Краят на дните

21

Насилвам се да тичам възможно най-бързо. Писъци разчупват света, пресечени от дълги прекъсвания на напрегната тишина. Представям си хора, затаили дъх, за да не ги чуят чудовищата. Цялата настръхвам при мисълта какво се случва междувременно.

Планът ми, ако може да се нарече така, е да бягам като вятъра по-надалеч от училището и да намеря кола с ключове.

На паркинга несъмнено се очаква да има много такива. Ави и хората му здравата се трудят, за да проверяват дали всички коли са с ключове в запалването и заредени догоре за извънредни случаи, подобни на този. Е, и да не са предсказали точно същата ситуация, предположенията им не са далеч от нея.

Щом вляза в някоя кола, възнамерявам да натискам бясно клаксона и да карам възможно по-надалеч. Да се надяваме бесовете да ме последват.

Нямам представа какво ще правя в противен случай. Или ако ме спипат по пътя към колата. Или как да избягам, щом се сберат около мен. Но като за миг на паника това и бездруго надхвърля обичайните ми възможности за дългосрочно планиране.

А какво ще стане с Пейдж, с мама и с Рафи?

Тръсвам глава. Съсредоточи се!

Отляво се разпищява мъж.

Ако продължа да тичам, той вероятно ще умре. Ако спра да му помогна, ще изгубя възможността да привлека бесовете надалеч от всички останали. В Ангелския свят нито един избор не е лесен.

Колебая се, но продължавам да тичам през паркинга. Окаченият на колана ми Мечо Пуки ме чуква по крака, сякаш настоява да вземе участие в действието. Ала аз трябва да се добера до кола от бързо по-бързо и да се заема да привличам бесовете към мен.

Отварям рязко вратата на най-близкия автомобил. Не успявам да се сдържа да не погледна през рамо.

По петите ми вече летят тъмни силуети и се приближават с всеки удар на сърцето ми. Зад тях практически отвсякъде към сградите се стича народ.

Скачам в колата и тряскам вратата с надеждата да има и ключ. Бесове се блъскат в купето и в предното стъкло.

Благодаря на всичко добро, останало на света, за параноята на Ави и подготовката му. Ключовете са на място.

Малкият червен „Хюндай“ запалва незабавно. Двигателят ревва сърдито.

Със свирещи гуми се изстрелвам от паркомястото и събарям тварите от капака. Щом спирам обаче, веднага ми налитат още.

Натискам клаксона.

Бесовете, не смогнали да ме забележат досега, спират да преследват другите хора, за да се обърнат към мен. Изкушавам се да ги прегазя и да смажа страховитите им прилепски лица под гумите.

Задачата ми обаче е да ги отдалеча оттук, не да хабя време в игри с тях. Отварям на косъм прозореца и виквам:

— Хей, вие! Хайде на вечеря! Ето ме тук, крастави плъхове такива! Елате да ме хванете!

Хюндаят се разлюлява под трупащите се върху него бесове. Тъкмо се каня да излетя от паркинга със свистящи гуми — или поне да въртя кръгчета, докато всички бесове не се насочат към мен и не оставят хората на мира — когато се чува изпухтяване. Колата клюмва на една страна. После виждам как над капака излита парче накъсана гума.

Тази беше предната.

Взирам се глупаво в разкъсаната гума, която се търкаля и премята, преди да спре насред паркинга.

После върху колата ми се накамарват толкова бесове, че вече не виждам и гумата.

Галя козинката на плюшеното си мече. Не се сещам какво друго да направя.

Мечо Пуки не може да ми помогне в колата. Няма кой знае колко място за сеч и клане.

Следователно, ако искам някак да отърва кожата, се налага да изляза навън.

Седя в колата.

Чудя се колко ли време може да остане човек в затворен автомобил.

Но после, разбира се, бесовете започват да блъскат по предното стъкло.

Прилепските им лица и острите като игли зъби стържат по прозорците. На колко ли удара издържа едно автомобилно стъкло?

