Краят на дните

62

Ние, от наземните отряди, помагаме на стрелците да презареждат. Целта е да се постараем да сваляме враговете от небесата в пълните с акули води, но ако се случи някой да падне на моста, и за него ще се погрижим.

Надявам се.

Прожекторите внезапно изгасват и ни потапят в мрака. Доктора и Санджей настояваха светлините да мигат, за да не позволим на ангелите да се приспособят към осветлението и заслепяването им да продължи. Затова прожекторите са вързани за таймер, а той ги изключва и пуска съобразно предположенията ни за способностите на ангелите да привикват с промяната.

Снайперистите ни имат инфрачервени очила за нощно виждане, но не разполагахме с достатъчно, за да раздадем и на наземните отряди. Предвид мощния тътен на дет метъла, който блъска през тонколоните, както и двуслойната ми звукоизолация, не чувам съвършено нищо.

Насред битка за живота си сме — слепи и глухи. Застивам и мъчително се опитвам да доловя нещо. Имам чувството, че прекарваме цяла вечност уязвими в мрака.

Внезапно прожекторите светват отново и ни изгарят очите с мощта си. Примижавам в опит да прозра през заслепяващото сияние.

Ангелите започват да се сипят по нашия мост. Работим на групи, за да ги избутваме от него, докато още са обезсилени. Нека акулите се оправят с онези, които пърхат във водата.

Влача мрежа в екип от четирима. Готова съм да я метна върху един ангел, ала виждам мама да се мотае насред хаоса и да си крещи сама. Пускам мрежата и оставям останалите трима да се оправят с нея, а аз трескаво се втурвам в опит да прибера мама и да я насоча към прикритията.

Тя е прекалено заета, за да ме послуша. След няколко секунди осъзнавам, че крещи команди на бръснатите членове на сектата.

Те събарят току-що кацналите ангели от ръба на моста. Робите им се веят във въздуха, докато се бият и рухват от моста заедно с тях.

Започват да се хвърлят и сами, когато ангелите политат по-ниско и се озовават по-близо. Сграбчват ги направо в полет — същински човешки ракети. Понеже ангелите не очакват някаква допълнителна тежест да повлече крилата им, цопват в океана — вихър от ръце, крака и крила. Надявам се, че поне плешивковците могат да плуват.

Майка ми издава заповеди като генерал в битка, макар никой да не я чува. При все това посланието й е ясно, дори и само благодарение на жестикулацията; тя ритмично разпраща хората си в грациозен лебедов полет от моста.

За скачащите има добра мотивация да си хванат по някой ангел — ще забавят падането им и така ще имат шанс да преживеят гмуркането. Пропускащите целта си поемат на самоубийствена мисия.

Притеснявам се и майка ми да не скочи, но тя очевидно не страда от недостиг на доброволци в очакване на заповедите й. Насред хаоса на битката моето майче си има своя задача и с нищо не показва, че внезапно ще я зареже.

Да се надяваме това занимание да й помогне да не зацикли върху случващото се с Пейдж. Колкото и да се притеснявам, поне знам, че ако сестра ми не се сражаваше да спечели командването на скакалците, в момента те щяха да ни нападат заедно с ангелите.

Справяме се по-добре, отколкото си представях, и започвам да си позволявам да мечтая за шанса да спечелим тази битка. Почти чувам триумфалните викове на присъстващите, когато забелязвам как още множество ангели почернят небесата.

Пристига нова вълна. И групата е много по-голяма от вече връхлетялата ни.

По пътя към нас част от ангелите се спускат ниско над водата, превземат корабчета и се заемат да помагат на мокрите си и ранени другари. Крилатите воини в залива се катерят по пленените плавателни средства, а хората трескаво плуват надалеч. Негодниците се държат тромаво, същински давещи се ястреби, тръскат крила и ги изтърсват от кървавата вода.

Стрелците следват новите ангели с потоци откоси. Продължават да свалят и онези в полет право в пълния с акули залив, но новата група се рее извън обхвата им — като зрители. Видели са какво се е случило с по-наглите воини и се държат на разстояние.

Забелязвам и най-малкото ято. Крилата им са тъмни и опърпани. Трудно е да бъдат наречени „ангели“. Помежду им снове белокрил Адонис.

Това са Рафи и неговите Наблюдатели.

Ако едната група е на Уриил, а другата — на Рафи, тогава кои са останалите? Те зрители ли са, дошли да позяпат как върви ловът?

Осенява ме, че истинската битка тепърва започва.

Дори ако Уриил би искал да отстъпи и да опита някой друг път, вече няма начин — не и след като всички от ятото ще знаят какво е сторил. Що за велик ловец би се оказал иначе?

Уриил и ангелите му явно го осъзнават в същия момент като мен, понеже внезапно ни връхлитат стремглаво.

Музиката продължава да тътне гръмовно. Ангелите се приближават все повече, независимо, че тя става все по-шумна за тях; те са решени да довършат нападението си.

Прожекторите угасват и ни потапят в мрака.

Усещам самодейната сцена да потръпва под товара на кацащите навсякъде около мен врагове.

Светлината отново ни залива.

Наблизо има поне трима ангелски воини. Скачат високо и раздават наслука удари, докато се въртят със здраво стиснати очи. Не виждат нищо, а шумът сигурно превръща мозъците им на каша, но са готови за битка.

По целия мост се спускат ангели. Някои не улучват и остават да лежат неподвижно на бетона. Ала повечето все пак се приземяват — достатъчно невредими, че да убият най-близкия до тях човек, докато още се приспособяват към светлината и се възстановяват от удара.

На моста избухва кървава схватка. Хората се щурат, някои бягат, други се бият. Стрелците не са сигурни какво да правят и започват да пропускат мишени. Не могат да обстрелват моста, без да улучат и свои хора, а ангелите над нас като цяло са далеч от лесни мишени.

Ангелите дори не изваждат оръжията си. Или се притесняват да не им извъртя пак номер с меча, който за жалост вече не притежавам, или са толкова самоуверени, че не си дават труда да прибягват до оръжия.

Невъзможно е да победим враговете си в ръкопашен бой. Бяхме предвидили необходимостта наземните отряди да се сражават с известен брой ангели, приземили се или паднали на моста, но не и с цялата ангелска паплач. Това далеч надминава и предвижданията ни, и времето за подготовка.

Настъпва касапница; ангелите свалят с удари нашите от моста или им чупят гръбнаците и ги ритат до припадък. Хората използват пистолети или пушки да стрелят по противниците си, въпреки риска да улучат свои събратя.

Вдигам ножа си срещу ангел, насочил се към мен. Острието ми се струва извънредно незначително в сравнение с меча, който доскоро държах. Не знам дали ангелът ме вижда, или не, но чета в погледа му жажда за кръв. Наясно е, че сее смърт. Въпросът е само чия ще бъде тя.

Ако извадя огромен късмет, има шанс да го преборя или дори да сваля и онзи след него, но това не е дългосрочна стратегия за оцеляване. И под „дългосрочна“ имам предвид следващите десет минути.

Прецакани сме.