Краят на дните

40

Измъкваме се от ловния район, преди другите принцове от Преизподнята да пристигнат. Някои от не-ангелите вървят, други летят ниско и разузнават напред.

Все очаквам някой да попита за меча ми, но това не се случва. Наблюдателите изглеждат малко замаяни, след като станаха свидетели на смъртта на Летеца. Такива трагедии се случват постоянно, но все още не са в състояние да ги приемат.

Разрушената улица, по която вървим, свършва внезапно. Руините на града отстъпват пред каменистата пустиня. По пътя си отварям очите за бесове, та да ги хванем, но не забелязвам нито един. Или са избягали, или са били мобилизирани да се бият за принцовете от Преизподнята, когато са се събрали да ни преследват.

Небето преминава в нещо — по мои предположения — съответстващо на дневна светлина тук. Вместо пурпурна чернота, каквато видях по-рано, сега върху пустинята зловещ оттенък хвърля червеникаво сияние — не е точно нощ, но не е и съвсем ден.

Един от Наблюдателите до мен въздиша:

— Повечето от нас преживяха поредната нощ.

— Да се върнем на онази улица тази нощ — предлага друг. — Там е по-безопасно.

Хвърлям им кос поглед. Ръцете и лицата им са осеяни с пресни рани. Един куца и кърви — от крака му липсва цяло парче месо.

— Откога сте тук? — питам.

Наблюдателите ме поглеждат, сякаш да подскажат: от цяла вечност.

— Нямам представа — свива рамене куцият. — Май отпреди да се родя.

Навлизаме сред гора от скали. В пустинята е пълно със странни, усукани каменни кули, въздигнати спираловидно към червеното небе. В далечината се виждат руини на градове. Един от тях гори, черният дим се вие към небесата. Питам:

— Какво е това? Градове ли са?

— Били са — уточнява Термо. — Сега са само смъртоносни капани. Навремето са ги обитавали бесовете.

Обръщам се към Белиал.

— Нали според теб бесовете не са били нищо особено преди идването на Падналите?

Той гримасничи подигравателно:

— Да не би само защото са имали градове, това да извинява измъчването на невинни?

— Навярно са имали приятно малко примитивно общество — гадае Термо. — Луцифер и армията му обаче бързо са ги поставили на място.

Парчетата от пъзела започват да ми се наместват.

— Това ли е причината с такава радост да измъчват новите Паднали?

— Кой знае защо правят онова, което правят? — отвръща Белиал. — Те трябва да бъдат изтребени, не анализирани.

— Каквито и да са били едно време, сега са се превърнали в нисши животни — заявява Термо. — Съмнявам се да имат други мотиви, освен инстинкт.

— Но им е разрешено да измъчват единствено новите Паднали ангели или демони, нали? Страхуват се от закалените Паднали.

— Щяха да се боят и от нас, ако принцовете от Преизподнята не ги ползваха да ни измъчват. Ако демоните им позволяват едничка радост, то това е задачата да ни тормозят по време на посвещението.

Кимам. Значи бесовете се радваха толкова да нараняват Белиал, защото единственото отмъщение в замяна на разрушаването на света им са мъченията на новите Паднали…

Ако това продължи, и аз ще свърша като Пейдж и ще започна да бръщолевя налудничави глупости за уважението към всичко живо, дори и към твари така кошмарни като бесовете.

Някогашната Пейдж, имам предвид.

Гледам виещия се дим над разрушения град на бесовете и се чудя как ли е тя. Мама добре ли е? Дали Съпротивата още се държи? Дали изобщо ще се върна при тях?

Наблюдателите се оглеждат един друг на усилващата се светлина и дават взаимно оценка на раните си. Най-много внимание обръщат на Рафи, но не за да проверят дали е ранен. Явно просто го преценяват.

От тях само той е цял, невредим и със здрави пера по крилата. Стои висок и мускулест, без белези и рани по могъщото си тяло.

Съвършенството му е нарушено единствено от огърлицата със сушен плод, подарък от демона. Един от Наблюдателите я вдигна от земята и посъветва Рафи да я задържи като знак, че принц на Преизподнята му дължи услуга. На мен лично ми прилича на мъртва мишка, окачена на врата му.

— Не очаквахме да те видим повече, капитане — признава Термо. — Мислехме се за обречени.

