Краят на дните

43

Връщаме се обратно при отряда. Наблюдателите вече са заловили необходимите ни бесове. Дузина твари, вързани на земята, пърхат в опит да прегризат връзките, които ги държат в плен.

Наблюдателите ни гледат, сякаш знаят какво сме правили. Щом кацаме, скачам и отстъпвам встрани от Рафи. Радвам се на горещината, понеже не се налага да обясняваме защо са ни зачервени лицата.

Рафи незабавно се захваща за работа. Обяснява как воините му да яздят бяс от Преизподнята и какво евентуално да очакват от другата страна. Не изглежда ни най-малко притеснен от подозренията им, че сме се любили.

После се обръща към пленените твари:

— Отведете ни от другата страна! — Посочва по протежение на острието на Пуки и с ръка имитира плъзгащо движение в небето.

Един от бесовете изсъсква срещу него, целият — остри зъби и омраза.

Циклона пристъпва напред:

— Нуждаят се от здрава ръка, капитане! — надвесва се над бесовете. — Правете каквото ви казвам или умирате!

Показва им нагледно как ще ги разкъса на две.

Един пленник се изпикава срещу него, Циклона едва избягва хвръкналата струйка жълтеникавозелена течност с ужасна воня.

Другите бесове открито се хилят. Не-ангелът се навежда, готов да удуши наглеца, но Рафи го спира.

Напред пристъпвам аз. Да видим как ще реагират, ако ги третират, както аз бих искала да постъпят с мен на тяхно място.

— Свобода — подхващам аз.

Те ме поглеждат изпод вежди.

— Бягство! — прикляквам, за да съм на едно ниво с пленниците. Следят ме с отвращение, но ме слушат. — Без принцове от Преизподнята. Ще бъдете свободни…

Правя същото плъзгащо движение по протежение на меча, както Рафи преди малко.

Бесовете започват да бръщолевят помежду си, сякаш спорят.

— Вземете ни с вас — посочвам всички от групата. — Ще бъдете свободни! — И вдигам отново меча си към небето. Соча ангелите: — С нас.

Още бръщолевене.

Постепенно бесовете се усмиряват.

Онзи в средата ни кима.

Ококорвам се. Проработи! Един по един Наблюдателите кимат в моя посока; в очите им се чете уважение.

Рафи не навлиза в подробности за играта на Белиал и Уриил или за събитията с крилата си. Всъщност, дори не казва кой Наблюдател е послужил за портал. Мимоходом споменава, че е един от тях.

— Помислете си хубаво и сериозно — предупреждава ги той. — Никога не изоставяме своите и това е нашата гордост. Или оставате тук всички заедно, а аз ще намеря друг начин да победя Уриил, или идвате с нас, но един ще трябва да остане тук. Изолацията е най-ужасното нещо за ангела. Тук ви се струва зле? Ще бъде сто пъти по-зле за онзи, който остане тук и знае, че всичките му събратя воини са се измъкнали, а той си стои в Преизподнята. Ще стане сърдит, гневлив, отмъстителен, злонамерен. Няма да може да се познае.

Рафи се взира в гърчещите се бесове, вързани на земята.

— Много съжалявам, за което. Вече виждам ролята си в случилото се! — И се обръща поред към всеки Наблюдател. — И ще ви напомня още нещо: семействата ви вече не се намират там. Вашите човешки дъщери, децата ви — всички са мъртви. Ако начинанието ни успее, ще се върнем в различно време и на друго място. Ще кацнем насред война. Но в тази война някои от противниците може да носят вашата кръв във вените си…

Наблюдателите се споглеждат един друг, сякаш се опитват да проумеят думите му. На мен самата ми е трудно да го осъзная. Сред хората има и техни потомци.

Всички се гледат, наясно с възможността всеки един от тях да е порталът.

Белиал кима. Изписаната по лицето му надежда е мъчителна за гледане.

— Ще сторя всичко, ще рискувам всичко за шанса златното слънце отново да озари лицата ни.

Здраво настъпвам симпатията си, бликнала към него. Броя наум престъпленията му — сестра ми, убийствата, крилата на Рафи, участието му в превръщането на хората в чудовища… изброявам всички имена и лица, които си спомням от Алкатраз.

Един по един Наблюдателите кимат мрачно. Всеки е подготвен да поеме риска.

Чак до последната възможна секунда не съобщаваме на Белиал, че той е порталът.

Когато открива истината, изражението му изстива. Притеснително е да мислиш, че някой гледа в нищото, когато няма очи. За признак на живот в него говори само надигането и спускането на гръдния му кош при всяко тежко вдишване.

Наблюдателите са мрачни. Всеки поред го докосва по рамото, но той отблъсква ръката на Термо. Не-ангелите си хващат по един бяс.

Белиал стои самичък насред кръга от единствените приятели, които е имал в живота си. Боцвам го с меча си и той подскача.

Рафи дава на бесовете команда да скачат през него.

Яхнатите от Наблюдателите бесове се юрват срещу Белиал. Те летят през него, а той стои вцепенен, все едно ударен от ток.

Рафи минава пръв, за да направлява Наблюдателите, защото те несъмнено ще бъдат дезориентирани при пристигането си отвъд. Аз ще премина последна, понеже държа меча и пазя портала отворен, докато не го прекосим всички.

В края Белиал е вече на колене, здраво стиска клепачи над празните си очни орбити и скърца със зъби.

Виждам шок, но виждам и гняв, макар да прие доброволно задачата. Всички я приеха доброволно.

Сигурна съм обаче, че това няма да му послужи за утеха. Другарите му напускат Преизподнята и го изоставят тук. Да страда самичък, както ще му се стори, цяла вечност.

Сам и нежелан.

Вероятно за пръв път в живота си.

Отново изброявам наум престъпленията му, докато яздя „моя“ бяс през портала, който е Белиал.