Краят на дните

6

Стъпките на Рафи изтрополяват надолу по дървените стъпала. Предната врата се отваря и се хлопва с трясък. След това виждам черното връхче на демонско крило да разсича въздуха пред прозореца ми, понеже ангелът излита.

Стискам очи под напора на унижението.

Как е възможно светът да свършва в гигантска битка с библейски размери и все още да има място за срам?

Лежа, както ми се струва, цяла вечност, и си мечтая да изтрия случилото се. Но не съм способна. Обхванало ме е ужасно объркване. Да, схващам. Рафи не бива да… човешките дъщери… бла, бла, бла.

Защо всичко не е по-просто? Въздъхвам и се взирам в белия таван.

Щях да си стоя така цял ден, ако не бях надзърнала през вратата, оставена от Рафи отворена след излизането му.

От другата страна на коридора стаята на Пейдж зее и леглото й е празно.

Сядам.

— Пейдж?

Не получавам отговор. Грабвам обувките си и ги нахлузвам, за да пресека коридора.

— Пейдж?

Не чувам нищо. Не е нито в кухнята, нито в трапезарията, нито в гостната. Надзъртам през прозореца на дневната.

Ето я.

Свила е телце на земята до Белиал, все още окован за дъсчената ограда.

Изтърчавам навън.

— Пейдж? Добре ли си?

Тя вдига глава и сънено мига срещу мен. Сърцето ми забавя ход, а аз издишам. Напрежението ми се оттича.

— Какво правиш тук?

Внимавам да стоя извън обсега на Белиал. Пейдж също се е настанила на косъм от обхвата му. Дори да е странно привързана към него, не е глупава.

Демонът Белиал лежи неподвижен. Зеят отворени и алени раните му, от които липсват парчета месо, но поне вече не кърви. Почти съм сигурна, че е излязъл от парализата, ала не е помръднал, откакто бяхме в гнездото.

Кожата му е спаружена. Дишането — стържещо, сякаш и дробовете му кървят. Не се лекува толкова бързо, колкото очаквах от него. Погледът му обаче ни следва, нащрек и враждебен.

Прихващам сестра ми с ръка под мишниците и я вдигам в обятията си. До неотдавна беше започнала да става прекалено тежка да я нося така, но Голямото нападение промени положението. Сега е по-лека от парцалена кукла.

Тя се размърдва и се озърта. Издава сънено бебешко хленчене — колкото да покаже, че не й харесва да я отнасям оттук. Пресяга се към Белиал, а той само се мръщи. Не изглежда притеснен или объркан от непостоянното й отношение към него.

— Гласът ти ми звучи познато — обажда се Белиал. Нито е шавнал, нито дори е мигнал. Същински труп, който си мърда очите и устата. — Къде съм те виждал?

Малко ме изнервя, че и той си мисли същото, каквото ми хрумна и на мен, като го видях за първи път в окови.

Отдалечавам се от него с Пейдж в прегръдките си.

— Твоят ангел няма на разположение много време да си върне крилата — подвиква Белиал.

— Откъде знаеш? Не си доктор.

— Рафаил почти изцяло ми откъсна едното крило от гърба. Наложи се да накарам онзи мизерен човешки доктор да го зашие обратно. Той ме предупреди, че ако това се повтори, не бива да чакам много.

— Кой мизерен доктор? Доктора ли?

— Хич не му обърнах внимание. Но, като се замисля, малкото копеле сигурно беше право. Дотук Рафаил успя само да ни остави и двамата безкрили.

— Той не е безкрил.

— Скоро ще бъде — Белиал се усмихва мрачно, оголвайки окървавени зъби.

Продължавам напред и се изкачвам на верандата. Почти съм стигнала до вратата, когато той заговаря отново. Хрипти подире ми:

— Влюбена си в него, нали? Мислиш се за много специална. Достатъчно специална да си хванеш архангел за гадже… — Сухото хъхрене на демона според мен е смях. — Знаеш ли колко хора в течение на вековете са смятали за възможно да спечелят любовта му? И са се надявали той да бъде лоялен към тях, точно както те са му верни?

