Краят на дните

22

Влизам в горичката заедно с мама. По петите ни следва жена.

Обръщам се към нея да я поздравя.

Тя леко свежда глава. Изглежда връстница на мама, палтото й стига до средата на бедрото, качулката е нахлупена на главата й. Роклята й, дълга до глезените, се увива върху носовете на обувките. Самата рокля ми изглежда някак позната, но мисълта само пробягва през ума ми, избутана от по-важни въпроси.

— Тя е с мен — уточнява мама. Колебая се как да възприема обяснението. Обикновено майка ми не завързва приятелства, но пък сме в съвсем нов свят и едва ли знам за нея, колкото си мисля.

Горичката е тиха, с изключение на хрущенето от нашите стъпки и отзвука от още нечии — някой тича към нас. Обръщам се и забелязвам Рафи да ни приближава бързо. Почти невидим е с тъмното си палто и шапката. Сигурно се е затичал, когато ме чу да пищя по време на нападението на бесовете.

И майка ми, и приятелката й застиват при вида на тичащия мъж, но аз вдигам ръка и кимам да покажа, че той е с мен. Двете продължават напред през горичката, а аз изоставам, за да изчакам Рафи.

Майка ми надзърта през рамо да ни държи под око, дори не прави опит да проявява дискретност. Нащрек е и постоянно се взира в сенките. Браво на нея.

— Добре ли си? — пита Рафи с тих, почти извинителен глас. Чудя се дали е решил, че за мен ще е по-добре бесовете да не видят склонността му да ме защитава. Бяха твърде много, за да убие всичките; значи мнозина щяха да се измъкнат и да разкажат на другарчетата си. Или не е искал Ави и другите да стават свидетели как се бие с пълна сила?

— Да, добре съм. И бездруго тези грозотии се уплашиха от мама повече, отколкото дори от ангелски воин. Тя е далеч по-страховита!

Рафи кима с притеснен и измъчен вид.

— Какво правихте с Ави?

— Разведе ме из лагера.

— Показа ли ти запаса от сухи спагети?

— Показа ми запаса от оръжия. Плановете за евакуация. Разузнавателната система.

За малко да се препъна в един клон.

— Защо му е да прави такова нещо? — Въпросът ми се изплъзва доста по-сърдито, отколкото възнамерявах. В главата ми звучат предупредителни аларми. — Последния път, когато бяхте заедно, се държеше като господин Параноя.

— Иска да ме привлече, като ме впечатли. И този път отчайващо се нуждае от нови бойци. Вижда моя военен опит.

— Значи ще се присъединиш към Съпротивата?

— Слабо вероятно е. Видях и масите им за дисекция.

— Какви маси?

— Там разрязват всичко, което не е чист човек. Имат си специална маса, запазена, в случай че изобщо успеят да си хванат ангел.

— Ох.

Ще ми се да му напомня, че сме във война с враг, който не разбираме. Но е безполезно да се спори. Не смятам да се примиря с експериментите на Уриил върху хора, независимо от подбудите му. Тогава защо Рафи трябва да разбира какви причини ни тласкат да режем представители на неговия вид?

— Освен това работят върху ангелска чума, с надежда да изличи целия ми вид.

— Сериозно?

— По време на спасителната акция са нападнали лабораторията на Ангелския остров и са откраднали препарат, с който сега се бъзикат. Очевидно Лайла разработва човешка чума и генерира разнообразни щамове, за да оптимизира щетите. На един от щамовете разчитат да проработи срещу ангели.

— Колко близо са до откриването на тази ангелска чума?

— Доста далеч. Иначе щеше да се наложи да ги избия.

Вървим мълчаливо, а помежду ни тежи тактиката на „убий или ще бъдеш убит“.

Чувствам се облекчена, когато най-сетне стигаме до Пейдж, дори и само заради края на мълчанието.

Сестра ми седи до скакалците си. Майка ми и приятелката й спират на почтително разстояние и оглеждат чудовищата.

Пейдж се изправя, праща скакалците да кацнат в клоните над нас и изтичва към мама. Тя е любимка на семейството и връзката й с майка ни е по-различна от моята. Мама я гали по косата, докато Пейдж се гуши в прегръдката й.

