Краят на дните

7

В първия миг ми се завива свят, после тупвам на твърда земя.

Отначало ме връхлита всепоглъщащата жега. След това идва смрадта на развалени яйца.

Под синкаво лилаво небе се носи колесница, теглена от впряг с шест ангела вместо коне. Кръв и пот струят по раменете и гърдите им — сбруите се врязват в кожата им и ги нараняват. Видно е, че много им тежат и колесницата, и гигантският демон, който я кара.

Демонът, разбира се, има крила. Може просто да долети до целта, ако пожелае. Вместо това пътува бавно из владенията си.

Толкова е голям, че пред него Белиал прилича на дете. Крилата му горят с, както ми се струва, истински огън, който се отразява от потната му кожа.

Демонът носи пръчка с кръг спаружени глави на върха. Главите мигат с очи и се опитват да пищят. Или може би се давят и зяпат да си поемат въздух? Не съм сигурна, понеже не се чува нито звук. Дългите им руси коси се веят като морски водорасли по водно течение.

Щом преодолявам ужаса си от главите, осъзнавам, че очите им са в една и съща отсянка на зеленото. С колко ли глави разполага този демон, че да може да събере цяла китка с еднакъв оттенък на очите и косата?

Натрошени стъкла и парчета кост покриват земята. Колелата на колесницата са увити с по двама ангели, сякаш чудовищният демон не желае лъскавите му джанти да се цапат по неравната повърхност. Падналите ангели са оковани за колелата и пронизани от какви ли не остри парчета, щръкнали от кожата им.

Сред Падналите, омекотяващи хода на колесницата, е и Белиал.

Крилата му са с цвета на гаснещ залез. Навярно това са оригиналните му ангелски крила. Наполовина разтворени са, сякаш се надява да успее да ги опази от смазване, ала много от перата вече са изгорени и счупени.

Не съм се замисляла как демоните добиват адския си облик. Вероятно има преходен период между ангелската и демоничната същност. Понеже Белиал още има пера, това, предполагам, означава, че не е минало много време от Падението му.

Познавам го веднага, въпреки по-гладкото му лице и по-невинното изражение. В очите му липсва пронизващата суровост, с която съм привикнала. Изглежда почти красавец без обичайната си гримаса и горчивина, макар очевидно да изпитва болка.

Много болка.

Но я понася, без да трепне.

Колелото се търкаля, смазва тялото му върху парчетата кост, покриващи земята, а е принуден да понася и тежестта на колата, и на седналото в нея чудовище. Изражението му е съсредоточено и целеустремено, и май си е прехапал устната, за да не изпищи.

Крилата му потреперват от усилието да ги държи над земята. Това ги защитава от най-лошите увреждания, но въпреки това се влачат по полето от остри кости и стъкла.

С въртенето на колелата крилата на окованите към тях ангели полека-лека се натрошават и чупят. Пленниците все още носят празните ножници на мечовете си — те дрънчат и се влачат по неравната земя като напомняне какво са изгубили.

Гигантският демон размахва пръчката над главата си и тя свисти във въздуха. Политнали свободно, спаружените глави се разпищяват. Изстрелват се към впряга от ангели, а косите им се веят пред тях във въздуха като змиевидни копия.

Когато удрят ангелите, теглещи колесницата, острата коса започва да кълца кожата им.

Главите отварят широко уста и трескаво гризат Падналите. Преди камшикът да бъде изтеглен обратно, една успява да се зарови наполовина в гърба на впрегнатия ангел.

Падналите ми се струват недохранени и са покрити с гнойни рани. Подозирам, че дори ангелите се нуждаят от храна, за да поддържат бързото си възстановяване.

Миг по-късно забелязвам към впряга да се носи глутница бесове с прилепски лица и тъмни крила. По-големи са от онези, които видях в спомените на меча. По-тлъсти са и с петнисти крила, все едно са прихванали зараза.

В очите на тези бесове блести хитроумие и ми изглеждат по-опасни от онези, които видях преди. Озъртат се, нащрек са и се движат целеустремено. Съвременните бесове явно са деволюирали до по-малки, по-слаби и по-глупави версии на тези тук.

При все това бесовете са дребна работа в сравнение с демоничния повелител. Те са мизерни твари на фона на чутовния звяр, разположил се в колесницата, и очевидно се страхуват от него.

