Краят на дните

59

Отекват изстрели срещу рояка скакалци, все едно обаче стреляме по облаците. Също толкова безполезно е. Навярно светлината и звукът, предназначени за ангелите, са привлекли скакалците.

Те кацат на четири крака около нас. Наземните отряди се включват в действието, изстрели отекват отвсякъде.

Измъквам ножовете си точно когато от небесата пред мен се спуска скакалец. Жилото му надвисва над главата и посяга към мен.

Автоматично вдигам ръце. Режа и пронизвам. В момента давам всичко за Мечо Пуки.

Тази мисъл ме разярява още повече. Доброволно върнах на Рафи неговия меч!

Пак посягам.

Жилото със свистене се дръпва изпод острието на ножа ми.

Скорпионът пред мен прави всичко по силите си да ме убие. Движи жилото си толкова бързо, че се чудя да не е бил танцьор на степ в предишния си живот.

За секунди потъвам в пот, понеже едновременно се мъча да се изплъзна и се опитвам да се бия. Тези малки ножлета не са полезни с нищо, освен да разярят скакалеца.

Завъртам се настрани и му нанасям най-бързия си страничен ритник. Кракът ми се забива в коляното му с хрущене.

Чудовището изпищява и се килва настрани, понеже коляното му е счупено.

Навеждам се ниско и подкосявам и другия му крак. То пада.

— Стойте! — Сестра ми се втурва насред моста, съпроводена от питомните си скакалци. Крещи на всички около себе си.

Наоколо е бойно поле, свистят куршуми, но въпреки това тя се втурва в хаоса с протегнати ръце! Краката ми омекват само като я виждам.

— Спрете!

Не съм сигурна кой спира — нашите бойци или скакалците — но и двете страни се обръщат да я погледнат. Надежда и почуда се надигат в гърдите ми, докато гледам как сестра ми прекратява кървава схватка само със силата на волята си.

Не знам какво е щяла да стори след това, понеже до Пейдж каца огромен скакалец.

Белият кичур в косата му не може да се сбърка, нито налудничавият му бяс. Този път Рафи го няма да го сплаши. Той сграбчва единия любимец на Пейдж и го вдига във въздуха над главата си като гърчещо се бебе.

— Не! — Сестра ми подскача с вдигнати ръце сякаш малко дете се опитва да си върне топката от побойник.

Белия кичур със сила стоварва по-дребния скакалец на коляното си и му чупи гърба с хрущене.

— Не! — писва Пейдж. Нашареното й от шевове лице почервенява, а вените на шията й изпъкват.

Белия кичур запраща строшения скакалец на земята. Без да обръща внимание на сестра ми, започва да го обикаля.

Раненият скакалец се придърпва напред на ръце. Опитва се да избяга от противника си и влачи мъртви крака подире си.

Белия кичур превръща действията си в показно изпълнение, надува се и се възправя гордо, та да го видят всички; скорпионоопашатите чудовища го зяпат. Той очевидно планира да покаже, че е крал на скакалците и никой друг не може да го предизвиква безнаказано.

Следователно ще убие Пейдж.

Втурвам се към сестра ми, криволича между зрителите. Наоколо гъмжи от скакалци, ала никой друг на моста не се бие. Доктора ги е предупредил, че има вероятност част от скакалците да се окажат на наша страна. Сега изглежда присъстващите не са сигурни как да постъпят. Всички на моста — скакалци и хора — следят развитието на драмата.

Пейдж изкривява лице при вида на приятелчето й, което безпомощно се влачи по асфалта, неспособно да движи краката или опашката си. Започва да хлипа.

Тази гледка явно вбесява Белия кичур. Той замахва към нея с опашката си.

Изпищявам. Колкото пъти досега съм видяла сестра ми в битка, тя неизменно е успявала да ме изненада. Този път обаче Кичура знае, че тя е опасна, и възнамерява да я убие.

В същия момент някой виква по високоговорителите:

— Те идват!

Тъмният орляк скакалци се върти и кръжи над моста, затъмнявайки небето. Между жилата и прозрачните крила мяркам все по-нарастваща вълна от крила на хищни птици.

Ловът започва.