Краят на дните

23

Рафи пита:

— Знаеш ли къде е църквата със стъклописите?

— Какво?

Все още си мисля за култа и месианското вярване, което се завихря около Пейдж.

— Църквата? — Рафи сякаш се кани да помаха с ръка пред очите ми. — Със стъклописите?

— В центъра има няколко църкви. Оттук е близо да идем и пеша. За какво става дума?

— Очевидно някой се опитва да се срещне с мен.

— Аха. Това го схванах. Кой и защо?

— Точно това бих искал да разбера.

По потайното изражение и тона на Рафи познавам, че вече има предположение.

— Дали става дума за ангел, наясно къде е лагерът на Съпротивата?

— По-скоро не. Явно е някой, способен да разпространи вестта сред хората, но е малко вероятно да знае за лагера. Сигурно просто е пратен при църквата от никой като нея… — Кима в посоката, накъдето тръгна жената от култа.

Изглежда е по-добре да заведа Рафи при тази загадъчна личност, вместо да рискувам да открият лагера, докато го издирват.

Поглеждам към Пейдж: тя пее мамината песен извинение на скакалците, накацали по клоните над нея. Приближавам я.

— Трябва да те оставя за малко, ще се справиш ли сама?

Тя кима. Откъм мрачната гора се задава и мама. Обзема ме известно колебание: какво е по-добре за Пейдж — да стои с нея или самичка, но щом майка ни идва сама, явно разполагаме с поне малко време преди следващите й изпълнения.

Връщам се при Рафи.

— Цялата съм твоя. Да вървим да намерим онази църква.

Не съм така добре запозната с центъра на Пало Алто, както с този на Маунтин Вю, така че търсенето на църквите продължава по-дълго от очакваното. Първата има само тънка ивичка цветно стъкло и се съмнявам, че са имали предвид нея. Когато някой каже „църква със стъклописи“ според мен следва да има купища витражи.

Преди центъра на Пало Алто беше баровски район. Славеше се с дългите списъци с чакащи за ресторантите и новаторските си стартъп компании. Татко обичаше да идва тук. Питам:

— Кой те търси?

— Не съм сигурен.

— Но имаш предположения.

— Може би.

Вървим по улица, обградена с просторни къщи. Това симпатично кварталче в предградията като че ли общо взето е оцеляло непокътнато, с изключение на няколко пресечки, където къщите са били разрушавани напосоки.

— Да не би срещата ти да е военна тайна? Защо не ми споделиш предположенията си?

Завиваме зад ъгъла и ето ти я и църквата със стъклописите.

— Рафаиле — обажда се мъжки глас от високото.

От покрива на църквата към нас полита призрачен силует. Бял като сняг ангел каца пред нас.

Йосия, албиносът. Кожата му е все така неестествено бяла, каквато я помня, а очите му са втрисащо кървавочервени, дори на тази слаба светлина. Изглежда самото въплъщение на злото. Мръсен подлец, който обича да напада изотзад.

С разтеглени в гримаса устни смъквам плюшеното мече и стисвам дръжката на меча.

Рафи ме възпира.

— Радвам се да видя, че си добре, архангеле — подхваща Йосия. — Снощната битка беше потресаваща.

Рафи арогантно вдига вежда.

— Знам какво си мислиш — допълва албиносът. — Но не е вярно. Виж, дай ми две минути да ти обясня…

Изумително е как онзи, способен така нагло да предаде архангела си, може да се показва толкова искрен и дружелюбен.

Рафи оглежда района. Едва когато забелязвам какво прави, и аз се досещам, че не е изключено срещата да се окаже капан и не бива да се разфокусирам само заради гнева си към негодника.

Озъртам се, но не виждам нищо, освен тихия сумрак там, където едно време се е простирал приятен квартал.

— Слушам те — подканва го Рафи. — Говори бързо.

— Уговорих Лайла да се съгласи да смени крилата ти обратно — съобщава Йосия. — Този път наистина. Закле ми се.

— Защо да й вярвам?

— Или на теб — добавям.

На първо място именно Йосия и Лайла измамиха Рафи с пришиването на демонските крила. Няма причина да вярвам, че това предложение не е просто по-нов начин да го измамят отново.

Йосия извръща към мен кървавочервените си очи.

— Уриил обвинява Лайла, задето скакалците се обърнаха срещу нас снощи. Каза, че никой друг, освен доктора, който ги е създал, не би могъл да има такава власт над тях. Заключил я е в лабораторията й. Щеше да я убие, обаче в момента тя му приготвя някакви чуми. Освен това е единствената, способна да поддържа растящата му армия от чудовища.

— Чуми ли? — възкликвам. — Защо всички се опитват да правят чуми?

— Че какво е апокалипсисът без хубав мор? — пита на свой ред Йосия.

— Страхотно — отвръщам. — Значи се очаква да повярваме на доказана лъжкиня, заела се да вари апокалиптични чуми? И защо изобщо трябва да ни пука какво се случва с Лайла? Получила си е заслуженото, задето присади демонски крила на Рафи и си играе на доктор Франкенщайн с човешки същества. Ние не сме просто биомаса, която да преправя на такива кукли, с каквито й се играе в момента.

