Краят на дните

4

Слънцето е стоплило приятно стаята. Вероятно е някъде около обяд. Чувствам се страхотно отпочинала от цялата лудост.

Засега не съм подготвена да се откажа от безценния си сън, но чаша вода ми се струва добра идея. Отварям вратата и откривам Рафи да седи в коридора със затворени очи.

Смръщвам се.

— Какво правиш?

— Бях прекалено уморен да ползвам кушетката — отговаря той, без да отваря очи.

— Стоиш на пост, така ли? Щях да си поема смяната, само да ми беше казал. Какво точно те тревожи?

Рафи изсумтява.

— Имам предвид — някакъв конкретен враг ли предвиждаш в момента?

Той седи с лице към вратата на Пейдж. Трябваше да се досетя, нали?

— Тя няма да ме нарани.

— Така си мислеше и Белиал… — Очите му още са затворени, а устните едва помръдват. Ако не говореше, щях да го помисля за заспал.

— Белиал не е нито по-голямата й сестра, нито я е отгледал.

— Наречи ме сантиментален, но ми харесва да те гледам цяла и непокътната. Освен това сестра ти не е единствената, на която може да се хареса вкусната ти плът.

Накланям глава.

— Кой ти каза, че съм вкусна?

— Не си ли чувала старата поговорка? Вкусен до глупост.

— Току-що си я измисли.

— Ха. Поговорката ще да е ангелска. С нея предупреждаваме глупаците, че нощем дебнат какви ли не твари.

— Сега е ден.

— Значи не отричаш, че си глупачка? — Рафи най-сетне отваря очи с усмивка. Но тя угасва в момента, щом ме вижда. Оглежда дрехите ми и пита: — Какво си облякла?

Съвсем бях забравила, че съм само по възкъса тениска и ластични слипове. Поглеждам се и се чудя дали имам повод за притеснения. Що-годе прилично съм покрита, като изключим кръста ми, а и от краката ми вероятно се вижда повече от обикновено.

— Решил е да ме съди онзи, който през цялото време обикаля полугол?

Разбира се, аз всъщност харесвам Рафи без риза и когато се виждат плочките по корема му, но не го споменавам.

— Трудно се носи риза, щом имаш крила. Освен това не съм те чул да се оплакваш.

— Не си го и помисляй, Рафи. Не си чул и комплименти… — Ще ми се да кажа, че и ние си имаме предостатъчно красавци, които с нищо не му отстъпват, но това би било пълна лъжа.

Той все още проучва облеклото ми.

— Мъжки гащи ли носиш?

— Може и мъжки да са. Но ми стават.

— Чии са?

— Ничии. Намерих ги в едно чекмедже.

Рафи посяга и дръпва конеца на разбридания крачол. Той се разплита и полека криволичи около бедрото ми, с което съществено скъсява и без друго късите шорти.

— Какво ще сториш, ако се наложи да се спасяваме набързо? — пита ангелът с дрезгав глас, без да откъсва очарован поглед от разплитащата се нишка.

— Обувам си обувките и се спасяваме.

— Облечена по този начин? Пред неподвластни на закон мъже?

Погледът му се отклонява към кръста ми.

— Ако се притесняваш, че в къщата ще нахлуят перверзни типове, няма значение дали съм по тези дрехи или в торбести панталони и суитшърт. Нападателите или ще се окажат свестни човешки същества, или не. Действията им няма да зависят от облеклото ми.

— Доста ще им е трудно да предприемат каквито и да е действия, докато им сплесквам физиономиите. Неуважението няма да се толерира.

Усмихвам се леко на Рафи:

— Понеже ти показваш страхотно уважение.

Той въздъхва, сякаш е отвратен от себе си:

— Напоследък май само за теб мисля.

— Какво те накара да го кажеш?

Ще ми се да не звуча толкова заинтригувана.

— Седя на твърдия под пред вратата ти, докато ти спиш в удобство, нали?

Смъквам се по стената, за да седна до Рафи на пода в коридора. Един до друг сме, ръцете ни почти се докосват и около нас се възцарява тишина.

След известно време казвам:

— Дълбокият сън ще ти дойде добре. Иди да се възползваш от леглото. Известно време на пост ще стоя аз.

— Няма начин. На риск си подложена ти, не аз.

— Какво според теб се кани да ме спипа?

Размърдвам се да го погледна и ръката ми се отърква в неговата.

— Списъкът е безкраен.

— И откога си ми станал чак такъв защитник?

— Откакто враговете ми прецениха, че ти си моята човешка дъщеря.

Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.

— Така ли е станало?

— Белиал ни видя заедно на маскарада. Макар да си носех маската, Уриил знае, че на плажа именно аз съм бил с теб.

— А аз такава ли съм? — Прошепвам. — Твоята човешка дъщеря?

Почти чувам ударите на сърцето си. То се разтупква и още по-силно, когато осъзнавам, че Рафи сигурно е способен да го чуе.

Той отклонява поглед встрани:

— На някои неща просто не им е писано да се случат. Но не го разбират нито Ури, нито Белиал.

Изпускам дъха си — полека, овладяно. Рафи спокойно би могъл да допълни, че аз също не го разбирам. Питам:

— Та кой точно би дошъл по дирите ми?

— Като изключим обичайните заподозрени, когато отрязах крилата на Белиал, с мен те видя цялата ангелска войска. Всички смятат, че пътуваш в компанията на маскиран „демон“, който реже крилата на „ангели“. Това стига да започнат да те преследват, дори и само за да намерят мен. Освен това вече си ангелоубиец, за което наказанието е автоматична смъртна присъда. Доста популярно момиче си.

Обмислям за миг думите на Рафи. Мога ли всъщност да направя нещо по въпроса?

— Но ние им се струваме еднакви, нали? Как въобще ни различават? На мен също всичките ми изглеждат еднакви. Толкова отвратително съвършени са отвсякъде — съвършени тела на олимпийски богове, съвършени красиви лица, дори съвършени прически. Ако не те познавах, щях да си мисля, че ангелите са напълно взаимозаменяеми.

— Искаш да кажеш, че съм повече от съвършен?

— Не. Понеже си толкова скромен.

— Скромността е надценена добродетел.

— Да смятам ли тогава, че това е искрената ти представа за себе си?

— Истинските воини не се поддават на психо щуротии.

— Или на рационално мислене.

Рафи поглежда голите ми крака.

— Не, не и толкова рационално, признавам… — Изправя се и ми подава ръка. — Хайде. Върви да поспиш.

— Само ако и ти си легнеш.

Хващам се за ръката му и той ме изправя.

— Добре. Щом това ще те накара да се решиш.

Влизаме в моята стая и аз се настанявам на леглото. Лягам върху завивките с мисълта, че той само иска да се увери дали наистина ще спя. Но вместо да си тръгне, Рафи се опъва на матрака до мен.

— Какво правиш? — питам.

Той ляга с буза на възглавницата до мен и затваря очи с видимо облекчение.

— Ще си дремна.

— Няма ли да слезеш долу?

— Не.

— А кушетката?

— Твърде е неудобна.

— Май спомена, че си спал на скалите в снега.

— Така е. Поради което при всяка възможност избирам мекото легло.