Анатомия на един скандал

Джеймс 5 юни 1993 г. Трийсет и три

Жилището на почитаемия Алек на третия етаж беше претъпкано. Всички третокурсници „Либъртинс“ бяха там след един последен гуляй. Облекчението, че са преживели последните изпити, бе изписано на лицата им, но израженията им бяха необичайно вяли.

Джеймс, изтегнал се в кожено кресло, усещаше ефекта от шампанското като капак на почти трескавото изтощение. Чувстваше се като пребито куче: резултат от недостатъчно сън и в продължение на прекалено много нощи. Трябваше да зубри. Беше прекарал толкова безсънни нощи. Щеше да се справи блестящо. Самоувереността му беше забележителна, но все пак той подходи към изпитите като към спешно есе: оцеля на витамини, „Марлборо Лайте“ и кафе, за да преживее тези противни среднощни часове. А след това пиеше уиски, за да заспи. Коката му се стори прекалена. Взе изпитите в състояние на крайно изтощение и безсъние; на най-трудните въпроси по икономика бе отговорил след четири часа сън.

Не възнамеряваше да става така. Беше дисциплиниран по отношение на спорта и фитнеса; и също толкова дисциплиниран при съчетаването на академичната работа с купоните. Беше довел това почти до крайност. Въпреки това бе убеден, че се е справил: пръв по успех в Оксфорд, пръв в отбора по гребане, подпечатва си паспорт, който щеше да го отведе на места, за които малцина подозираха, че съществуват — клубове в самите клубове, вътрешни кръгове в онези, в които той вече фигурираше.

Той се намести в креслото, беше раздразнителен: прекалено много кофеин и алкохол циркулираха във вените му. Утре щеше да излезе да потича дълго: до университетския парк, а след това до Джерико и през Порт Медоу, щеше да следва Темза до Годстоу, където тренираше първата лодка. Щеше да заобиколи зелените дробове на Оксфорд в бистрата утринна светлина, преди градът да се е събудил, докато животът бе свеж и неомърлян, и отново щеше да почувства старото си „аз“: стегнат, бдителен, бърз. Енергията, натрупана, докато обикаляше библиотеките — дългите крака се блъскаха в бюрото, раменете удряха рафтовете, когато се отпуснеше назад в стола, — най-сетне щеше да намери отдушник. Мускулите щяха да се напрегнат, сърцето щеше да бие, кръвта да пулсира, докато маратонките му овлажняваха от росата и той продължаваше да тича по облените от слънцето улици.

Протегна ръце над главата, почувства как тялото му се разтяга и забеляза дългите си пръсти с чудесни пропорции. Нали знаете какво казват за пръстите? След като главата му бързо се изпразваше от знанията, които беше изкълвал през изминалите четири седмици, той не спираше да мисли за едно. Последните две седмици от семестъра бяха пред него: пиене, гребане, разходки с лодка и секс. Много секс. Щеше да заведе Соф нагоре по течението от навеса Чъруел, пикник в някой от университетските паркове, щеше да я повъргаля — на това му се казваше добър Шекспиров евфемизъм — в дългата трева; слънцето щеше да ги облива с лъчи, облаците щяха да се носят по лазурното небе. Можеха да отидат с велосипеди някъде по-далече, до Удсток и Бленъм, защото сега вече разполагаше с време да ѝ обърне внимание. Тя имаше изпити за първата година, но те не бяха важни, освен това бе добре, че е заета. Лошото на жените, освен че нямаха кураж да отстояват своето, бе, че са прекалено взискателни. Соф, изглежда, разбираше, че той няма да търпи мрънкане, въпреки това той го усещаше: внимателно овладяно течение, което заплашваше да го улови и повлече надолу, ако ѝ покажеше дори с нещо незначително, че държи на нея.

Сви рамене, замисли се за дългото хедонистично лято. Не беше напълно сигурен как тя ще се вмести в него. Предполагаше, че връзката им ще се разпадне до септември, когато той щеше да започне новия си живот в Лондон, но преди това имаше предостатъчно време да се виждат. Той не беше предложил ваканция — не искаше да ѝ дава надежда, освен това заминаваше за Италия за три седмици, където родителите на Ник имаха вила, а след това отплаваше за Сейнт Мос със старите другари.