— Как мина с Доктора? — шепне Рафи.

Поемам си дълбоко дъх и му снасям лошата новина за счупената ръка. Ангелът не отронва и дума, но виждам колко силно го поразява новината. Ампутираните му крила съхнат с всеки миг, в който не са на него, и съм почти сигурна, че няма да издържат толкова дълго, колкото миналия път. А сега единственият лекар, квалифициран да му ги присади, е извън играта за шест седмици.

Стои и проблемът с умиращата ми от глад сестра…

Чувствам се изцедена. Сигурно има и друг отговор, но съм прекалено смазана емоционално, за да го търся. Просто искам да се свия в подземието в главата ми и да затворя вратата към света.

Облягам се на Рафи и мускулите му набъбват под ръката ми. Затварям очи и се отпускам на него. Толкова е стабилен. Не съм сигурна дали аз му нося утеха, или е обратното.

Когато отварям очи, приятелката на майка ми ни гледа. Бързо отстъпвам встрани от Рафи и заставам изправена. Странна постъпка — да гледа нас вместо скакалците или покритото с шевове момиченце.

— Търсят те — казва тя.

О, да.

— Аха, чух вече.

Ангелите, бесовете — има ли в момента някой, който да не иска парченце от мен?

Тя кима към Рафи:

— Теб имах предвид.

Да не са обявили награда и за него? По време на битката с ангелите носеше червена маска на лицето, би трябвало да са го взели за истински демон, нали?

— Имам вест за теб — съобщава жената на Рафи. — И тя е: свобода и благодарност. Имай вяра, братко мой!

Рафи прекарва няколко секунди, потънал в размисъл. После пита:

— Къде е той?

— Чака те в центъра, при църквата със стъклописите.

— Сега там ли е?

— Да.

Рафи се обръща към мен:

— Знаеш ли къде е тази църква?

— Горе-долу — отвръщам, понеже се сещам смътно за няколко различни в Пало Алто. — Какво става?

Той не ми отговаря.

Чудя се дали близнаците са схванали грешно вестта. Може би ангелите търсят Рафи, а не мен.

— Нуждаете ли се от мен за още нещо? — пита жената.

Малко ме плаши с този неин спокоен и умиротворен глас.

— Не, благодаря! — мислите на Рафи вече са далеч оттук.

Жената си сваля качулката. Главата й е обръсната и заради това — още по-бяла.

Ред е на палтото — тя го оставя да падне на земята. Увита е в чаршаф, завързан на едното рамо. Тъмните й очи изглеждат големи заради бръснатата глава и се взират в мен с мир и спокойствие. Събрала е длани и преплита пръсти пред гърдите си. Видът й на излязла от Стария свят развалят единствено маратонките, които носи под чаршафа.

Покланя ни се леко, преди да се обърне към сестра ми. Не подема заучено заявление за обръщане в нейната вяра, каквото очаквам от толкова отявлен член на апокалиптичен култ. Просто пристъпва кротко към сестра ми и спира пред нея.

Майка ми се покланя на приятелката си:

— Благодаря за жертвата. Благодаря ти, че стана доброволец.

— Доброволец за какво? — питам с натежало сърце.

— Не се притеснявай за това, Пенрин — отпраща ме майка ми. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Да се погрижиш за кое?

Не съм свикнала майка ми да се занимава с хора и определено съм изненадана да я виждам да се държи с тях, както се отнася с тази жена.

— За какво да се погрижиш, мамо?

Майка ми се обръща към мен с раздразнение, все едно я излагам:

— Ще ти обясня, като пораснеш.

Стоя под дърветата и примигвам няколко пъти срещу нея. Не се сещам какво друго да сторя.

— Когато порасна ли? Сериозно?

— Това не е работа за теб. Познавам те, Пенрин. Няма да искаш да присъстваш! — отпъжда ме тя.

Отстъпвам няколко крачки назад и се присъединявам към Рафи, да гледам от тъмното. Майка ми ни дава знак да отстъпим още, затова се обръщаме и се отдалечаваме. Скривам се зад едно дърво да видя кога мама ще спре да ни следи. Рафи спира до мен, но не си дава труда да се скрие.

