Краят на дните

41

Човек ще рече, че щом сме в естественото местообитание на бесовете, наоколо ще гъмжи от тях. Но повечето сигурно се крият, понеже не намираме нито един. Виждала съм повече бесове в Пало Алто, отколкото тук.

Черен дим се издига на адския хоризонт над руините на един от градовете. Пристъпвам върху пустинните скали, близо до пясъка, и се чудя колко ли път има до най-близкия град. Изпитвам странно желание да видя руините. Може да са показател какво ще представлява и моят свят някой ден.

— Спри! — виква един Наблюдател точно когато се каня да стъпя на пясъка.

От земята изниква ръка и ме сграбчва за глезена.

Пищя и се опитвам да си освободя крака. Ритам, но ръката ме дърпа и губя равновесие.

От пясъка изникват още ръце и посягат към мен.

Мъча се да изпълзя назад, ала хватката ме дърпа надолу.

Измъквам меча си и трескаво посичам странния противник.

Силни ръце ме хващат през кръста и нечий ботуш изритва отрязаната ръка от глезена ми, а по крака ми остават червеи.

Затварям очи и се старая да не хленча:

— Махнете червеите от мен!

Рафи ги бръсва, но имам чувството, че още пълзят по кожата ми.

— Значи все пак пищиш като момиченце — констатира Рафи с известно задоволство.

Отворила съм очи прекалено рано и го виждам как хвърля отрязаната китка в пясъка.

Гора от ръце изниква да я сграбчи и я накъсва на парчета. Избухва битка за останките.

Отпълзявам назад от гърчещите се червеи. Рафи забелязва паниката ми и ги бръсва от камъните.

— Червеите са много отвратителни! — заявявам, докато се изправям на крака. Старая се да спася поне капка достойнство, но не успявам да спра треперенето си и тръскам ръце във въздуха. В момента не съм в състояние да устоя на инстинктивния си импулс.

— Сражавала си се с банда два пъти по-едри от теб мъжаги, уби ангел воин, противопостави се на архангел и въртиш ангелски меч — Рафи накланя глава. — А пищиш като малко момиченце при вида на червей?

— Не е просто червей — възразявам. — От земята изскочи ръка и ме докопа за крака. И от нея изпълзяха червеи и се опитаха да се закопаят в мен. И ти щеше да пищиш като момиченце, ако ти се беше случило същото.

— Не се опитаха да се заравят в теб. Просто пълзяха. Така правят червеите. Пълзят.

— Нищо не знаеш!

— Трудно се спори с такива доводи, капитане — отбелязва Тръбача развеселен.

— Това е Морето на убиващите ръце — обяснява Термо. — Никой не изпитва желание да го доближи.

Разбирам защо го наричат море. Пясъкът се мести като вълни. Навярно е заради ръцете или каквото там мърда под него. Забелязвам обаче доста сходства между Преизподнята и моя свят сега, когато Уриил и фалшивият му апокалипсис създават твари от рода на възкресените, изпълзяващи от земята.

— О, с ръцете убийци тя би се справила по-добре от истински воин — гордо заявява Рафи. — Малките голи червейчета я разтреперват.

— Значи е редно да я наречем Убийца на червеи? — пита Тръбача.

Другите се кискат.

Въздъхвам. Сигурно си го заслужавам, но не е лесно да го понесе човек. Вече знам как се чувства Мечо Пуки.

Забелязвам дребен бяс сред пустинята и го посочвам възбудено. Но той прелита твърде близо до пясъка и три ръце се изстрелват и го докопват. Ръцете не са с обикновена дължина. Пресягат се на близо два метра, за да хванат беса. Той пищи през цялото време, докато го завличат под пясъците.

Един от групата ми сочи каменна площадка.

Малкият бяс, хванат от ръцете, вероятно е разузнавач, неколцина негови събратя летят към нас.

Вдигам меча, готова за битка.

— Не ги убивайте. Трябват ни живи!

Летящите гадини ни налитат с оголени зъби и нокти. На размер са колкото изскочилите след мен от Преизподнята или дори по-големи. Четири са.

До мен Рафи разтваря крила и излита над Морето на убиващите ръце. Другите правят същото. Само Белиал и аз оставаме на земята.

Воините подкарват бесовете към Ястреба и Циклона, които ги залавят.

Когато кацат, и четирите са в ръцете ни. Момчетата връзват бесовете с кожени върви, каквито някои от тях носят увити около китките си. Очевидно Рафи ги е обучил по време на мисия да събират различни полезни предмети от околната среда.

— По-умен си, отколкото изглеждаш — отбелязвам аз.

— Но не е толкова умен, за колкото се мисли — апострофира ме Тръбача.

— Виждам, че дисциплината се е разхайтила по време на ваканцията ви — констатира Рафи.

— Аха, след толкова излежаване по плажа без работа, само поркане и зяпане на жени…

При споменаването на „жени“ Наблюдателите внезапно се смущават и се смълчават.

— Време е да попитам. Пък и другите се чудят — Термо кима към мен. — Тя твоята човешка дъщеря ли е?

Поглеждам Рафи.

Негова ли съм?

Той се замисля за момент, преди да отговори:

— Тя е човешка дъщеря. И пътува с мен. Но не е моята човешка дъщеря.

Що за отговор е това?

— О! Значи е свободна? — държи да уточни Тръбача.

Рафи го вледенява с поглед.

— Нали знаеш, сега всички сме ергени — уточнява Ястреба.

— По закон никого не наказваш два пъти за едно и също престъпление — добавя Циклона.

— А сега, като знаем, че си извън състезанието, капитане, аз се оказвам втори по хубост на опашката — обажда се Тръбача.

— Стига толкова! — Рафи не ми се струва развеселен. — Не си неин тип.