Знам, че не бива да обръщам внимание на Белиал. Не може да се вярва на нито една негова дума — знам го — но въпреки това любопитството ме изгаря. Оставям сестра ми на прага.

— Върни се в леглото, Пейдж!

Нужни са известни убеждения, та тя да влезе в къщата.

Обръщам се и се облягам върху перилата на верандата.

— Какво знаеш ти за него?

— Искаш ли да научиш колко много човешки дъщери е покорил? Колко сърца според теб са се строшили заради Рафаил, великия архангел?

— Според теб е сърцеразбивач, така ли?

— Казвам, че е безсърдечен.

— А сега ще ми заявиш и какво зло ти е причинил? Че не заслужаваш да си на верига като бясно куче!?

— Той не е добър по душа, твоят ангел. Нито един от тях не е.

— Благодаря за предупреждението — обръщам се да се прибера в къщата.

— Не ми вярваш, но аз ще ти покажа!

Белиал изрича последните думи тихо, сякаш за него няма значение дали му вярвам, или не.

Спирам се на прага.

— Не съм голяма фенка на зловещи типове, които обещават да ми покажат разни работи.

— Онзи меч, дето го разнасяш скрит под плюшеното животно — отвръща демонът, — е способен на много повече, не е само играчка. Той ще ти покаже това-онова.

Настръхвам цялата. Откъде знае за Мечо Пуки?

— Мога да ти покажа какво съм преживял от ръцете на същия архангел, в който си толкова влюбена. Просто и двамата трябва да докосваме меча.

Обръщам се отново към Белиал.

— Не съм толкова глупава, че да ти дам меча си.

— Не е нужно да ми го даваш. Ти го дръж, а аз само ще го докосна.

Поглеждам го изпитателно — изключено е да няма скрит номер в предложението му.

— Защо да рискувам да си загубя меча, само за да разбера дали ми казваш истината?

— Не съществува никакъв риск. Мечът няма да ми позволи да го вдигна или да ти го отнема… — Демонът ми говори, все едно съм идиот. — За теб е напълно безопасно.

Представям си как изпадам в транс на спомените — в близост до Белиал.

— Благодаря, но не.

— Страх ли те е?

— Не съм глупачка.

— Вържи ми ръцете, окови ме, пъхни ме в чувал, сложи ме в клетка. Стори каквото желаеш, за да се увериш, че си в безопасност от един стар демон, който вече дори не може да се изправи без чужда помощ. Освен това трябва да си наясно, че мечът няма да ми позволи да го взема, така че ще си в пълна безопасност.

Взирам се в Белиал и се опитвам да проумея каква игра играе.

— Наистина ли се страхуваш да не те нараня? — Продължава той. — Или чисто и просто не искаш да узнаеш истината за безценния си архангел? Той не е, за какъвто го мислиш. Лъжец и предател е — и имам начин да ти го докажа. Мечът няма да ми позволи да излъжа — не се хваща на красиви приказки. Само на спомени.

Колебая се. Редно е да обърна гръб и да се прибера — и Белиал го знае. Не би трябвало да се вслушвам в нито една негова дума.

Вместо това съм неспособна да мръдна от верандата.

— Имаш си собствени планове, а те нямат нищо общо с доказването на истината.

— Имам си, разбира се, но пък нищо чудно да ме пуснеш, след като осъзнаеш, че всъщност лошият не съм аз, а е той.

— Вече и на добричък се превърна, така ли?

Белиал изсумтява с леден тон:

— Искаш ли да видиш, или не?

Стоя озарена от слънцето, пред мен се разстила прелестната гледка на залива и зелените хълмове отвъд. Небето е синьо, само с няколко пухкави облачета.

Редно е да проуча по-съществена част от острова и да проверя дали няма да намеря нещо полезно за нас. Не е зле и да намисля план как да излекувам сестра си.

Трябва да се постарая да бъда полезна, вместо да флиртувам с катастрофата.

