Краят на дните

36

Втурваме се през руините, криволичим на зигзаг, все едно глутница вълци бяга от ловец. Пълно е с натрошени тухли и стари кости. Овъглени или изкривени парчета дърво лежат редом с ръждиви парчета метал сред боклука.

Опитвам се да не изоставам от Наблюдателите. Някои тичат, други летят ниско над земята, притеснени да не ги забележат, ако са по-високо. Белиал лети, хванал се с ръка за глезена на друг Наблюдател, за да го води. Сигурно е нужно много доверие за полет на сляпо. Познатият ми демон щеше да има голям проблем с това.

Най-вероятно Наблюдателите ще ме убият, стига да им се отвори възможност, но ще му мисля, след като избягаме от онова, което се опитва да ни убие в момента. Правя грешката да се обърна да погледна от какво точно бягаме.

Това са три тлъсти демона. Последния път в Преизподнята видях такъв. Те са чутовни, с огромни мускули, а кожени ивици се кръстосват по телата им. С изключение на ивиците, торсовете им са голи и ги виждам само дотам.

Сигурно тук, в Преизподнята, нямат крави. По-добре да не умувам каква ли животинска кожа използват, за да се издокарат така.

Възкачени са на колесници, теглени от дузина наскоро Паднали ангели, впрегнати в окървавени вериги. Падналите трескаво бият с крила, докато демоничните им господари ги шибат с камшиците. Очевидно отскоро са тук, защото повечето им пера още са на място, макар да са начупени и разкривени. Излишно е да проверявам дали счупени ангели са вързани за колелата, точно както беше Белиал при предишното ми посещение.

Демоните използват многоглави пръчки, каквито видях навремето, за да бият и хапят ангелите роби, впрегнати да теглят колесниците. Пръчките са увенчани е кръгове от спаружени глави с еднаква на цвят рижа коса и зелени очи. Косите им се реят, все едно са под вода, точно като онези, които видях преди. И също като тях, тези се късат от беззвучни писъци.

Щом господарите им размахат пръчките, те се юрват с писък към Падналите, хапят и късат ивици кожа и пера от тях там, където ги докопат.

Един демон ме поглежда. Изобщо не се съмнявам, че именно той ме видя при последното ми посещение в Преизподнята. Крилата му горят и лъскавото му тяло сияе в червено от отраженията. Замахва към мен с многоглавия си камшик, а колесниците приближават все повече.

Еднаквите глави пищят, докато се носят към мен с настоятелност отвъд рамките на лудостта. Целите са топки от зъби, очи и гърчеща се коса.

Знам едно: не искам никоя от тях да се вкопчва в мен. Затова влагам и последната капчица сила в тичането. Завивам на бегом зад близкия ъгъл и се втурвам зад разбитите сгради.

В ронещата се стена има люк. Отварям рязко капака му.

Каня се да се юрна по каменните стъпала в мрака надолу, ала един Наблюдател се стоварва на земята пред мен.

Белиал е. Глава от камшика дъвче яростно гърба му.

Върху него кацат още две пищящи глави. Едната се впива и откъсва парче плът от рамото му. Другата успява да се хване за косата му и започва да се мята наоколо, дърпайки и скалпа му със себе си.

Белиал сграбчва тази на темето си и я смачква.

Хвърлям се в битката и злобно изритвам главата от гърба му. Той е моят билет за излизане оттук и не бива да допусна да го убият. Цепи ме главоболие само при мисълта какво би означавало той да умре тук.

Последната глава още дъвче нагоре по ивицата откъсната кожа на рамото му. Дръпвам я, като откъсвам докрай и кожата, без да обръщам внимание на болезнения рев на „пациента“. Тъпча тварта, докато спре да мърда.

Белиал мъчително се изправя на крака. Бутвам го навътре по тъмните стълби и трясвам капака на люка зад гърба си.

Старая се да не пъхтя много силно, докато слагам резето.

Явно сме в мазето под рушащата се сграда. Единствената светлина идва от цепнатините по капака на люка; твърде тъмно е, за да видя дали има и друг изход.

Земята тътне. Огромни, тежки парчета боклуци удрят отвън.

С натежало сърце се приготвям, стиснала меча с две ръце. Усещане за обреченост блика от Белиал. Той стои, наострил уши срещу капака на люка, сякаш хиляди пъти е бил тук и преди и неизменно е губил битката. При вида на разкъсаните и осакатени Наблюдатели, предположението изобщо не ми се струва нереално.

Капакът на люка дрънчи и се тресе под напора на гризящите го глави. Блъскат и тракат с челюсти цяла вечност, но накрая спират.

После се разнася силен тътен и шумотевицата от камшиците отвън отминава. Демоните явно не са видели къде сме изчезнали, дори камшичните им глави да са наясно.

Тропотът на колесниците заглъхва в далечината.

Предпазливо изпускам затаения си дъх и се озъртам. Намираме се в подземна бърлога. В тъмното са пръснати намачкани постели, има по-висока пейка, направена от пръст, овъглени останки на някогашно огнище.