Наблюдателите се ухилват многозначително.

— Ти пък откъде знаеш? — питам аз.

Той се обръща към мен.

— Понеже ангелите като цяло не са твой тип. Мразиш ги, нали?

— Да, но тези господа вече не са ангели.

Рафи вдига вежда срещу мен:

— На теб ти трябва добро човешко момче. Да изпълнява заповедите ти и да понася капризите ти. Някой, готов да посвети живота си да те пази и да те храни. Такъв, който ще те прави щастлива. И с когото ще се гордееш! — махва с ръка към Наблюдателите. — Сред тези негодници няма нито един подобен тип.

Поглеждам го сърдито:

— Несъмнено първо на теб ще покажа кандидате, преди… — преглъщам „да се примиря с него“, — да го избера.

— Държа на това. Ще му обясня какво се очаква от него.

— Ако допуснем, че преживее първоначалния разпит — обажда се Тръбача.

— Доста разумно предположение — замисля се Циклона.

— Ще ми се да съм там да го видя — мечтателно подхвърля Ястреба. — Определено ще е интересно.

— Не се притеснявай, капитане — успокоява го Тръбача. — Всички си направихме изводите. И ние сме минали през същото.

Това им навява мрачно настроение. Термо си прочиства гърлото:

— И като стана дума…

— Някои от тях оцеляха — прекъсва го Рафи.

— Кои?

— Безполезно е да изброявам. Така или иначе успях да спася някои от тях и те живяха.

— А децата? — от въпроса на Термо не лъха дори капка надежда.

Рафи въздиша.

— Бяхте прави. Останах да ловувам „чудовища нефилими“, само за да открия, че са просто деца. Гавраил каза, че потомците на ангел и човешка дъщеря ще се превърнат в чудовища. Не исках да ги убивам, докато са още безвредни, затова изчаквах. И чаках. Поколение след поколение бдях, за да изкореня злото, за което бях предупреден… — той поклаща глава. — Но не се появи изчадие. Търсех навсякъде чудовища нефилими, ала те си бяха най-обикновени хора. Някои се раждаха доста едри, а и имаха по-малко деца от другите. Понякога потомците им се оказваха особено надарени или прекрасни, не и чудовищни обаче. И в крайна сметка кръвта се разреди сред хората и стана обичайно всеки да носи по капка-две ангелска кръв.

— Знаех си, че е лъжа! — възкликва Циклона.

— Благодаря ти, архангеле — казва Наблюдател с туфа петнисти пера на крилото. — Благодаря, задето си ги пощадил.

— Имах заповеди да убивам нефилими чудовища — подчертава Рафи. — Точно така рече Гавраил. Намерих нефилимите. Какво да направя, като никой от тях не стана чудовище? Изпълних дълга си.

— Но остана при нас много време, нали? — намесвам се аз.

Рафи кима:

— Ако се бях върнал прекалено рано да докладвам за мисията, имаше риск Гавраил да даде изрични заповеди да избия нефилимите въобще и да ме върне обратно.

Сега вече разбирам:

— Изчакал си нефилимската кръв да се разреди до толкова, та никой да не е в състояние да я открие.

Рафи свива рамене:

— Или докато някой от нефилимите не се обърне на звяр. По възможност — поне двама. Тогава бих имал основание да се върна и да кажа, че съм убил чудовища, както ми е заповядано.

— Но не се случи.

Той поклаща глава.

Наблюдателите видимо имат нужда да се вземат в ръце. Неколцина си намират камък да поседнат, а другите просто се взират в пространството или затварят за миг очи.

— Защо Гавраил ще издава декрет, че ангел, оженил се за човешка дъщеря, непременно Пада? — пита един Наблюдател.

— Навярно не е искал ангелската кръв да се цапа с нашата човешка — свивам рамене. — Повечето ангели ни смятат за животни.

— Колко дълго сме тук? — пита Термо. — Децата ни имат ли си прапраправнуци?

— От твоя гледна точка не е минало много време от Падението ви — уточнява Рафи, — но ние идваме от различни времена. В нашия свят то е древна история.

Наблюдателите се споглеждат.

— Трябва да ни извадите оттук — гласът на Наблюдателя с петнистия кичур пресеква. — Моля те, капитане. Кой знае кога ще настъпи Съдния ден!

По лицата на всички е изписано отчаяние.

— Едно е да умреш в битка — обобщава Белиал, — но да загинеш в Преизподнята, или по-зле — цяла вечност да живееш в нея… — Той поклаща глава. — Невъобразимо е. Наказват ни за нищо.

— Уриил твърди, че Гавраил се бил побъркал — продължава Рафи. — В действителност не е разговарял с Господ от години. А нищо чудно и никога да не се е случвало.

Повечето Наблюдатели го зяпат с отворени усти. Неколцина обаче кимат, сякаш са го подозирали от известно време.

— Нямам представа дали е вярно — признава Рафи. — Никой не знае, освен Гавраил. Но изглежда е грешал за нефилимите. През цялото време си повтарях, че това е грешка. Но сега… кой знае за какво друго е грешил?

Погледът му е многозначителен.

— Накрая това всъщност няма значение — уточнява Ястреба. — Ние сме се клели на теб, каквото и да става.

— Имаш ли план, капитане? — пита Термо.

— Разбира се — отвръща Рафи. — Планът е да ви измъкна, а вие ще ми помогнете да сваля Уриил.

Изражението на всички се променя. Не съм сигурна дали в почуда, или невяра. Като че ли по малко и от двете.

— Не се вълнувайте много — допълва той. — Още не знаем дали ще успея да ви измъкна. А дори и да успеем, не знаем какво ще ни чака от другата страна.

Поглежда към Белиал, който чак трепери от вълнение при мисълта за измъкване.

— Налага се да направим и жертва.