Но щеше да има седмици, когато „родителското тяло“ нямаше да е у дома и тя можеше да идва. Празна къща; знойно лято: той си я представяше просната на леглото с чаршаф между краката. Два безгрижни месеца, краят на едно дълго, изпълнено с глезотии юношество. Последни месеци без отговорности или очаквания. Единствената му цел щеше да бъде да се забавлява. Защото през септември той щеше да започне работа във водеща фирма за консултации по мениджмънт. Честно казано, тази възможност не го изпълваше с ентусиазъм, но ако искаше кариера в политиката, трябваше преди това да натрупа житейски опит и да изкара добри пари.

Допи уискито, което Ник му беше налял, след това отвори бира. Прозорците бяха отворени и Алек и Том бяха излезли на каменния балкон с изглед към полята: звукът на необуздания им смях се носеше обратно в стаята.

Можеш да се качиш на покрива и да се отпуснеш на керемидите, за да погледаш звездите, или да се покатериш още по-нагоре като Алек. Джеймс чу драскане по керемидите; усети го, че се качва. Не харесваше подобни изпълнения. Да се катериш по стени беше едно, по покриви съвсем друго. Интересно, че се проявяваше като безразсъден за някои неща — жени, учение, по някой и друг час за забавление. Малко наркотик, след като гребната гонка приключеше… Но не беше като другите, защото силното му чувство за самосъхранение винаги работеше.

Той стигна със залитане при момчетата, нетърпелив да глътне малко чист въздух. Нощта беше тиха и въпреки че прозорците бяха широко отворени, стаята беше задимена, миришеше на мъже, наливали се с бира и шампанско. Джордж, наведен над масичка за кафе, отрупана с чаши и празни бирени бутилки, шмъркаше линия кока. Касиъс драйфаше в кенефа. Джеймс усети, че му става гадно. След като животът им в Оксфорд бе почти приключил, двамата с Том трябваше да се дистанцират от тези типове не само за да се съхранят, ами и като проява на самоуважение.

Чу се тракане от другата страна на стаята. Алек се беше плъзнал по покрива и бе паднал на балкона, размахвайки малка найлонова торбичка с прах. Застаналият до него Том — закъснял, защото бе отскочил тайно до Лондон — се опитваше да се изсмее, но стегнатата му челюст издаваше безпокойството му. Предпочиташе Алек да върне наркотика незабавно. Алек, подпийнал и неудържим, беше непредсказуем, когато се надрусаше: бе в състояние да пръсне химическия сняг долу на двора, а маниакалният му смях бе упрек към всеки загрижен да не се подсказва на властите в колежа, че в жилището му има забранени субстанции.

Сега дрънкаше някакви неразбираеми глупости, но изглежда, не искаше да го изхвърли.

— Човече, ти си гений. — Прегърна Том. — Ела да го пробваме.

Зениците му бяха разширени и матови като маслини. Каквото и да беше взел, беше прекалено много.

Джеймс усети мрачно предчувствие; опасение, че ще се случи нещо ново и потенциално неприятно. Той погледна торбичката, която се поклащаше като свален презерватив, и забеляза особената смес от вълнение и загриженост по лицето на Том.

Алек трепереше, беше превъзбуден.

— Леле, човече, ще бъде страхотно!

Том се съсредоточи и кимна; извади сребърно фолио от сака си и сламка за пиене.

— Имаш ли запалка?

Алек извади старата, малко позацапана сребърна запалка и я щракна. Оранжев пламък изригна отгоре.

Гръбнакът на Джеймс се напрегна и той усети студена тръпка от страх.

— Да не би да е това, което мисля?

Том сви рамене.

— Хероин?

Най-добрият му приятел кимна.

— Не се тревожи. Супер качество е. Докопах се до това миналата седмица с Тин.

— Да не би да му имаш доверие на онзи малоумник?

— Стига, Джеймс, той е приятел.