Йосия ме премерва с поглед, после се обръща към Рафи:

— Нужно ли е тя да бъде тук?

— Явно да — отвръща той. — Оказва се единствената, на която да разчитам да ми пази гърба.

При тези думи се изпъчвам малко по-гордо.

— Лайла не знаеше — Йосия се извръща; държи да е ясно, че си говори само с Рафи. — Предупредих я да не се забърква, но нали знаеш колко е амбициозна. Виж, този път може да й се има доверие, понеже само ти си й надеждата за измъкване от тази каша. Уриил ще я убие, когато получи всичко, каквото иска от нея.

— Да я убие? Имаш предвид, намерението му да я насади да Падне?

— Не, имам предвид решимостта му да я ликвидира. Беше й бесен, отказваше да повярва и на една нейна дума, когато тя отричаше да има каквото и да било общо с обръщането на скакалците срещу нас. Изпадна в гневен пристъп и й заяви, че е убил Вестителя и нищо не му пречи да премахне и нея. Вестителя, Рафи. Уриил го е убил.

Пред очите ми се появява образът на крилатия човек, който се нарече архангел Гавраил, Вестител на Бога, и как го застреляха над руините на Йерусалим. Показваха го дни наред по телевизията.

Йосия клати глава, сякаш още му е трудно да повярва.

— Според Уриил Гавраил бил луд, не бил говорил с Господ от хилядолетия и си измислял всички правила, които Господ уж му нареждал да въведе. Нямало никаква причина той да не стане Вестител, понеже е способен да лъже не по-зле от Гавраил. Така че го убил. Убил го е! Призна си го.

Двамата се взират един в друг, а Рафи изглежда поне толкова потресен, колкото и Йосия.

— И защо това се приема за такава голяма работа? — питам. — Едно време нашите крале постоянно са се избивали.

— Не убиваме свои — апострофира ме Йосия. — При последната подобна случка Луцифер Паднал с все армиите си… — накланя глава към мен, сякаш не е сигурен дали съм проумяла думите му. — Доста голяма работа е било.

— Аха, чувала съм за него — съгласявам се.

Рафи пъшка разочаровано.

— Нищо не мога да сторя по въпроса отвън!

— Знам — кимва Йосия. — Точно затова ще позволиш на Лайла да ти пришие крилата. Изборите трябва да спечели някой друг, а не Уриил. Разпространили сме вестта, че се опитваме да открием Михаил, но надали ще успеем да го намерим навреме.

— И защо Лайла смята, че ангелите ще гласуват за мен, а не за Уриил?

— Все още имаш верни последователи. Носят се слухове за завръщането ти и аз внимателно ги подхранвам в твоя полза. Имаш всички шансове.

— Нищо чудно, че Михаил страни от вас. Доколкото го познавам, последно му се иска да стане Вестител. Как да предвожда армии в битка, ако все е зает да приглажда нечии пера и е погребан под административни задачи у дома?

— В момента ти си единственият архангел, който може да предизвика Уриил. Дори ако Михаил спечели в свое отсъствие, ще бъде нужен архангел да му пази мястото, докато се върне. Ако ти го сториш, Лайла ще те подкрепи. Вече има всички причини да иска да си върнеш крилата.

— Рафи, лекомислено е да му се вярва. Не и след стореното.

— Знам, положението не е розово — съгласява се Йосия, — но не съм ли дал клетва? Живот за живот. Ти ми дари свободата, избави ме от вечно робство и ми позволи да си спечеля достоен за изживяване живот. А аз ти се заклех във вярност.

Надигам се и почти опирам нос в неговия.

— В Сан Франциско не изглеждаше толкова щастлив да го видиш.

— Мислех го за мъртъв. Мислех, че съм свободен от клетвата си и мога да тръгна по свой път. Но никога не бих предал Рафаил. Защо, смяташ, дойде да ме търси? Само аз с положителност ще му остана верен. Нямам клан, нямам род, нямам чест за опазване, какво ще застане на пътя на верността ми към него? Разбираш ли? — поглежда към Рафи. — Не знаех какво се канят да ти сторят. Очаквах просто да ти присадят отново крилата. Лайла наистина възнамеряваше да извърши процедурата, но Уриил откри, че си бил там и тя си изпусна нервите. Сега обаче няма избор. Тя няма с кого друг да се съюзи, освен с теб. А е единствената, способна да ти пришие крилата обратно.

Последното е особено съществено. След като Доктора е със счупена ръка, има ли кой друг да извърши операцията?

— Времето ти свършва, архангеле — добавя Йосия. — Всеки момент ще се проведат избори. И ако не спреш Уриил, наш Вестител ще стане умопобъркан убиец. Неговата дума ще бъде закон и всички, които му противоречат, ще паднат. Възниква риск да начене гражданска война. Като нищо ще се стигне не само до пълно изтребление на хората, но и на всички ангели, решат ли да му се противопоставят.

Усещам какво напрежение се излъчва от Рафи. Как да откаже? Това е неговият шанс да си върне крилата и да оправи всичко. Ще получи всичко желано. Дори има всички изгледи да стане Вестител и да спаси от тази апокалиптична каша и своята, и моята раса.

И тогава ще си иде у дома и повече няма да се върне, докато съм жива.