Краят на дните

45

Откъм седалката на пътника в кабината се разнася стенание. Връщаме се при Белиал и отваряме вратата на пътника.

Той е много зле. Навсякъде има кръв.

Примигва мъчително и ме поглежда. Истинско облекчение е да го видя с очи в очните орбити. Чудя се за колко ли време са израснали отново?

— Знаех си, че познавам отнякъде гласа ти… — той кашля. Мехурчета кръв избиват по устните му. — Много отдавна беше. Неслучайно го мислех за болезнен сън.

Колко ли време е прекарал долу в Преизподнята, понасяйки мъчения за целия отряд наскоро Паднали?

— Наистина смятах… В началото се уповавах на някаква надежда — продължава Белиал. — Все очаквах да се върнете, да измислите начин да ме вземете със себе си.

Наблюдателите се събират зад гърба ми.

Белиал вдига очи да погледне и тях.

— Същите сте, каквито ви помня. Изобщо не сте се променили. Сякаш е станало тази сутрин… — пак кашля и изкривява лице от болката. — Трябваше да ви накарам всичките да чакате заедно с мен в Преизподнята.

Очите му полека се затварят.

Поема си мъчително дъх и го изпуска. Не вдишва повече.

Вдигам очи към Рафи, после към Йосия.

Албиносът поклаща глава срещу мен:

— Прекалено много му дойде. Не се чувстваше никак добре, след като вие минахте през него. Излекуването му се забави и почти спря. Не беше в състояние да понесе толкова много преминавания. Явно биологическите същества не са създадени да бъдат портали… — Йосия въздиша. — Но ако е трябвало да се случи на някого, пак, добре че беше Белиал… — извръща се и се отдалечава от разкъсаното тяло на демона. — На никого няма да липсва. Нямаше нито един приятел на света!