Краят на дните

58

Представлението приключва, тълпата полудява от ликуване. Хората се самозабравят от ръкопляскане, свиркане и възгласи „Браво“.

Изумително е.

Никога не съм се чувствала така трогната от танц досега. Не че съм ходила на много балетни представления или каквото и да е друго сценично изкуство. Но усещането за другарство тази вечер ме оставя без дъх.

Като истински професионалисти танцовата трупа първо се покланя, преди балетистите да се струпат около новодошлия направо на сцената. Прегръдки, сълзи и радостни викове — същинско чудо и наслада за окото.

Миг по-късно застават в редица, хващат се за ръце и пак се покланят. Публиката е скочила на крака и никой не се тревожи колко шум вдигаме или какви неприятности рискуваме да си навлечем.

Близнаците са прави. Това е то животът.

Балетното представление така и ще си остане ненадминато, никой, предполагам, няма и да се опита да се конкурира с него. Всички изглеждат щастливи просто да вземат участие.

Близнаците се качват на сцената за клоунада и да повеселят присъстващите. Очевидно дават на хората време да се съвземат след току-що видяното, та още някой да събере нерви да изпълни своя номер. Ди и Дум изнасят почти професионално магическо представление. Бъркат няколко пъти, но явно го правят заради комичния ефект, понеже съм ги виждала в действие и са изумителни, не са по-лоши от всеки един професионален фокусник.

На сцената се качва младеж, понесъл очукана китара. Изглежда не се е къпал от много време, лицето му е покрито със струпеи, а на ризата има петно засъхнала кръв.

— Тази песен, изпята от великия Джеф Бъкли, мир на праха му, се нарича „Алелуя“!

С тези думи започва да подрънква на китарата. По всяко друго време несъмнено щеше да бъде знаменитост.

Разкъсващи душата акорди отекват над залива, а гласът му плавно набира мощ. Хората започват да припяват на тъжната песен. По лицата на някои засъхват сълзи на студения вятър, докато пеем „Алелуя“ с пресекващи гласове.

Песента свършва, настъпва тишина. Потънали сме в размисъл за живота и любовта, и всичко друго объркано и строшено, но все пак превърнало се в наша победа.

В началото аплодисментите са тихи, ала бързо прерастват в щуро ликуване.

Певецът безцелно подрънква на китарата известно време, докато не улучва позната мелодия. Започва да пее поппесен — лековата, простичка и весела. Публиката танцува, подскача и запява заедно с него.

Далеч не сме така добри като ангелите, които чух в гнездото. Твърде много от нас пеят фалшиво и изпълнението ни никога няма да е на ниво, да не говорим перфектно като на ангелите. Но всички пеем заедно — сектантите с мазните им „сертификати“ за амнистия, съперничещите си банди по въжетата на моста, гневните борци за свобода, родителите с децата на раменете си — няма да забравя това чувство, докато съм жива. Колкото и кратко да продължи.

Държа се за емоцията и се опитвам да я заключа в подземието в главата ми, където знам, че ще бъде на сигурно място и ще остане завинаги с мен. Никога не съм прибирала там нищо хубаво, но искам да се уверя, че няма да се изгуби. Просто в случай че това е последното голямо човешко представление, от какъвто и да е вид, завинаги.

И тогава ги чувам.

Онова, от което се боя. И което съм очаквала.

Разнася се тихо бръмчене. И въздухът се раздвижва.

Твърде далеч от нас мъглата кипва.

Те идват.

Небето почернява от телата им и мъглата се завихря от ветровете на хиляди чифтове крила. Или никой не е забелязал пришествието на ангелите в сгъстяващата се мъгла, или всички сме били твърде омаяни от шоуто.

По високоговорителите глас започва обратното отброяване. Това би трябвало да е сигналът за публиката да хукне и всички да заемат позиции.

— Пет…

Пет ли? Не трябваше ли да започнат от двайсет и пет?

Всички губят ценна секунда да проумеят, че времето им свършва.

— Четири…

Публиката се пръсва. Хората се бутат и тичат панически. Претъпканият район с публиката и изпълнителите разполага само с четири секунди да се евакуира под прикритието на металните решетки и мрежите под моста.

Певецът на сцената продължава да пее — и нито дъжд, нито буря, нито спускащи се над главите ни апокалиптични ангели няма да го спрат по време на най-доброто изпълнение в живота му. Свършил е с веселата поп песничка и сега е преминал на любовна балада.

— Три…

Налага ми се здраво да дръпна юздите на стремежа да хукна подобно на всички останали. Оставам на място и пъхам дебели тапи в ушите си, а шумозаглушителния шлемофон оставям на шията си. Виждам и другите да правят същото около сцената, по мертеците, на въжетата.

— Две…

Прекалено много хора тичат в една и съща посока. Решетките скривалище, поставени под моста, ще скрият само определен брой хора. Цари пълен хаос, а всички търчат и крещят.

— Едно…

Тълпата оредява. Остават стрелците в камуфлаж, но и те бързат към позициите си.

Роякът скакалци изниква от мъглата по-бързо, отколкото предвиждам — жив облак от жила и зъби. Скакалци ли?

Къде са ангелите?