Краят на дните

44

Спускането в преизподнята беше падане. Измъкването оттам наподобява влачене през цистерна с вазелин. Все едно самият въздух се опитва да ме изтласка обратно. Вкопчвам се в беса възможно по-здраво. Дори отказвам да мисля какво ще стане, ако не успея да се удържа.

Изскачам в тъпканица сякаш цялата съм покрита със слуз, макар физически върху мен да няма нищо. Би трябвало да съм се върнала в моя свят и моето време, ако всичко мине както следва. Рафи ясно даде на бесовете да разберат, че ще бъдат освободени, само ако ни върнат в нашия конкретен миг и място, но човек никога не знае.

Вместо с беса да изскочим от портала и да се озовем на твърда земя, в крайна сметка се блъскам в нещо твърдо. Светлината е достатъчна да видя, че съм запратена в предното табло на голям камион.

Камионът криволичи, а аз, силно дезориентирана, все едно съм с краката нагоре в аквариум с рибки. Виждам само, че бесът, който яздех, пърха панически из кабината. За щастие, камионът е голям, но вътре са натъпкани прекалено много хора и други твари.

Постепенно се ориентирам достатъчно, за да осъзная, че седя в скута на Белиал, не същия, когото оставихме в Преизподнята. Този е по-обветрен, победен и уморен. Да не споменавам спаружен, безкрил и кървящ. Диша с бавни, болезнени хрипове.

Виждам къде се намирам, ала умът ми изобщо не успява да обработи информацията. През отворения заден прозорец на кабината се протяга бяла ръка. Докопва пърхащия бяс и несръчно го издърпва отзад.

Зад нас се намира открита каросерия, пълна с объркани и дезориентирани Наблюдатели. На неколцина изглежда им призлява от подскачането и криволиченето из боклука.

Зад каросерията група ангели ни преследва през опашката от прахоляк, която се разгръща в утринното небе. И струва ли ми се, или сестра ми и трите и скорпиона наистина летят до нас?

В далечината се смалява тъмната сянка на новото гнездо ведно с допълнителните сгради към него. Преди да успея да разбера какво виждам, прозорците на една от пристройките избухват в огнена гъба и разбити стъкла.

Ангелите преследвачи спират и се взират в пожара. След това се обръщат към гнездото, за да отбраняват родната си база от неизвестните нападатели.

Камионът свива вляво, после вдясно, все едно шофьорът е пиян.

До себе си чувам кикот, пълен с искрена радост — на волана е майка ми. Обръща се да ме погледне с триумфална усмивка на лицето.

Поглежда пак към пътя, точно навреме, за да изкриволичи около захвърлена кола. Сигурно кара с над сто километра в час. По тези улици това е самоубийство.

Отблъсквам се от Белиал. Вече свикнах да го виждам с онова обнадеждено изражение. Сега кърви от гърдите, ушите, устата и носа. Мъчно ми е да го гледам, да не говоря да седя в скута му.

Неудобно и опасно е да държа меча си в толкова претъпкана кабина. Трябва да внимавам при люлеенето, докато прибирам острието обратно в ножницата.

— Полека, мамо — подвиквам при поредния див завой.

Припълзявам през задния прозорец и тупвам в откритата каросерия. Тук може да се стои само прав. Трудно се намира място и за мен, но съм достатъчно дребна да се напъхам между двама едри воини.

Обърканите им и изпити лица ясно говорят защо не са излетели още. Дори неколцината, които летят, се държат за перилата на камиона е очевидна нужда от малко подкрепа. И на корави бойци като тях им е потребна някоя и друга минута за приспособяване.

При тази скорост гнездото изчезва бързо зад гърба ни.

— Готови ли сте да се върнем и да се бием? — пита Йосия, албиносът.

Наблюдателите отговарят с многогласно стенание. Звучи горе-долу като „ами да, добре“, ако го приемам оптимистично или като „как ли пък не“, ако съм песимист.

Според мен на всички им е зле и не са в състояние да се бият. И аз съм объркана, но поне стомахът ми не се обръща. Те обаче сигурно никога досега не са се возили с мама. Добре де, може би дори никога не са се качвали на кола.

— Ще ви стане по-добре, щом спрем — тропам по прозореца. — Мамо, намали. Опитай да спреш камиона.

Тя натиска газта.

Започвам да блъскам по прозореца и пъхам глава в кабината:

— Мамо, всичко е наред!

Камионът забавя и постепенно спира. Пейдж и скакалците й прелитат покрай нас, после завиват и се връщат към мястото, на което сме паркирали.

Наблюдателите се смъкват от каросерията, краката им не ги държат. Разгръщат крила и ги разпъват, сякаш ги изпробват. Останалите кацат около нас, но не изглеждат много по-добре.