Ала сънят се връща да ме тормози. Възможно ли е Белиал да е бил един от Наблюдателите на Рафи?

— Ти дали… работил ли си навремето с Рафи?

— Може да се каже. Беше ми командир. Имаше време, когато бях готов всичко да сторя заради него. Всичко. Още преди да ме предаде. Точно както ще стори и с теб. Такава му е природата.

— Знам, че си излъгал сестра ми само за удоволствие. Аз не съм самотно и изплашено седемгодишно момиченце, така че зарежи преструвката и злостните манипулации.

— Както обичаш, малка човешка дъще. И бездруго не би повярвала на очите си. Твърде си лоялна към архангела, за да повярваш източник на колко много нещастие ще се окаже.

Обръщам се и влизам в къщата. Проверявам дали Пейдж спи в стаята си. Отварям по ред и кухненските шкафове, за да преброя колко кутии със супа са оставили мъжете, настанени тук преди нас.

Обикалям из къщата, разяждана от желанието да видя какво всъщност предлага Белиал. Дали пък той няма да ми покаже нещо, което да ми върне здравия разум по отношение на Рафи. И така да ми помогне да дойда на себе си и да продължа нататък с живота си — този съвместно с другите човешки същества, където ми е мястото.

Не мога дори да мисля за случилото се преди малко с Рафи, без лицето ми да пламне от притеснение. Как се очаква да го гледам, когато се върне?

Ако се върне.

Самата мисъл ми връзва вътрешностите на възел.

Сритвам една декоративна възглавница на пода, но не ми носи удовлетворение да я видя как отскача от стената.

Добре. Стига толкова. Само ще хвърля един поглед към спомените на Белиал. Хората на Ави си рискуват живота всеки ден в опити да шпионират ангелите за дребни късчета сведения. А ето ме тук с най-доброто шпионско устройство на света, плюс предложение да вляза в спомените на врага. Пък и през цялото време мечът ми ще е при мен — и е вярно, че демонът няма да може да го използва.

Просто ще си го изкарам от ума и ще продължа нататък. И ще бъда свръхвнимателна.

Независимо какво има да ми покаже Белиал, после двете с Пейдж ще напуснем острова и ще се върнем при Съпротивата. Ще намерим мама и ще проверим дали ще открием и Доктора. Може с негова помощ сестра ми отново да прояде нормална храна.

А след това просто ще… оцеляваме.

Сами.

Качвам се горе да грабна Мечо Пуки и се връщам отвън при Белиал. Той се е проснал близо до единия кол на оградата, свит в точно същото положение, в каквото беше, когато си тръгнах. По очите му виждам, че е очаквал да се появя отново.

— Е, какво да сторя?

— Налага се да докосвам меча ти.

Вдигам оръжието и го насочвам срещу демона. То засилва на слънчевата светлина. Изпитвам желание да попитам дали и Мечо Пуки иска да правим това. Но не ми се ще да прозвуча глупаво пред Белиал.

— Приближи се.

Той протяга ръка, сякаш за да докопа острието.

Колебая се.

— Трябва да го държиш или е достатъчно да го докосваш?

— Докосването стига.

— Добре. Обърни се.

Без възражения Белиал се претъркулва в прахоляка. По гърба му личат ивици спаружени мускули. И с триметров меч не искам да го пипам. Но все пак опирам върха на острието в гърба му.

— Едно погрешно движение и ще те пронижа целия!

Не съм сигурна дали връзката ще бъде достатъчна, ако само го боцкам с връхчето, но той не изглежда притеснен.

Поема си дълбоко дъх и го изпуска полека.

Усещам как в ума ми се отваря същинска врата.

Не е като друг път, когато внезапно съм се озовавала на различно място. Тази връзка е по-слаба, полека — все едно от мен зависи дали да избера да не придружа демона, ако не искам. Сякаш мечът не е сигурен за това конкретно пътуване.

И аз си поемам дълбоко дъх. Уверявам се, че съм стъпила стабилно в бойна стойка и се стягам за нападение.

После затварям очи.