Краят на дните

65

Прожекторите отново се включват. Виждам как някой се опитва да се изкатери по назъбения ръб на моста. Устата му е отворена в трескав писък. От каквото и да се опитва да се измъкне, явно е по-лошо, отколкото случващото се върху Бей Бридж.

Втурвам се на помощ. Ръката на човека е потна и той трепери. Не чувам и думица от приказките му, затова лягам по корем на ронещия се ръб и надничам. Виждам мрежата прикритие, опъната под моста.

Тя е разкъсана. По двама-трима хората се държат за нея, сякаш се опитват да избягат от нещо. До един се взират ококорени в бурните води отдолу.

Морето кипи и експлодира, щом многоглав звяр се изстрелва от дълбините в порой от вода. Шестте му живи глави до една са зяпнали, все едно деформирана риба скача по мухи.

Една от главите ме забелязва и хлопва с челюсти.

Апокалиптичното чудовище докопва и прехапва неколцина човека с шестте си живи глави. След това изчезва обратно в залива ведно с кървящите и пищящи жертви.

Тъмните води плискат и се вихрят, а ръката на последната жертва изчезва във водовъртежа.

Всички под моста са паникьосани. Пълзят един върху друг и се опитват да се измъкнат от мястото, където се появи шестакът.

Откога продължава това?

Скачам, втурвам се към стълбата, издърпана, за да държим публиката на шоуто за таланти скрита под моста. Хрумва ми ужасна мисъл — ами ако Доктора греши и хората нямат имунитет към чумата на шестака?

Не мога да допусна тези хора да умрат, защото има вероятност нещо да се е объркало. Откачам стълбата и я спускам отстрани. Хората трябва да се измъкнат от капана! Вече буквално са се превърнали в провиснали ниско плодове на тази воина.

Нашите драпат към краищата на мрежата, някои от тях се катерят едни върху други. В опита си да се спасят, във водата падат поне толкова хора, колкото отнася и чудовището.

Заливът отново кипва и нагоре подскача друг шестак. Изумително е на каква височина са способни да се извисят. Звярът лакомо налапва хора с шестте си челюсти и замъква пищящите и гърчещи се жертви под водата, в дълбините.

— Хайде! Връщайте се горе! — Махам на най-близките хора по мрежите. Вероятно ще са на по-безопасно място тук, на бойното поле, отколкото са в момента.

Щом бегълците започват да се катерят обратно нагоре, хуквам през хаоса към другите пътища за бягство около моста и спускам стълбите. Хората незабавно се втурват нагоре по тях.

Музиката спира.

Всички вдигаме глави. Дори ангелите и скакалците спират насред полет. Какво става? Когато схватката приключи, не искам да имам повече нито един миг възбуда през живота си.

Над сцената полита ангел в бял костюм. Крилата му изглеждат мръснобели на ярката изкуствена светлина с паяжина от резки сенки.

В ушите ми кънти от липсата на звук. Смъквам шлемофона си.

— Изпитанието със сила приключи — оповестява Уриил най-спокойно, ала звучи, все едно крещи. — Рафаил се доказа като предател. Сега съм неоспорим Вестител.

Непосредствено след думите му някой изпищява. През ръба на моста се покатерва шестак. Щом виждат шестте глави и седмата, килната безжизнено на рамото, хората хукват назад.

Един ангел близо до шестака рухва на колене. Лицето му почервенява и той се поти. Кръв шурва от устата му.

Друг шестак се покатерва върху отсрещната страна на моста.

И там хората се разпищяват в трескав опит да избягат от шестаците, но можем да стигнем само до островчето на моста.

Скупчваме се като изплашени животни.

Двама скакалци до шестака започват да кашлят. После — да се давят. Напъват се да размахат крила, но се просват на бетона.

Кръв потича от устата им, от носа, от очите. Издават жалостиво мяукане и хриптят, докато се гърчат на моста.

Ред е на апокалиптичния мор.