Анатомия на един скандал

Софи 2 май 2017 г. Двайсет и девет

На следващия ден отиват в дома на родителите му в Съри. Нужни са ѝ няколко дни далече от Лондон, защото Софи се чувства притисната. Не може да отиде до местния магазин, защото по първите страници на вестниците е новината за оправдателната присъда на съпруга ѝ; не е готова за усмивките, поздравленията на съседи и есемесите от майки, които твърдят, че са „толкова облекчени“, след като предишната седмица се държаха на разстояние, извръщаха погледи, когато тя идваше на детската площадка, за да си вземе децата.

„Удландс“, огромният дом на Чарлс и Тъпънс, може да им осигури усамотението, от което те отчаяно се нуждаят: до него се стига по частен път с дълга алея към къщата, която е разположена сред осем хиляди квадратни метра грижливо поддържан парк с иглолистни дървета, които изолират обитателите от света. Софи открай време намираше тези вечнозелени стражи за провинциални и стряскащи — дървета, които издаваха, че свекър ѝ е с манталитета на човек, който не допуска всеки на ливадата пред къщата си. Сега обаче тя разбира смисъла от тези дървета. Домът на англичанина е неговата крепост: подвижният мост е вдигнат, по бойниците са настанени стрелци, стрелите са насочени така, че обитателите да бъдат защитени от прошепнати намеци и любопитни очи. Светът все още не е притиснал нос към прозореца на техния брак, но подпира с рамо вратата. И сега е времето за подкрепата, осигурена от широките гърбове на Чарлс и Тъпънс Уайтхаус, хора, които спазват всяка точка от закона, на чиято собственост не се влиза току-така, на чиято алея никой не стъпва, освен ако не е поканен или няма основателна причина.

Джеймс видимо се отпуска тук: показва безкрайно търпение, докато води децата на тенискорта, пробва бекхенда на Ем и едновременно с това учи Фин на форхенд; насочва различните умения на децата с такт и лекота.

От голяма помощ е, че майка му го обожава. Тъпънс, красива едра жена със сива, накъдрена коса и наниз перли, които гали, когато е напрегната, не е от хората, които се оставят на емоциите, или поне така твърдят двете ѝ дъщери. Когато обаче малкият им брат, единственият ѝ син, си идва вкъщи, тя омеква: хлътналите бузи разкриват трапчинки; сивите очи грейват; раменете ѝ се отпускат и човек може да надникне зад надменната жена на шейсет и да види красавицата с плътни устни, която е била навремето. В негово присъствие тя ликува, превръща се в младо момиче, почти закачлива е, прегръща го на пристигане и смарагдите на ар деко пръстените ѝ намигат. А когато поставя ръце на раменете му, Софи забелязва дълбочината на страха, който я е погълнал и я е държал далече от съда. Милото ѝ момче изнасилвач? Случилото се е като подигравка със самоувереността на Чарлс, който смята, че всичко трябва да се прави както е редно. А това включва дялове от фирмата, акции, църква в неделя, влагане на пари във фонд за внуците, голф по три пъти на седмица и бързо питие преди вечеря. И в този подреден свят изведнъж нахлуват обвинения, съдебен процес, пресконференции и понятия като съгласие и вина. Тъпънс предпочита да не обръща внимание, но тъй като има по-богато въображение от съпруга си, опасните мисли пропълзяват към нея в малките часове на нощта.

Сега обаче тя може да се отпусне. Момчето ѝ е в безопасност. Наблюдава го как гони децата по безупречно поддържаните поляни на градината ѝ, докато Софи — в отчаяния си стремеж да е заета с нещо в огромната къща от двайсетте години на миналия век, която така и не чувства като свой дом — приготвя чая. Действа на автопилот: говори с кратки срички, когато се налага, но се чувства напълно отчуждена. Мисли за спора си с Джеймс, докато най-сетне установява, че не може да продължава така повече. Крайниците ѝ тежат и тя полага огромно усилие, за да сложи единия крак пред другия, да овладее мъката си.

Отнема ѝ време, за да забележи, че свекърва ѝ е нервна. Непрекъснато гали перлите в бърз ритъм, а лявото ѝ око играе.