— Той е надрусан нещастник. — Джеймс се отдалечи и потисна надигащото се в него презрение. След последния изпит Том не спираше да се отрязва по партита с Чарли Тин, хипар, завършил предишната година, чието име бе легенда. Том му разказа подробно как са пробвали хероин в града миналия уикенд. Джеймс виждаше единствено нервността на Чарли, вечно напрегнатото му тяло. Искаше му се да го разтърси, да го накара да потича, да го блъска, докато не му се завие свят от изнемога. Полазваха го тръпки от тънките му крайници и нежното, бледо лице.

Той се обърна към балкона, където Том слагаше хероин върху парче фолио, със страхопочитанието, с което викарият извършва богослужение по време на причастие.

— Мама му стара, Том! — Той се опита да се съсредоточи. Не можеше да позволи приятелят му да тръгне по този път: старият му партньор в бягането на дълги разстояния да стане жалък параноик. И двамата не можеха да рискуват подобно нещо, ако искаха политическа кариера.

— Споко, Джеймс. За последно, става ли? — Алек, подигравателно настроен и безгрижен, намигна, когато Том щракна със запалката под фолиото и прахчето започна да се топи и превръща в кафява течност.

— Така ли? — Алек, както винаги нетърпелив за нови усещания, взе сламката и вдъхна. — Лелеее… човечеее. — Сякаш току-що се беше изпразнил. Чертите на лицето му се отпуснаха напълно.

Звукът подтикна Том да действа, той грабна сламката и повтори след приятеля си.

— Леле… мамка мууу! — Гласът му стана плътен, крайниците му омекнаха, границата между плът и камък се разми.

Джеймс внезапно изтрезня. Изтръгна сламката от ръката на Том и хукна към тоалетната с найлоновата торбичка.

Касиъс беше прегърнал тоалетната чиния. Дебелото му тяло залитна към него и Джеймс, без да иска, го ритна.

— Какво става, мама му стара!

Той едва се сдържа да не го ритне втори път.

— Какво става, Джеймс? Мама му стара, какво става?

— Млъквай! — Гласът му прозвуча дивашки, докато изсипваше съдържанието на плика в тоалетната чиния и пускаше водата. Прахчето се завихри и изчезна от поглед, но пакетчето остана. Той го натъпка с тоалетна хартия и пусна отново водата, след това отново и отново.

— Какво става, Джеймс? Мамка му!

— Млъквай! — Кокалчетата му се свиха около синджира на тоалетното казанче и той усети, че сдържа дъха си, неспособен да помръдне, да не би Касиъс да види какво прави. Пакетчето най-сетне бе погълнато.

Том. Трябваше да види как е Том. Изтича обратно на балкона, профуча покрай Джордж и Ник, които се клатушкаха на изтърканото кожено канапе, а над тях се виеше дим.

— Джеймс? — Ник се поразмърда.

— Пийни. — Джордж вдигна чаша. — Или шмръкни малко кока. Хайде, човече. — Той скочи и прегърна Джеймс с косматата си ръка, притисна го силно до себе си.

— Не сега, Джордж. — Не бе нужно усилие да се отърве от Джордж, но той го направи елегантно, овладя гнева си.

— Джеймс! — Джордж се обиди, но Джеймс го отблъсна. Не му трябваха тези загубеняци. Важен беше Том, най-добрият му приятел от почти десет години, който сега му се усмихваше блажено.

— Том, ела тук, приятел. Ела тук. — Трябваше да се овладее, за да не го стисне за раменете и да го разтърси, докато падаше. Прегърна го. — Том, време е да си вървим, приятелю. Това не ти трябва. Не ти е притрябвал тъпият хероин. — Гласът му се превърна в съскане. Той стисна бузите му и се опита да надникне в мътните очи; стараеше се да говори спокойно, въпреки че цялото му същество се тресеше от бяс и всепоглъщаща мъка, която бълбукаше в опит да излезе, и изригна в злобен шепот. — Той е в различна лига от коката, тъпако!

— К’вооо? — Лицето на Том беше омекнало и поруменяло. — Обичам те.

— Да. Дай да се разкараме оттук. Веднага. — Използва гнева си, за да вдигне и почти да понесе седемдесет и шест килограмовия Том. — Не искаш да ставаш като него. — Той погледна Алек, паднал на балкона. — Да не би да му дойде прекалено?

— К’вооо?

