поглеждат към Рафи.

— Ще отворя портала към дома ви, щом ме оставите да ви хвана за ръка… — налага се да се сдържа да не направя гримаса при тази мисъл.

— Не! — възкликва Белиал. Очите му греят свирепо, сякаш току-що е осъзнал, че се намира в кошмар, от който не може да се събуди. — Махайте се…

Сграбчвам по-близкия бяс.

Той на свой ред се вкопчва в ръката ми и забива нокти в нея. Болката ме пронизва дълбоко, но упорито го държа.

В същото време Рафи скача и сграбчва другия бяс.

Настава пълен хаос.

С настоятелност, граничеща с паника, Белиал избутва Йосия от пътя си и се опитва да изскочи от клетката. Бесът на Рафи откача, пърха бясно и се напъва да се юрне през вратата навън.

Инстинктивно завъртам меча да спра бягството на Белиал и в крайна сметка го пронизвам в хълбока.

Той крещи, а бесът на Рафи скача в меча ми.

Плъзва се по острието, както Рафи го държи за крака. Изчезва в Белиал.

Архангелът не се пуска и изчезва след него.

Преди да мигна, бесът, когото държа аз, също се хвърля през меча и ме повлича със себе си.

В началото се опитвам да го пусна — само Рафи трябва да влезе в Преизподнята — ала бесът все още ме стиска за ръката. В частицата от секундата, преди да ме пусне, ръката ми потъва в Белиал и вече падам.

Стискам толкова здраво, че направо ще откъсна китката на беса.

Блъсваме се през тялото на демона и оставам без дъх. В течение на болезнена секунда шокът от преминаването през бариерата почти ме откъсва от „коня“. Все пак успявам да се удържа, измъчвана от мисълта, че откопча ли се сега, като нищо ще свърша на още по-лошо място от това, към което съм се запътила.

Падаме през мрака, а той изглежда безкраен.

Обръщам се навреме, за да съзра с какво изумено изражение Йосия се взира към мен през затварящия се бързо тунел.

Стискам очи, убедена, че хората не бива да виждат някои неща. Потресеният Йосия гасне в мислите ми, защото друг кошмар го изтрива с мощта си.

Ние отиваме в ада!