Краят на дните

8

Заета съм да следя участта на двамата влюбени и не обръщам внимание на нищо друго. Ала сега настръхвам. Шестото ми чувство настоятелно шепне и се опитва да ме свести, въпреки гълчавата на случващото се пред очите ми.

Озъртам се. Забелязвам, че демонът в колесницата гледа право в мен.

Как така ме вижда? Та нали съм само призрак в спомените на Белиал.

Да, но той се взира право в мен. Очите му са кървясали, сякаш живее в свят, постоянно изпълнен с дим. Изражението му е смес от любопитство и гняв — изглежда е обиден, че някаква нашественичка го е видяла.

— Шпионка… — съска той. — Мястото ти не е тук!

Думите му наподобяват хлъзгането на стотина змии, но все пак успявам да го разбера.

Щом демонът произнася „шпионка“, бесовете ме поглеждат. Ококорват се, направо не вярват на късмета си. Не ми отнема много време да установя, че вече не съм невидима.

Демонът ме проучва щателно с кървясалите си очи. След това замахва с пръчката си в моя посока.

Главите — пищящите, давещи се окървавени глави — се изстрелват към мен на края на развиващия се бич.

Израженията им са смес от отчаяние и надежда. Невероятно се радват да летят в моя посока, оголили начупените зъби, щръкнали в зейналата им уста. Косата им, която би следвало да се вее назад, се пресята към мен.

В същото време ми се нахвърлят и бесовете: извадили нокти, те тракат със зъби.

Препъвам се заднешком.

Опитвам се да се обърна и да побягна, но неравната земя ме препъва и падам върху острите стъкла и парчетата кост.

Главите се носят към мен и вият.

Падам.

Падам!

Препъвам се и тупвам по задник.

Отново съм на острова. На земята пред мен лежи Белиал, отново безкрил и спаружен.

Изведнъж от гърба му изскача един бяс. Връхлита ме, изпънал нокти.

Писвам и пълзя рачешката заднешком.

При прелитането си край мен, звярът ми одира рамото. Плисва кръв.

Върхът на меча ми все още е забит в гърба на Белиал. Опитвам се да го извадя. Усещам съпротива, сякаш някой го дърпа от другата страна. Отвращение отеква по ръката ми, сякаш острието е продължение на самата мен.

По протежение на меча ми изникват още два от бесовете като сиамски близнаци. Изхвръкват от гърба на Белиал и там, откъдето минат, се отварят кървящи разрези.

Те изскачат от спомените на демона!

Най-сетне успявам да освободя меча си и възможно по-бързо побягвам далеч от Белиал.

Бесовете кацат с тупване в градината. Претъркулват се и се приземяват на лапи, отърсват глави и замаяно тръгват да обикалят и да се озъртат из малкия двор. Примижават срещу слънцето и вдигат ръце да си заслонят очите. Това ми дава секунда да се изправя на крака и да си поема дъх.

След това обаче ми се нахвърлят. Съумявам само да вдигна меча и сляпо да замахна пред себе си.

Имам късмет, понеже бесовете са неориентирани и един дори се препъва в краката си. Променят посоката и остават извън обхвата на острието ми.

Объркването им обаче не трае кой знае колко дълго. Кръжат около мен, докато се поосвестят, и следят движенията ми с лукав поглед. Тези бесове са по-умни от другите, с които съм се сражавала в сънищата си с меча…

Единият предприема фалшива атака, а друг се опитва да ми излезе в гръб. Къде е третият?

Липсващият бяс изскача от един храст и ми се нахвърля отстрани.

Завъртам се, вдигнала меча да прережа звяра. Ръцете ми се наместват в движение — ангелският ми меч ме размахва, вместо да е обратното. Острието заема съвършена позиция за срязване през торса на беса. Той тупва на тревата в гърчове и кръвта му бързо изтича.

Довършвам завъртането си и ритвам онзи, който се опитва да ми се промъкне изотзад.

Той се стоварва чак зад оградата отсреща. Изправя се и съска насреща ми.

Двата оцелели беса отстъпват, без да откъсват погледи от мен.

После побягват и отлитат — изчезват сред дърветата.

Белиал се кикоти:

— Добре дошла в моя свят, дъще на човеците!

— Трябваше да се досетя, че ще ме измамиш — изпъшквам, докато притискам длан към рамото си, за да спра кървенето. Кръвта тече гъста под пръстите ми и попива в тениската.

Белиал сяда, а веригите му дрънчат. Много по-подвижен е, отколкото си мислех.

— Само защото бесовете излязоха след теб не означава, че видяното не е истина. Откъде да знам, че са способни да преминат и те?

Не ми се струва никак изненадан. Допълва:

— Случилото се на Мира ще бъде и твоя съдба след известно време. И отговорност за това ще носи безценният ти Рафаил. Едно време и аз го смятах за приятел. Обеща ми да защити Мира. Сега знаеш какво става с хората, които му вярват.

Разтреперана се изправям и се прибирам в къщата. Съмнявам се, че ще продължа да си имам доверие, ако остана още дълго на едно място с това отвратително създание.

Готова съм да се наритам, задето изобщо съм го изслушала, но и бездруго май си получих заслуженото. Той вече ми го върна тъпкано.