Жената от култа свежда глава и коленичи смирено пред Пейдж. Много ми се иска да си тръгна и така и да не узная какво ще стане. Но същевременно ми се ще и да се втурна помежду им и да ги разделя.

Случващото се става с пълното одобрение на майка ми и определено има нужда от надзор. Дали не се опитват да посветят Пейдж в секта? Точно сега не изпитвам вина, задето ги шпионирам. Обикновено много държа на уединението, но непременно трябва да се уверя, че няма да се случи нищо… е, нищо налудничаво.

— Тук съм да ти служа, велика господарке — заявява жената.

— Всичко е наред — обръща се мама към Пейдж. — Тя е доброволка. Имаме на разположение цяла опашка с членове на сектата, до един са доброволци. Те знаят колко си важна. И са готови да принесат жертва.

Никак не ми харесва тази дума „жертва“. Втурвам се към тях.

Пейдж седи на едно паднало дърво и гледа към жената, която вече коленичи пред нея. Тя, на свой ред, е разхлабила възела на чаршафа и е наклонила настрани глава, за да разкрие уязвимото си гърло.

Стоя вцепенена, докато обхвана сцената с поглед.

— Какво правите?

— Пенрин, стой настрана — нарежда мама. — Това не е твоя работа.

— Да не би да я предлагаш като месо?

— Това не е като предишния път — отвръща майка ми. — Тя е доброволка. За нея това е чест.

Жената от сектата ме поглежда косо, главата й все още е наклонена настрани.

— Вярно е. Бях избрана. За мен е чест да нахраня Великата, която възкреси мъртвите и ще ни поведе към небесата.

— И кой именно иска да ходи на небето в днешно време? Там горе няма нищо, освен ангели… — поглеждам я с надежда да излезе, че се шегува. — Ти наистина ли се писа доброволка да те изядат жива?

— Духът ми ще се възроди, щом плътта ми нахрани Великата.

— Да не се майтапите с мен? — Прехвърлям поглед между майка ми, която кима най-сериозно, и жената, най-вероятно надрусана. — Какво те кара да мислиш, че точно тя е Великата? При последното ни посещение тук хората от лагера се опитаха да я застрелят и разчленят!

— Пред Авдий и пред съвета Доктора от Алкатраз обяви нея за Великата — избраницата, предопределена да стане наша спасителка. Другите в лагера не вярват, но ние от Нова зора знаем, че именно тя ще ни спаси от тази свещена трагедия.

— Та сестра ми е просто малко момиченце!

Ще ми се да я нарека и „нормална“, но не мога.

— Моля те, не ме спирай — казва жената умолително. — Моля те, не се меси. Ако ме отхвърлиш, привилегията ще се падне на друг, а аз ще бъда унизена… — Очите й преливат от сълзи. — Моля те, позволи на живота ми да добие някакъв смисъл на този свят. Това е най-големият ми принос и най-голямата чест, отредени в сегашното ми битие!

Стоя вцепенена и със зейнала уста; опитвам се да измисля достойна реплика.

Малката ми сестричка обаче няма проблеми да откаже на жената. Срамежливо поклаща глава в отрицание и кръстосва крака, за да заеме монашеската си поза. Откакто още тригодишна реши да стане вегетарианка, винаги сме я наричали „наша малка Буда“.

Сълзи потичат по бузите на жената.

— Разбирам. Имате други планове за мен! — Явно възприема случилото се като отхвърляне на лична основа. Изправя се полека и здраво завързва чаршафа си, без да пропусне да ме изгледа злобно.

После се покланя и отстъпва заднешком, отказвайки да обърне гръб на Пейдж.

До мен мама въздъхва раздразнено и заявява:

— Това не променя нищо, нали знаеш? Просто се налага да се върна и да доведа следващия по ред.

— Мамо, недей.

— Те искат да го сторят. За тях е чест. Освен това — тя се обръща да последва жената, — идват със свой чаршаф, така почистването е по-лесно.