Анатомия на един скандал

Холи Есента на 1992 г. Десет

Сърцето на Холи блъскаше тежко и бързо, когато се облегна на ствола на дървото. Беше седем сутринта и дъхът ѝ прорязваше мъглата в ранното утро, превръщаше се в капчици, които полепваха по голите клони.

Гърдите я боляха. Беше успяла да тича четири пъти тази седмица и съвсем не ставаше по-лесно. Тялото ѝ не беше свикнало да се пресилва: досега беше избягвала спортуването, доколкото беше възможно, като се извиняваше с ученето.

— Може да пропуснеш, за да се подготвиш за изпита в Оксфорд — бе казала госпожа Търогуд и тя престана да ходи, тъй като присъствието ѝ на игрището за баскетбол не допринасяше с нищо, а и от отбора никога не я търсеха, защото тя само ги натоварваше.

Сега обаче плащаше за своя мързел. Знаеше, че лицето ѝ е зачервено и лъскаво, че потта се е събрала под презрамките на сутиена и под мишниците, а това бе още една причина да се скрие. Все още не бяха минали покрай нея. Първите осем сред мъжете. А тя на всяка цена щеше да е на пътеката или да се скрие, когато се появят. Страхът, че ще я видят, беше единственото, което я тласкаше напред и не ѝ позволяваше да се срине на земята, където тялото ѝ копнееше да се озове и да остане в пълен покой. За да не я забележат, тя можеше да тича бавно до колежа с наведена глава, да се промъкне по най-тесните алеи с надеждата да не я забележи никой. Но пък тогава нямаше да ги види. Нямаше да види и него.

Прозвуча глас по мегафон; чу се ритмичен плисък на весла по водата; шум от велосипед по пътеката. Тя отскочи назад: също като сърна в парка на колежа „Уорсингам“, макар да беше с черен клин, евтини маратонки и тромава като всяко дебело момиче на осемнайсет. Притисна се към ствола на дървото и остана да наблюдава как първата лодка се плъзга покрай нея — образец за синхрон и сила. Осем млади мъже на върха на спортната си форма работеха едновременно, насочвани напред от кормчия и треньор, чийто велосипед напредваше редом с тях. Имаше ритъм и красота в онова, което правеха: греблата им прорязваха водата безшумно, телата се навеждаха напред и отпускаха назад в постоянен синхрон. Дори да не се интересуваше от един член на отбора — първия гребец, лидера, най-умелия, с най-силен състезателен дух — гледката бе истинска наслада за окото.

Тя се затича на разстояние от тях, макар да знаеше, че са твърде погълнати от онова, което вършат, за да я забележат; щяха да обърнат по-малко внимание на неумелата първокурсничка, лишена от всякакви спортни умения, отколкото на лебедите, които съскаха властно на бреговете на Исис и се издигаха от водата с мощен размах на крилете. По някое време лодката щеше да обърне и да се върне: щеше да се отправи към гребния клуб и тя щеше да има шанса да погледне лицето му, напрегнато от усилие и концентрация, докато той се изтласкваше напред, а сетне се отпускаше назад, водеше съотборниците си, определяше ритъма. Холи се стараеше така да разчете кроса си, че да успее да го види, преди да се заклатушка към мястото, на което бе оставила велосипеда си. Дъхът ѝ стана по-накъсан, гърдите я боляха, докато се насилваше да продължи. Как да определи времето така, че да го зърне?

След това гребците я подминаха и тя затича по песъчливия бряг обратно към колежите; адреналинът караше тялото ѝ да пулсира, бе замаяна от върховния момент за деня. Те щяха да имат тренировка и утре и тя отново щеше да е тук, въпреки че в девет я чакаше консултация, и усещаше, че я чака криза с едно есе. Но пък да го види щеше да ѝ вдъхне сили, щеше да я накара да напише по-въздействащо есе за чувствеността в „Мидълмарч“12. Целта на университета бе образование, но това образование се постигаше по много начини.

Понякога се питаше дали не се вманиачава. Но пък поведението ѝ беше напълно в унисон с чувствата на литературните героини. Физическото въодушевление, което изпитваше, когато го виждаше, начинът, по който дъхът ѝ ставаше по-лек, а стомахът ѝ се преобръщаше, нима това беше влюбването. Достатъчно бе да чуе името му, за да усети, че ѝ се вие свят.

— Така ли? — подхвърляше тя, когато Софи го споменаваше, и показваше пълна незаинтересованост, същата, каквато приятелката ѝ бе показала веднъж. Стараеше се да не е около тях двамата, навеждаше глава в редките случаи, когато бяха заедно и той влезеше в колежа. А пък той, тя бе напълно сигурна, дори не я беше забелязал.

