Краят на дните

9

Още съм в кухнята и мия кръвта от рамото си, когато Рафи се връща.

— Какво е станало? — пита той, захвърля на пода пластмасова торба за боклук и се втурва към мен.

— Нищо. Добре съм.

Говоря равно и дистанцирано. Имах намерение да покрия раната, но ризата е скъсана и опитът ми е безуспешен. На раненото ми рамо старата отрязана тениска виси буквално на един конец. Без съмнение щеше да е секси, ако нямаше толкова много кръв.

Рафи бръсва ръката ми встрани и се навежда да погледне отблизо драскотините на рамото ми.

— Тези от мъртвия бяс на двора ли са? — достатъчно е близо, за да усетя милувката на дъха му по шията ми. Отстъпвам встрани, неловко ми е.

— Аха. И от двете му приятелчета.

Той стиска силно зъби и на бузата му подскачат мускули.

Допълвам:

— Не се притеснявай. Това няма нищо общо с навъртането в твоя компания.

Рафи накланя глава към мен:

— Какво те кара да мислиш, че се притеснявах дали има нещо общо с мен?

Упсала. Дали някога ми е споменавал за бесовете? Или знам за страха да не тръгнат по петите ми, понеже съм надничала в спомените му през Мечо Пуки?

Не пречи да го излъжа, но… Въздъхвам. Всички трябва да приемем все някога недостатъците си. А моят е, че съм ужасна лъжкиня.

— Ами аз… видях разни неща чрез меча ти. Не преднамерено. Поне не в началото.

— Разни неща ли? — Той скръства ръце и ме гледа гневно. — Какви по-точно?

Прехапвам устна, докато обмислям какво да му кажа.

Междувременно Рафи се обръща към стария си меч, оставен на плота. Блясъкът по острието на Пуки май леко притъмнява под погледа му.

— Мечът ми ти е показал спомените си за мен?

Раменете ми се отпускат леко.

— Значи знаеш, че може да го прави?

— Знам, че навремето ми беше верен и му имах доверие!

Той говори на Мечо Пуки, не на мен.

— Стана случайно. Просто се опитваше да ме научи как да боравя с него. Така де, никога преди не съм въртяла меч.

Рафи продължава да говори на оръжието си:

— Едно е да се налага да се разделиш с носителя си, понеже се опасяваш да не е Паднал. Съвсем различно — да разкриваш нечии лични преживявания.

— Виж — подхващам аз, — достатъчно странно е да имаш полуразумен меч, без да се налага да ставам свидетел на спор помежду ви. Защо просто не забравим за случая?

— Какво ти е показал? — Рафи вдига ръка. — Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам дали си ме виждала как танцувам по бельо под звуците на любима песен.

— Ангелите носят ли бельо?

Олеле, ще ми се да не го бях изричала. Днес само си копая все по-дълбока яма.

— Не — той поклаща глава. — Образно казано.

— Аха! — Кимам в опит да прогоня от мислите си образа на Рафи, танцуващ на някоя рок песен, най-вероятно както майка го е родила. — Е, като говорим за странни случки, бесовете дойдоха през меча.

— Какво?

Прочиствам си гърлото.

— Този бяс, който си видял на моравата, както и двата други, изпълзяха от Белиал посредством меча…

Все още се надявам да избегна необходимостта да признавам всичко, но Рафи несъмнено е завършил ангелското училище за детективи, понеже ми измъква цялата информация.

Мръщи се и обикаля из кухнята, докато му разказвам случката.

Когато свършвам, заявява:

— Никога не бива да вярваш на Белиал.

— Той каза същото за теб.

Рафи рови в торбата за боклук, захвърлена на пода.

— Може и да е прав — не бива да вярваш на никого.

Вади от торбата разнообразни консервени кутии и превързочни материали за първа помощ. Взема бинт, мазило и лейкопласт и тръгва към мен.

— Това пък откъде се взе?

— От Алкатраз. Реших, че може да са ни полезни.

— Какво друго намери там?

— Изоставен хаос… — нежно опипва с пръст около раната ми. Трепвам. — Искам да съм сигурен, че нямаш нищо счупено.

— Допускаше ли нещо такова? Че бесовете могат да минат през ангелски меч?

— Чувал съм подобни истории, но винаги съм ги смятал само за легенди. Демоните вероятно имат по-добра представа за подобни възможности. Белиал сигурно е прибягнал до опит да примами бесовете да му помогнат.

Рафи пипа нежно, докато бърше драскотините с антибактериален лосион.

— Трябва да си внимателна. Отсега нататък бесовете ще се появяват, където и да идеш.

— Какво ти пука? Нали ще напуснеш живота ми в мига, когато си получиш крилата обратно? Показа ми го съвсем ясно.

Рафи си поема дълбоко въздух. Притиска марля към рамото ми. Мръщя се. Той нежно ме милва по ръката. Докато слага лейкопласт, отбелязва:

— Ще ми се да беше различно. Но не е. Аз принадлежа към друг народ. Нося отговорност за него. Не мога просто да…

— Спри — клатя глава. — Схващам. Прав си. Ти си имаш твой живот. Аз — мой. Нямам нужда да бъда с някой, който не ме…

Не ме иска. Не ме обича.

В живота ми гъмжи от такива хора. Баща ми си тръгна и ни остави с изключен телефонен номер и без нов адрес, а майка…

— Ти си много специално момиче, Пенрин. Изумително момиче. Момиче, каквото никога не съм предполагал, че съществува. И заслужаваш да имаш човек, за когото да си единственото най-важно нещо в живота му, понеже си точно такава; да оре нивите си и да отглежда прасета само за теб.

— Решил си да ме жениш за свинар?

Рафи свива рамене:

— Или за някой с друг почтен занаят, с какъвто се захващат свестните хора, когато не воюват. Макар че трябва да бъде способен и да те защитава. Не се задоволявай с човек, негоден да те защити! — С изненадваща сила той къса парчето лейкопласт от ролката.

— Сериозно ли говориш? Искаш да се омъжа за земеделец свинар, който знае как да използва остена си, за да ме защитава? Вярно ли?

— Казвам просто да си избереш човек, който знае, че не те заслужава и ще посвети живота си да се грижи за теб и да те пази! — Рафи притиска второ парче марля до първото. Пак простенвам. — И гледай да е мил с теб и да те уважава във всяко отношение. Иначе да очаква да го навестя… — Тонът му е твърд и безмилостен.

Поклащам глава, докато Рафи къса ново парче лейкопласт. Не знам дали да му се ядосам, или да му се присмея.

Отдръпвам се от допира му с надежда това да успокои обърканите ми чувства.

Рафи въздиша. Пресята се и нежно прокарва пръсти по последното парче лейкопласт, с което е закрепил превръзката ми.

Чакам го да продължи. Той не го прави и се чудя дали би имало някаква полза, ако си поговорим за случилото се помежду ни. Или всъщност ми трябва малко време да премисля нещата. Грабвам меча и кутия риба тон и се упътвам към задната врата.