— Знаеш ли какво щяха да ти направят? — пита Белиал с дрезгавия си шепот току до ухото ми.

Подскачам. Не осъзнавах колко близо е до мен.

— Тези глави — продължава той. — Знаеш ли за какво пищяха?

Свивам рамене, после се сещам, че не може да ме види.

— Ново тяло. Зажаднели са за ново тяло — той се обляга на стената на убежището, обърнал към мен празните си очни орбити. — Добре дошла в Преизподнята. Независимо дали ти харесва, или не, току-що се присъедини към посвещението на наскоро Падналите.

— И колко време продължава това посвещение?

— Докато не станеш Погълнат или нещо също толкова отвратително. Другият вариант е принцовете на Преизподнята да решат да те повишат от статута на червей. Чувал съм, че се случва едва известно време, след като крилата ти напълно се изменят. Тогава започва истинската веселба.

— Става по-лошо, след като те повишат?

— Така съм чувал.

Нещо тупва по капака на люка отвън. Запазвам мълчание, докато нещото, ударило капака, си отиде.

— А онези пищящи камшични глави? И тях ли ги посвещават?

— Те са Погълнатите. Не са преживели посвещението. Принцовете на Преизподнята се славят с легендарния си безспирен пир. Погълнатите са от пожертваните за пира… — Белиал поклаща глава. — Можем да възстановим много загуби, но не и цяло тяло или дори основните му части… — Той разтрива празните си очни орбити. — Но когато си в Преизподнята, са налице безконечни възможности за още по-ужасни страдания. Погълнатите драпат като изоглавени да ги включат в камшик с глави заради възможността да докопат ново тяло.

Никога не съм чувала Белиал толкова разговорлив. Ще ми трябва известно време да свикна с тази негова по-ранна версия.

— Ако успеят да забият зъби в теб, заравят се в тялото ти за нула време. Ще си проправят път нагоре към главата ти, където ще дъвчат, докато тя не падне. После се посаждат на шията. Понякога се бият и преди всичко да свърши, успяват да се посадят две-три. При тази гледка ще ти се прииска да ти извадят очите.

Поглеждам го, за да установя дали се шегува, но изражението му не се променя.

— Тялото на Падналия е желаната награда, но те са готови да вземат всичко с крайници. Приемат дори тела на плъхове с надеждата, да се изкачат по хранителната верига, стига да се докопат до следваща жертва. Затова си гледай и в краката.

Той се плъзва по стената и сяда, облегнат на нея.

— Носят се слухове, че някои от най-силните принцове на Преизподнята едно време са били Погълнати. Разбира се, по времето, когато стигат до статута на принц, вече са прекрачили отвъд лудостта.

Ще ми се да мисля, че бих понесла обичайната лудост, но това качва напрежението изцяло на ново ниво.

— Гледай винаги да си нащрек — завършва Белиал. — Рискуваш да загубиш много повече, отколкото си представяш.

Наистина ли ми дава добронамерени съвети? Сигурно има някаква задна мисъл, но в момента не се сещам каква е.

— Защо ми разказваш всичко това?

Може би не е „моя“ Белиал, а просто много прилича на него. Определено не звучи по същия начин.

— Ти ме спаси отвън — отвръща той. — Връщам каквото дължа, добро или лошо. Освен това съм мекушав към човешките дъщери. Жена ми беше такава… — гласът му заглъхва и едва чувам последните му думи.

— Да не предлагаш да ме защитаваш? — Недоверието ясно си проличава в гласа ми.

— Никой не е способен да те защити, момиченце, най-малкото Паднал наскоро ангел, комуто още не са израсли отново очите. Който обещае да те защити, те лъже. Просто е въпрос на приятели или врагове. Това е всичко.

— Да не би да ми казваш, че си мой приятел?

— Не съм ти враг.

— Що за адски странен свят е този? — прошепвам под нос.

Не очаквам Белиал да отговори, но той го прави:

— Намираш се сред руините на планетата на бесовете.

Известно време обмислям информацията. Свят на бесовете ли? Не на Падналите? Бесовете и Падналите изглеждат много различно.

— Те не са един и същи вид, нали?

— Падналите и бесовете ли? — той изсумтява. — Не позволявай някой дори да чуе подобно предположение. И двете страни ще те разкъсат на парчета и ще дадат останките ти на Погълнатите.

— Значи това е било свят на бесовете, преди да дойдат Падналите ангели? Бесовете са местните жители на Преизподнята?

— Съмнявам се, че преди идването на Падналите, те са били кой знае какви жители. Бива ги само да причиняват мъчения и болка. Отвратителни малки плъхове. Стоят дори под Погълнатите, които не искат да ги ядат, защото даже без тяло, един Паднал отказва да слезе толкова ниско.

Спомням си как бесовете мъчеха и Белиал, и съпругата му — ясно е защо ги мрази. Но ако се окаже, че тази история има две версии?

Озъртам се в сумрачното подземие.

Забелязвам останки от разбити грънци, парчета избелял плат, натрошени метал и дърво. Някой е живял тук навремето. Изглежда е било цяло семейство. Много отдавна.