Един-единствен път срещна погледа ѝ. Тя бързаше към стаята си и чу стъпки, които изтрополиха откъм Нед Идсли-Флайт над нея. Бяха два чифта крака: на Нед, ако можеше да съди по ритъма, и на непознат. Профучаха покрай нея, когато тя посягаше към вратата, и се отдръпна, за да минат.

— Здрасти — провикна се Нед, докато минаваше.

— Здрастиии — едва промълви тя, когато втората фигура изтопурка.

— Извинявай… извинявай! — Той вдигна и двете си ръце и се усмихна, зелените му очи излъчваха топлота и увереност, че ще му бъде простено — разбира се, че ще му бъде простено! След това продължи, без да дочака отговор.

— Всичко е наред — провикна се тя по стълбите. Гласът ѝ прозвуча остро, немощно и слабо, докато те тичаха надолу. Зачака, но отговор така и не дойде.

Стана по-проблемно, когато Софи започна връзка с него. „Виждаха се“, както се изразяваше закачливо тя, защото никой не би посмял да каже, че излиза с Джеймс Уайтхаус. Не че той беше от младите мъже, които не биха се обвързали с никоя, по-скоро нито едно момиче не искаше да изглежда глупаво.

Всъщност връзката им улесни всичко. Той идваше в колежа рядко, най-вече късно вечер, така че нямаше опасност да я видят или някой да се досети за увлечението ѝ. А Софи не се сдържаше и ѝ се доверяваше: намекваше за неувереността си, търсеше мнението ѝ дали това или онова означава, че той наистина я харесва. И разбира се, я награждаваше с разкази за „Либъртинс“, чийто член бе Джеймс. Всичко това бе споделено шепнешком, защото Софи знаеше, че не бива да разпространява клюки, въпреки това го правеше от желание да шокира приятелката си.

Софи разказа и за партито на Нова година, което организираше в дома на родителите си в Уилтшър. Джеймс, поне така се надяваше, щял да дойде, както и компанията, с която се движеше в колежа — момичета, които учеха класическа филология и история на изкуството, които бяха със същия произход като нея: с бащи банкери, къщи в провинцията, понита и тенис-уроци, ски ваканции, частни училища. Холи нямаше нищо против Алекс, Джулс или Кат, беше сигурна, че са много приятни, въпреки че те не полагаха никакво усилие да се сприятелят с нея. Тя не очакваше да бъде поканена, въпреки това я заболя, когато семестърът напредна и стана повече от ясно, че няма да бъде сред гостите. Чакаше изпълнена с надежда поне въпросът да бъде повдигнат, но когато подробностите се промениха и партито се превърна във вечеря, тя разбра, че никой не се е сетил за нея.

Дали да не повдигне въпроса на шега? След това си представи съжалението на Софи: „О, извинявай. Дори не ми хрумна, че искаш да дойдеш“. Можеше да е още по-грубо: „О, Холи, това не по твоята част“.

Докато семестърът напредваше, тя осъзна, че е подписала негласно споразумение с това момиче, което колкото я очароваше, толкова и я ужасяваше. Тя поемаше все повече работа — правеше седмичните преводи и нахвърляше бележки за есето, което фотокопираше в книжарницата на Холиуел Стрийт, а в замяна Софи ѝ позволяваше да се потопи в живота ѝ.

Това бе добре. Това небрежно мило отношение беше предостатъчно: късчета клюки, внимание, когато се видеха в претъпкания стол, лъчезарна усмивка, която я зашеметяваше и стопляше. И дори да не бе неин тип, от нейната среда, Софи се беше превърнала в нещо като нейна приятелка.

И тогава една вечер се натъкна на тях на портата на колежа, поздрави ги задавено и почти се закашля. Рядко вдигаше очи към него, просто усещаше присъствието му. Сега забеляза широките му рамене в антрацитносиво вълнено сако, което не беше част от екипа за гребане, защото бяха ходили на вечеря. Беше леко усмихнат, с вдигната яка на сакото. Тя се усмихна на приятелката си и се изчерви, когато избъбри някакви глупости, че трябвало да намери книга в пощенската кутия, и побърза да се махне.

— Коя е тази? — чу го да пита Софи, докато тя влизаше в будката на портиера и търсеше несъществуващата книга.

Зачака, напрегна се, за да чуе отговора, избегна погледа на портиера.

— А, тази ли? — отвърна Софи. — Просто партньорката ми за консултациите. Нищо особено.

След това пое ръката на Джеймс и се притисна към нея, сякаш бе деликатен вид, който има нужда от защита, и двамата поеха в нощта.