— Ще го напуснеш ли? — Въпросът изненадва Софи. — Няма да те виним, ако го сториш. — Свекърва ѝ отправя напрегната, смутена усмивка, сякаш изпитва болка да го каже. — Ние, разбира се, предпочитаме да не го правиш. По-добре е за децата. — Тя кима към Джеймс, който преобръща Емили надолу с главата и дългата ѝ коса се стеле, а устата се отваря и оттам излиза възторжен писък. Софи може да си представи звънкия смях; тези викове, така характерни за децата, преди да навлязат в тийнейджърските години, които чува все по-рядко напоследък. Така и не успя да защити Емили от слуховете, плъзнали на детската площадка, и тя се страхува, че дъщеря ѝ е разбрала повече за случилото си, отколкото признава. И това, както и фактът, че знае, че феята на зъбките не съществува, я карат да мисли, че момиченцето усеща, че Джеймс не е напълно невинен. Въпреки това обожанието към баща ѝ, изглежда, си е същото.

Сега играят на гоненица и Джеймс дава на двете деца преднина, после се спуска след тях; Фин се държи като футболист, докато вика възторжено в градината, протегнал ръце като самолет. Ем се втурва към храстите зад лехата с подправки. Пролетта е тук, забелязва се в цеанотуса и лалетата, в яркия килим от зюмбюли, но слънцето е воднисто и грее мътно на посивялото небе.

Тя загрява чайника, докато обмисля какво да каже на свекърва си, чийто думи са като изблик на пияница. Само че Тъпънс продължава.

— Понякога се питам дали не го разглезихме. Дали не го оставихме да вярва, че е винаги прав. Предполагам, че училището засили това чувство. А и Чарлс, разбира се, не понася да му се противоречи. Може да си е типично мъжка черта. Тази крайна самоувереност: убеждението, че никога не бива да се съмняваш в мнението си. При момичетата няма такова нещо, нито пък при мен. Той си беше такъв и като момче: винаги лъжеше в игрите, лъжеше на „Монополи“, настояваше, че може да промени правилата. Беше толкова сладък, толкова убедителен, че винаги се измъкваше. Питам се дали затова все още не мисли, че винаги ще му се разминава.

Софи мълчи. Разговорите им обикновено са за книги, тенис или градината и никога досега не е имало случай свекърва ѝ да говори така открито. Не е очаквала и това разголване на душата. Чувства се неловко и негодува: има достатъчно неща, над които да мисли, и без да се налага да успокоява Тъпънс. Но истината е, че и тя се е питала дали свекърва ѝ не е допуснала грешка с родителските си грижи.

Пуска торбички чай в чайника, залива ги с вряла вода, докато се старае да остане спокойна. Какво иска? Да ѝ бъде казано, че вината не е нейна ли? Софи да стовари вината върху Чарлс и неговия избор на скъпи училища? Колкото и да харесва жената — защото тя държи на нея (въпреки че не е много сърдечна с децата) — не може да ѝ угоди в това отношение.

Само че свекърва ѝ очевидно чака отговор.

— Нямам намерение да го напусна, не. — Думите излизат от устата на Софи, преди тя да е стигнала до конкретно заключение и до известна степен насилват решението ѝ. Тя прочиства гърло, преглъща съмненията и смазва възможността. — Така е най-добре за децата и трябва да се мисли най-вече за тях, както ти каза.

— Ти си чудесна за него. — Тъпънс я поглежда с изражение, което може да е единствено възхищение. — Не ми се мисли какъв щеше да е той, ако нямаше съпруга като теб: толкова умна и привлекателна. — Тя млъква, вероятно си представя поредица от кратки, незадоволителни връзки.

Бремето да държи съпруга си в правия път тежи на Софи и тя изпитва неочакван прилив на бяс.

Тъпънс не забелязва и продължава.

— Той знае, че е извадил късмет, че те има. Двамата с баща му ясно му го казахме.

— Не съм сигурна, че е наясно. — Тя няма да приеме този портрет на разкаяния син и брои до десет, за да прогони ругатните и обидните думи, които ще шокират майката на съпруга ѝ. Когато заговаря, гласът ѝ е по-тих, но в него се долавя нескрита горчивина.

— Както ти каза, каквото е най-добро за децата. Тук не става въпрос за мен.

— Не казах това. — Тъпънс е смутена и объркана.

— На практика го каза.

Във въздуха се усещат повече емоции, отколкото когато и да било досега, а гневът на Софи опъва добрите им обноски до точка на прекъсване.

Тя поглежда масата, сложена за следобеден чай — ниския чайник и каничка с мляко, чашки от костен порцелан, торта с лимонова глазура, която направиха двете с Емили сутринта, и се насилва да се извини.

— Извинявай, че ти се сопнах. Най-добре да ги повикаме. Чаят е готов.

И тя отива до задната врата, за да повика семейството си.