— Дали да не вземем и това? Не искам да му се нахвърли, просто за всеки случай. — Джеймс смачка изгореното фолио и го натъпка дълбоко в джоба, пръстите му се опариха от остатъчната топлина. Дори докосването го накара да се почувства мръсен. — Хайде, ела. Хайде. — Той прехвърли ръката на Том през раменете си и почти го повлече със себе си.

— Не… оставам тук. — Краката на Том отказваха да работят.

— Не! — Той бе напрегнат от нахлулия гняв. — Няма да те оставя тук. Ти да не би да си жалък наркоман!

В този момент забеляза нещо като разум в погледа на Том.

— Ду’ре.

— Само да се махнем оттук. — Не можеше да обясни защо изпитва тази непреодолима нужда да избяга. Просто усещаше колко е силна и как го тласка да се махне незабавно, натрапчива като прилив на адреналина, който нахлува в началото на състезание. Най-добрият му приятел не можеше да му се изплъзне по този начин, да се превърне в нещо, което щеше да го преследва и унищожи. Наркотикът беше неконтролируема, непозната тъмнина. Джеймс се страхуваше, че той ще обсеби Том бързо или ще се превърне в мръсна тайна, която щеше да го спъва и да остави позорния си отпечатък.

Почти го пренесе през стаята, шепнеше окуражителни думи, успокоен, че макар Том да се наслаждаваше на наркотика, се оставяше да бъде воден. Усещаше тялото му тежко и отпуснато до своето.

— Сега си отиваме. Алек няма да каже и дума, съмнявам се, че останалите са забелязали.

— Замаян…

— Да, точно така. Така става. — Той мина покрай другите и на всяка крачка усещаше топката фолио до крака си.

— Излизаме — провикна се Джеймс в стаята, където Ник и Джордж шмъркаха пресни линии кока. — Отивам да взема Соф. Том идва с мен.

Изпрати ги невъздържан рев.

— Късметлийка е тя.

— Може ли да се справи и с двамата?

— Иска ли трети? — подвикна Джордж.

— Добре… — Джеймс отказа да се ядосва, почти избута Том през вратата и заслизаха по стълбището, а дъбовата врата изпъшка сякаш от облекчение.

Тръгнаха. Джеймс почти пренесе Том по трите площадки, поддържаше го, когато спираше на износените стъпала, замаян и отпуснат. Когато стигнаха двора, Том се приведе зад живия плет и повърна всичко.

— Сега по-добре ли си?

— Горещо. — Той беше зачервен. — Замаян.

— Да се разкараме оттук.

Запрепъваха се през двора към задната порта, Джеймс продължаваше да го подкрепя, опитваше се да го накара да върви по-бързо. Беше късно, не видяха никого. Щом излязоха от колежа, спряха и се обърнаха към стаята на Алек. Прозорците бяха все още отворени; на балкона бе застанала фигура, вдигнала лице към луната с изражение на неописуемо блаженство.

— Какъв чекиджия. Сигурно си мисли, че може да лети. — Джеймс поклати глава и се обърна, закрачи по песъчливия чакъл, прегърнал Том през кръста. Почти го влачеше. Едва когато стигнаха на самия край на Медоус, една ужасна мисъл започна да го измъчва.

Тогава чуха вика. Най-ужасният звук — лудешки, изпълнен с радост и също толкова бързо изгубил радостта — и тежкото падане, когато младото тяло се разби на чакъла, последвано от падането на керемиди.

— Мамка му! Тичай! — Инстинктът бе мигновен: вътрешностите му се превърнаха в лед и той затича.

— Ами Алек? — запелтечи Том и забърза като в унес.

— Тичай, скапаняко! — Той стисна китката му, задържа я здраво и пръстите се впиха в нея.

— Ама Алек…

— Мама му стара, тичай! — Той го повлече и минаха през портата, запътиха се към Хай Стрийт, краката им тупкаха по прашната земя, адреналинът ги отрезви, годините тичане на дълги разстояния им даваха сили.

— Ами Алек? Трябва да повикаме линейка — изблея Том.

— Не може да го направим. Ти му даде хероина, идиот такъв.

— Мамка му! — Ужасът от случилото се, изглежда, порази Том и устата му се изви, сякаш емоциите бяха прекалено много.