Едва ли са от един и същи вид. Ни най-малко не приличат на него. Бесовете по-скоро са зъбати твари със сплескани физиономии и прилепски крила, а гигантът наподобява погрознял ангел.

Бесовете влачат зад себе си жена. Навремето сигурно е била хубавица, с махагонова коса и сиви очи, но сега има вид на овехтяла кукла. Очите й са празни, лицето — безизразно, все едно живецът й се скита нейде далеч.

Бесовете са хванали жената за глезените и я влачат по земята. Ръцете й се приплъзват зад главата, а сплетената й коса се закача по щръкнали кости, които я скубят. Роклята й е разкъсана на парцали, а цялата й кожа — мръсна и окървавена. Ще ми се да помогна на нещастницата, да изритам бесовете надалеч от нея, но съм просто сянка в спомените на Белиал.

Виждам бледи остатъци от хелоуинските бои, с които се бяха нашарили съпругите на Наблюдателите в нощта, когато с Рафи се сражавахме за живота им. Не познавам конкретно тази, ала тя явно е една от съпругите, дадени за разтерзание на бесовете. Рафи успя да спаси повечето, но не всички. Бях там и видях колко се стараеше. Вероятно тази е била сред избягалите панически.

Бесовете влачат горката жена край колелата на колесницата, като хем се държат надалеч от демона, хем се стараят да са все пак достатъчно близо, та да ги виждат ангелите. Разтреперват се, наложи ли се да приближат кочияша, и все се озъртат към него, сякаш се боят, че ще им посегне.

Демонът изсъсква срещу тях и внезапно въздухът се размирисва още повече. Нима той току-що блъвна облак смрадлива сяра срещу бесовете така, както скунксът прицелва секрета си? Нищо чудно, че тук мирише на развалени яйца.

Половината бесове се разбягват в ужас. Другата половина обаче остават, присвиват се и треперят, докато демонът изгуби интерес към тях.

Те внимателно възобновяват обиколката си на колесницата. Взират се в изражението на всеки ангел, покрай когото минават.

Падналите се напрягат, когато забелязват момичето, взират се с очарован ужас. До един я поглеждат предпазливо, сякаш се опитват да установят дали я познават. Мнозина затварят очи при вида й, все едно мислите им ги измъчват повече, отколкото реално случващото се с тях.

Най-сетне бесовете привличат вниманието на Белиал и той се ококорва от ужас. Изхриптява:

— Мира!

Чула името си, жената примигва. Погледът й отчасти се фокусира. Тя извръща глава.

— Белиал?

Гласът й е глух, звучи сякаш живецът й все още е надалеч. Но при вида на ангела лицето й се трансформира от празна маска в измъчено разпознаване. След това — в неописуема уплаха.

Тя се пресята към него:

— Белиал!

— Мира! — Пищи той с неподправен ужас.

Бесовете забелязват тревогата му и започват да подскачат от възбуда. Бръщолевят и почти пляскат с ръце от наслада, подобно на малки деца.

След това оголват заплашително острите си зъби, като подсказват на Белиал, че възнамеряват да наранят Мира по начини, невъобразими и за най-изобретателния ум.

— Не! — Белиал се блъска във веригите и крещи заплахи към бесовете. — Мира!

Тогава чудовищата се хвърлят върху жената.

Белиал крещи ужасяващо. Най-сетне Мира се пречупва и също се разпищява със задавени и гъргорещи викове.

Със сломен, сразен глас, Белиал зове:

— Рафаиле! Къде си? Трябваше да я защитиш, безполезен предател такъв!

Най-сетне се озъртам, за да видя как да се махна оттук. Не издържам повече.

Бесовете са издърпали жената по-напред, за да се движат редом с колесницата и да са сигурни, че Белиал продължава да вижда какво правят с жертвата си.

Той на свой ред се гърчи в оковите си. Направо е побеснял и очаквам да успее да се измъкне. Това не са крясъци, предизвикани от гняв. Такива кошмарни писъци надава създание, чиято душа разкъсват на парчета право пред него.

Белиал се пречупва и ридае. Плаче за своята човешка дъщеря. За жената, която дори сега разчита на него да я спасява и защитава. А нищо чудно дори и за децата им, вероятно преследвани и убити от онзи, когото е смятал за свой приятел. Приятелят му Рафи.