Краят на дните

66

— Рафи! — пробвам да привлека вниманието му. — Махайте се от моста! Тези чудовища носят ангелска чума!

Нисколетящ ангел пада от небесата и стене, а вътрешностите му кипят. Кръв се стича от устата, ушите, носа и очите му; той също се гърчи на бетона.

Ангелите излитат във висините, в опит да избегнат шестака. Думите „ангелска чума“ се шептят из небесата под съпровода на свистенето на крила.

Всички крилати твари излитат от моста, по-далеч от заразените ангели и скакалци. Но само те ще смогнат да избягат от шестаците.

Ако Доктора е прав, чумата няма да засегне хората. Определено обаче не сме имунизирани срещу брутална смърт в челюстите на шестак.

— Пенрин! — Виква ми Рафи отгоре, реещ се на снежнобелите си крила. — Скачай от моста. Ще те хвана!

Втурвам се към ръба, където е майка ми. Дали Наблюдателите ще съумеят да уловят и нея, и всички останали, склонни да скочат? За щастие, сестра ми е във въздуха, достатъчно високо да е в безопасност.

Твърде близо до моста лети ангел. Изпищява, сгърчва се във въздуха и започва да рони кървави сълзи.

Друг шестак изпълзява по ръба на моста, недалеч от мама. Тя се втурва към средата на асфалта, ведно с всички останали. Колко такива чудовища има, да му се не види? Стигам до ръба и крещя на мама да се насочи някъде встрани.

— И числото му е шейсет и шест — провиква се Уриил от висините, а гласът му отеква през паниката. Ако е изненадан от чумата, не го показва.

Щом стигам до ръба на моста, виждам и по-голяма част от залива.

Кървавите морски води са осеяни с шестаци, които плуват към нас.

Още два се изкатерват на моста. Навсякъде наоколо още чудовища се пресягат и се катерят едно през друго, за да се качат горе.

Шестстотин шейсет и шест. Това не е просто номер, татуиран на челата им. Явно толкова броя са направени.

Поглеждам нагоре.

Рафи се рее над мен.

Ангелът точно под него започва да се гърчи от болка. Носът му прокървява.

Махам на Рафи да се отдръпне.

— Върви!

Той се бави. Двама Наблюдатели го сграбчват за ръцете и го извличат нагоре.

Хората около нас тичат във всички посоки. Отекват изстрели. Носят се писъци.

— Ще запазя главата на човешката ти дъщеря, да я посадя върху някой от зверовете — обръща се Уриил към Рафи. Лети високо над нас, откъдето му се разкрива отлична гледка към клането.

Върху моста отвсякъде се изливат шестаци.

Ние, хората, отстъпваме към средата, а те се олюляват към нас. Извадила съм ножовете си, но те са все едно клечки за зъби, насочени срещу армия от гризлита.

— Пенрин!

Вдигам очи да видя мъката на Рафи; Наблюдателите го държат на безопасно разстояние от нас.

Той сграбчва провесения на шията си изсъхнал плод и го поднася към устните си.

Захапва го.

Плодът се пръсва между зъбите му и по устните му потича течност с вид на гъста кръв.