Краят на дните

19

Нахълтваме в горичката, тичаме по посока на шума. Не само ние търчим между дърветата. Не виждам обаче подробности и съзирам единствено местещи се сенки в сгъстяващата се тъмнина.

Чуват се гневни гласове. Почти съм сигурна, че бесовете не умеят да разговарят — не и по човешки. Надявам се днес да не се уверя в обратното.

Под свода на дърветата група силуети вдигат и спускат юмруци, крещят и ритат някого, свит на земята. С приближаването си съзирам спаружените кожи на жертвите на скакалците. Някои от тях носят прокъсани дрехи, покрити с пръст, сякаш наскоро са изпълзели от гроб.

Юмручните удари се сипят върху жертвата, която просто понася всичко и пъшка при всяко попадение.

— Какво става? — питам аз. Никой не дава вид да ме е чул.

— Хей! — провиква се Ди.

— Какво става? — ръмжи и Дум приглушено, но с властен тон.

Неколцина от ужилените от скорпиони ни поглеждат. Не спират с ритниците, но един отвръща:

— Това е копелето от Алкатраз. Той ни причини това. Създаде чудовищата и ги нахрани с нас! — И зверски сритва мъжа на земята. Не виждам подробности, но очевидно говорят за Доктора.

Близнаците явно са стигнали до същото заключение. Скачат в тълпата с вдигнати ръце.

— Стига толкова!

— Съветът вече каза да го оставите на мира! — Ди сваля един нахалник от Доктора.

— Съветът на Съпротивата няма власт над нас. Не сме част от лагера ви, забрави ли?

— Аха — обажда се и друг мъж с лице, спаружено като изсъхнал шпеков салам. — Вие всички ни отхвърлихте. И то заради него!

Следва още един свиреп ритник.

— Следващият, който го ритне, отпада от всякакви залози. Ще останете на сухо до края на спаружените си животи. Сега назад!

За мое учудване всички отстъпват.

Дори всички други да са отхвърлили жертвите на скакалците, близнаците явно не дискриминират при приемането на залозите.

Ди изглежда също толкова изненадан, колкото и аз. Поглежда към брат си и се ухилва:

— Пич, ние сме новото Ейч Би О!

Дум се навежда и вдига мъж, в когото едва разпознавам Доктора. Той неловко си крепи ръката. Лицето му — и бездруго насинено — вече е така подуто, че едва може да отвори очи.

— Добре ли си? — питам го. — Какво ти е на ръката?

— Настъпиха я. Нямат представа какво са сторили!

— Счупена ли е? — Започвам да проумявам каква полза би имало от хирург със счупена ръка.

— Не знам…

На съзнателно равнище ясно не знае, но ако съдим по начина, по който си пази ръката, подсъзнанието на Доктора е наясно, че е счупена.

— Ей такива хора ме карат да се чудя защо ли си давам труда да ги спасявам.

Доктора ме заобикаля с ядосан вид. Прави само няколко крачки, преди да му се наложи да се облегне на дърво и да си поеме дъх. Дум го придържа, за да му помага да ходи стабилно.

— Имаме и друг лекар — споделя ми Ди. — Ще видим какво ще успее да направи за него.

— Ще дойда с вас…

Гледам ужилените от скакалци с нови очи. Тези спаружени гръдни кошове и рамене все още кипят от гняв и разочарование. Неколцина плачат от сдържани чувства, гноящи много по-надълбоко от разпалените в битката.

Следвам близнаците, които подкрепят Доктора да пресече улицата.