— Винаги сме си знаели, че ни е писано да сме обречени — уточнява Тръбача, — но е различно, когато наистина се случи.

— Какво става горе? — пита Термо.

Рафи им разказва за смъртта на Вестителя Гавраил; как Уриил е ускорил изборите създавайки фалшив апокалипсис; за нашествието в нашия свят и какво е станало с крилата му.

Докато говори с отряда си, аз наблюдавам Белиал. И той е красив, мъжествен и осакатен като останалите. Но, за разлика от тях, се обръща към Рафи с объркана смес от надежда и гняв.

— Значи си дошъл да ни вземеш със себе си, така ли? — иска да се увери Белиал. — Нали не сме Паднали напълно. Дори са ми останали още малко пера…

Някои от другарите му са разсмиват на шегата.

Белиал погалва последните ивици пера с цвят на залез по крилото си.

— Ще израстат отново, стига само да видят истинска слънчева светлина. Нали?

— Нека помогнем — настоява Ястреба. — Дай ни мисия.

— Нека си спечелим завръщането, капитане — обажда се и Циклона. — Тук, долу, се похабяваме.

Рафи ги оглежда внимателно. Спира поглед върху кичурите им пера и разтрошените кости на крилата, стърчащи под странни ъгли. Оглежда обелените им крайници и гноящите рани. Чета в очите му каква болка му причинява окаяното състояние на войниците му.

— Какво стана с другите? — пита той. Оглежда дузината скупчени около нас Наблюдатели.

— Сега те вървят по свой собствен път — в гласа на Термо плиска цял океан печал.

Тъй значи, ако ги върнем обратно, ще бъдат дузина Наблюдатели срещу стоте ангела на Уриил.

— Къде са бесовете? — намесвам се аз.

— Те са ни най-малката грижа — уверява ме Белиал.

Озъртам се из мъртвия пейзаж. Не забелязвам нито един бяс.

— Трябват ми. Разчитам да успея да ги използвам, за да ни измъкна оттук.

Всички ме зяпат.

— Достатъчно дълго ли си прекарала тук, че да се побъркаш? — пита Малкия Би.

— Така попаднахме в Преизподнята — обяснявам. — Бесовете могат да прескачат в моя свят и да се връщат, а аз си хванах един да ме повози… — свивам рамене. — Най-вероятно никога преди не сте държали меч върху демон достатъчно дълго, че да се случи такова нещо.

— Нужна е само секунда, за да убиеш демон — напомня Рафи. — Няма причина да спираш, преди да си го посякъл.

Следва миг тишина, Наблюдателите се взират в мен, после започват да се споглеждат един друг.

Стягам се за лавина от въпроси, но те питат кратко:

— Може ли и ние да се повозим?

Поглеждам към Рафи. Той кима. Не би ме изненадало, ако нашето приключение вече се е превърнало за него повече в мисия за спасяването на Наблюдателите, отколкото за спасяване на ангелската армия горе в моя свят.

— Не говори сериозно, нали? — не вярва на ушите си Малкия Би.

— Имаш ли по-добър вариант, освен да послушаш момичето? — вдига вежди Тръбача.

— Не знам дали ще проработи — проявявам доза предпазливост аз. — Но ако ми помогнете да намерим бесове и да ги убедим да скочат обратно в моя свят, всички ще опитаме да се махнем заедно оттук.

— Тя е луда като всички останали — заявява Малкия Би. — Никой никога не е успял да избяга от Преизподнята без разрешение от горните етажи. Никога.

— Тя казва истината — подкрепя ме Рафи. — Идваме от различно време и минахме през… един от вас.

Всички се споглеждат.

Рафи ми кима и аз им разказвам историята. Говоря, както се надявам, с дипломатичен тон — нито споменавам кой от Наблюдателите е послужил за портал, нито в какво състояние е бил, когато преминахме. След края на описанието ми как сме пристигнали тук, всички мълчат.

— Ако един от нас е порталът — нарушава тишината Белиал, — значи този Наблюдател няма да може да си тръгне, нали?

Свеждам очи. Ако успеем да се измъкнем оттук, той ще остане сам тук да се бори с нокти и зъби, за да си проправи път от Преизподнята до земята. Нямам представа колко дълго ще продължи това, но несъмнено достатъчно да убие цялата му чест.