Ако тварите си пробият път навътре, ще се озова натясно, лишена и от възможността да използвам меча си, и да избягам. Отворя ли вратата, те ще ме връхлетят, преди да успея дори да стъпя на земята.

Един от бесовете скача върху капака и разбутва останалите встрани. Този е от по-едрите, които ме последваха от Преизподнята.

Носи камък.

Вдига го над грозната си глава и го фрасва в предното стъкло. Пред очите ми се разбягват милион пукнатини. Поемам си дълбоко дъх, а бесът вдига камъка отново. Хващам дръжката на вратата, готова да спринтирам с все сили навън.

Щом камъкът отново се блъсва в предното стъкло, с всички сили рязко блъсвам вратата.

Околните бесове са се съсредоточили върху играта с камъка и ги хващам неподготвени. С вратата съумявам да разбишкам неколцина твари от пътя си. Това ми дава мъничко пространство да се засиля.

Със стъпването ми на асфалта ме докопват нокти. Бесовете са целите зъби и жлъчка, такива не съм ги срещала в сънищата си. Там бягат от Рафи. Срещу него те са жертви. Срещу мен са убийци.

Зъби на бяс одират бузата ми. Той ме сграбчва за ръката и след това забива нокти в гърдите ми. Чувам собствения си писък.

Стискам беса за брадичката и избутвам главата и пастта му възможно по-назад. За такава кльощава дребна твар, той се оказва извънредно силен. Усуквам се по-далеч от него, а същевременно се мъча да му строша врата.

Той трескаво върти глава насам-натам и се опитва да ме ухапе. Приближава се към лицето ми — толкова е близо, че ме лъхва смърдящият му на гнила риба дъх.

Издира ме с нокти, без дори да се опитва да си спаси животеца. Сигурно е полудял. Няма да спечеля тази битка.

С гръб съм към колата. С ъгълчето на окото си съзирам два други бяса да се катерят покрай вратата, за да ме докопат. Трескаво поглеждам първо единия, после другия. Нямам пистолет, няма начин да си измъкна меча, пък и съм заклещена на отворената врата.

Най-доброто, на което мога да се надявам, е хората да се възползват и да избягат през няколкото минути, докато бесовете са заети да ме разкъсват. Парти с Пенрин!

Внезапно те всички замират.

Вдигат нагоре прилепските си лица и грозните им ноздри затрептяват бясно. Един тръска глава като мокро куче след баня.

Онзи, който се опитваше да се добере до врата ми с нокти, ме пуска. Двамата до вратата едва сварват да избягат. Около мен настъпва всеобща паника.

Всички бесове се разбягват.

Отнема ми секунда да осъзная, че съм свободна и все още жива.

В светлината на фаровете чифт крака вървят към потока от бесове, напускащи колата. Скоро лъчът светлина озарява и целия новодошъл. Вече виждам кой е моят спасител.

Майка ми.

Бесовете бягат. Надалеч от училището, надалеч от хората и особено надалеч от майка ми. Зяпвам я, озадачена:

— Какво, да му се не види…?

Миризмата най-сетне се добира до ноздрите ми. Адска смрад е. Предното стъкло е изплескано с развалените яйца на майка ми. Престояла, жълто-черна слуз се стича по колата като гигантска птича курешка.

Как вони само!

Бесовете бягат от смрадта. Бягат със същия ужас, обладал и онези, срещу които засъска демонът в Преизподнята. Дали вонята им напомня за злите им повелители? Дали, щом надушат развалено яйце, си мислят, че се задава гневен демонски принц?

Взирам се в майка ми, която крачи към мен с шепи, пълни с яйца.

Може да е луда, но е видяла и преживяла много. Неща, които другите хора не разбират.

Докато стигне до мен, всички бесове са избягали.

— Добре ли си? — пита ме мама.

Кимам.

— Откъде знаеше какво да направиш?

— Смърди ужасно, нали? — майка ми бърчи нос срещу мен.

Зяпам я, изгубила ума и дума, а накрая се разсмивам треперливо.