— По дяволите! Фолиото е все още в мен. — Джеймс посочи джоба си. — По дяволите!

— Трябва да се отървем от него. — Лицето на Том се стегна, чувството за самосъхранение измести състраданието. — Горе, на Брейзноуз Лейн.

Завиха наляво и затичаха по улиците към общественото бунище; пъхнаха фолиото под празни кутии от „Макдоналдс“ и шоколадови опаковки, кенове бира и бананови обелки.

Том беше устремен напред безмилостно, качество, което Джеймс щеше да забележи, когато приятелят му стъпкваше опонентите си, за да си осигури място, и маневрираше, за да стане лидер на партията. Сега беше пренебрегнал всички скрупули и бързаше към колежа. Той го следваше. Сърцето му блъскаше, умът му беше обвит в мъгла.

На вратата на стаята си Том се преви.

— Ами линейка? — Той дишаше тежко.

— Другите са свършили тази работа. Или портиерът.

— Сигурен ли си? — Дъхът на Том излизаше като ридание, той щеше да се разплаче всеки миг.

— Честно казано, едва ли е оцелял.

— Мамка му! — Лицето на Том се сгърчи. — Мамка му, мамка му, мамка му! — повтаряше той.

— Виж. Лягай си и се опитай да поспиш. Аз ще дойда рано сутринта. — Цялото тяло на Джеймс трепереше от адреналин и чист, неподправен страх. Прегърнаха се, след това Джеймс шляпна Том между плещите и го притисна до себе си.

— Длъжник съм ти — промълви приятелят му.

— Ни най-малко. Не сме били там, не сме видели какво се е случило.

— Не сме, не сме — повтори Том. Ако го повтаряха достатъчно убедително, може би щяха да им повярват.

— Ще дойда рано сутринта.

Том наведе глава.

— Омертата на „Либъртинс“ — промълви той.

Джеймс направи гримаса. Можеха само да се надяват.

— Нито дума от мен.

Той беше в безопасност в колежа „Шрусбъри“, лежеше притиснат до Софи, когато полицията го откри на следващата сутрин. Бяха си тръгнали от шумното парти, когато стана прекалено бурно, така каза на полицаите. Имаше си красива приятелка и предпочиташе да бъде с нея, нали го разбират. Наркотици ли? Когато си тръгнаха, нямаше такова нещо. Хероин ли? Боже, не! Алек, макар и развратен, не беше наркоман. Напълно нетипично за него. Сигурно му е било за пръв път. Разбира се, че не знаеха нищо за дилър. Джеймс, неспособен да повярва, говореше тихо, сериозно; разбираше, че използва онова, което години по-късно щеше да нарече „изпълненото със състрадание лице на консерватор“.

Властите в колежа подкрепиха алибитата им; дадоха им добри характеристики. Джеймс беше гребец: чист като сълза. Беше член на клуба, да, но нямаше начин да се налива и същевременно да бъде част от отбора. Той притежаваше забележителна самодисциплина. Освен това говореше за желанието си да влезе в политиката, така че едва ли би посегнал към наркотиците. Ами Том? Брилянтен в академично отношение: щеше да завърши сред един от първите по успех — резултатите му бяха блестящи. Двама млади мъже, които ги очакваше великолепно бъдеще: те бяха гордост за колежа и по-късно за университета.

Бяха се измъкнали. Очакваха някой да спомене, че Том е доставил хероина, но или омертата на „Либъртинс“ си казваше думата, или останалите се бяха отрязали толкова много, че не бяха забелязали. Всичко стана толкова бързо, докато бяха на балкона, а и Джеймс успя бързо да се отърве от наркотика.

Полицаите, които по-късно щяха да обвинят Джордж Фортескю за притежание на кокаин, не печелеха нищо, ако ги обвинят, и се оставиха да бъдат убедени от красноречието на двамата студенти; и двамата любезни; и двамата очевидно травматизирани от трагедията; единият сочен за бъдещ политик — веднага личеше, че той ще бъде лидер.

Благодариха им за отделеното време и се съсредоточиха над онези, които бяха присъствали, когато Алек Фишър — харесван от всички студент по география, който тъкмо беше взел изпитите си, играч на крикет, цигулар, любим син и брат — трагично изгуби живота си.