Прахолякът уляга зад нас и върху Наблюдателите. Само каква гледка са! Частично оперените им крила с извитите им, нацепени ръбове и полуодраните тела сигурно изглеждат чудовищни дори в очите на майка ми. Поглеждам към нея през прозореца и се чудя какво ли мисли тя за всичко.

Сестра ми и скакалците й въртят щастливи лупинги из въздуха. Пейдж ми помахва.

— Докладвай, Йосия — обръща се Рафи към албиноса, взрян в Наблюдателите с ококорени очи.

— След като ти си тръгна, един пазач ме видя и влязохме в спор дали да прибера Белиал в клетката му. Не биваше да позволя подобно нещо. При успешно изпълнение на плана — и направо не вярвам, че наистина се получи — всички щяхте да излезете в една и съща клетка и да бъдете смачкани до смърт.

— Пенрин! — вратата на камиона се отваря и майка ми се втурва към мен. Стисва ме в прекалено здрава прегръдка.

— Здрасти, мамо.

— Този призрачен ангел ми разправяше, че си вътре в онзи демон, ей там — посочва Белиал на пътническата седалка, който изглежда на ръба да изгуби съзнание. — Щяла си да излезеш всеки момент. Не му повярвах, разбира се. Това са луди приказки. Но човек никога не знае… — свива рамене. — А виж какво стана! — Присвива подозрително очи срещу мен. — Ти си, нали?

— Да, аз съм, мамо.

— Как успя да ни изкараш оттам? — пита Рафи.

Йосия си разтрива лицето.

— След малкия ми спор с пазача, взех Белиал. Но той е голям и тежък дори в това спихнато състояние. Трудно се лети с него, а трябваше да му уредя безопасно място, докато се върнете. Нямаше да се справя без нея… — и посочва майка ми. — Или нея — и кима на сестра ми, чиито скакалци кацат сред дърветата.

— И как се оказа в един отбор с тях? — любопитствам аз.

— Майка ти открила, че сектата те е продала — обясни Йосия. — И заедно със сестра ти дойдоха тук, за да те спасят.

Поглеждам към мама, а тя кима, сякаш да подскаже, че това се подразбира от само себе си. Косата й вече е прошарена от бели кичури. Кога се е случило? За миг я поглеждам с очите на непознат и виждам крехка и уязвима жена, миниатюрна на фона на масивните ангели.

Обръщам се и към сестра ми на дървото. Скакалецът я носи, както само преди няколко месеца я вдигах от стола й аз.

— Отишли сте в гнездото? — Гласът ми потрепва, докато местя поглед между мама и сестра ми. — Рискували сте си живота, за да ме спасявате! Мен?

Майка отново ме прегръща прекалено силно. Сестра ми опъва ъгълчетата на устните си, при все че вероятно раздвижването на шевовете по бузите й коства силна болка.

Очите ми парят при самата мисъл с каква опасност са се сблъскали, за да ме спасят.

— Пейдж има трима едри питомци със скорпионови жила, готови по всяко време да отлетят с нея — обяснява мама. — Предупредих ги колко сериозно ще загазят, ако нещо й се случи.

— О! — поглеждам към Рафи с лигава усмивка. — Дори скакалците се боят от майка ми.

— Прекрасно разбирам защо — обажда се Йосия. — Тя се появи, придружена от група бръснатоглави човеци, с настояване да получат на челата си белег за безопасно минаване.

— Амнистия ли? — пита Рафи. — Уриил дава на някои от хората амнистия?

— Само на онези, които я предадоха — Йосия сочи към мен.

Челюстните мускули на Рафи танцуват, понеже стиска зъби.

Албиносът свива рамене.

— Майка ти е успяла някак си да убеди онези хора да се пръснат из гнездото, след като си получат белега за амнистия. Уриил се принуди да ги прогонва като плъхове. Сестра ти също отвлече ангелите с близки прелитания на трите скакалеца. Все се озъртахме къде е останалата част от рояка. И докато всички се разсейваха, майка ти подпали хотела. Тя е наистина свирепа дама.

— Подпалила го е?

— Какво според теб предизвика експлозията? — Йосия кима одобрително. — Никога не бих измъкнал Белиал оттам, ако не бяха всичките маневри за отвличане на вниманието, приложени от семейството ти… — посочва камиона. — Успях да убедя майка ти, че си вътре в Белиал, а тя пък ме склони да се качим в това превозно средство. То ни измъкна оттам, но никога повече няма да се возя в подобен метален ковчег.

— Амин — обажда се Термо, все още доста позеленял.

Мама има мазка на челото. Прилича на пепел, но всъщност е белег за амнистия. Същите мазки Урииловите войници сложиха на членовете на култа, които ме продадоха.

— Нали не си в сектата, мамо?

— Не, разбира се. — Поглежда ме, все едно съм я обидила. — Онези хора са побъркани до един. Ще съжаляват, задето те продадоха. Погрижих се за това. Ако Пейдж изяде някого, няма да е член на тяхната секта. За тях няма по-ужасно наказание.