Анатомия на един скандал

Кейт 26 април 2017 г. Осемнайсет

Дванайсет часът. Трети ден и Анджела Ригън, кралски адвокат, барабани с писалката си върху папката: ту-туп, ту-туп, ту-туп, ту-туп. Като барабанен призив на зазоряване откъм бойното поле, когато несигурният мир се пречупва.

Тя се привежда напред, гърдите ѝ се отпускат върху папката, неприлично големият диамант на дясната ръка блести на светлината. В средата на петдесетте, със северноирландски корени и от работнически произход, тя е превъзходен избор. Ако Джеймс Уайтхаус е прекарал младостта си в спорт и молитви, госпожица Ригън е обикаляла район Ардойн във фанатизирания Белфаст и е обмисляла как да се махне по най-бързия начин.

Тя се усмихва на Оливия и скръства изненадващо малките си ръце на гърдите. Усмивката ѝ е кратка, не стига до очите, защото тя не е лицемер: топлотата ще изчезне по-бързо от скреж по прозореца на съдебна зала, когато стигне до сърцевината на доказателствата.

Оливия гледа право напред, сякаш е решила да не се оставя да бъде сплашена от тази жена, защото усеща, че тя съвсем няма да се държи сестрински. Вирва брадичка, отпуска ръце пред себе си на свидетелската скамейка, среща погледа ми и ми отправя неуверена усмивка.

— Госпожице Литън, ще се постарая да не ви бавя, но има някои подробности, които искам да уточня — започва Анджела меко и внимателно, с цел да заблуди свидетелката и да ѝ създаде измамно чувство за безопасност. Но Оливия, заела отбранителна позиция, вероятно предполага, че жената възнамерява да я притисне.

— Разбрахме, че сте имали сексуална връзка с господин Уайтхаус, нали?

— Да.

— Колко време продължи?

— От средата на май до шести октомври, когато той приключи с мен. Така че малко по-малко от пет месеца.

— Струва ми се, че ни казахте, че когато сте се сблъскали с него в асансьора, все още сте го обичали.

— Да.

— Кога се влюбихте в него?

— Веднага, струва ми се. Той въздейства по този начин на хората. Много е харизматичен. Аз… човек… се увлича по него.

— На въпросната дата сте били разделени, нали?

— Да — кима тя.

— Как се почувствахте?

— Как съм се почувствала ли? — Тя изглежда учудена от този толкова очевиден въпрос. — Ами… бях разстроена.

— Защо?

— Защото бях влюбена в него… и защото не очаквах подобно нещо. На конференцията на партията прекарахме нощта заедно. Два дена по-късно, когато се върнахме в Лондон, той сложи край. — Неспособността да повярва, болката от поведението му се долавят в отговора ѝ. Тя свежда поглед, усетила, че е разкрила твърде много чувства и се е отдалечила от строгия, изчистен сценарий.

— Минаваме на въпросната дата. Тогава бяхте ли разстроена? Случва се седмица по-късно.

— Бях разстроена, но бях решила да се държа професионално. Постарах се раздялата да не влияе на работата ми и колегите ми и Джеймс да не забележат. Това бе последното, което някой от нас искаше — обяснява тя.

— Въпреки това все още сте имали силни чувства. Казахте ни, че все още сте го обичали, нали?

— Да. Разбира се, че все още ми пукаше. И бях разстроена.

— И бяхте разгневена, нали?

— Не. — Отрицанието идва прекалено бързо, за да е напълно убедително. Едно обикновено „не“ може да разкрие толкова много с едната си сричка. Нейното сега предполага, че Оливия е изпитвала наченки на ярост.

— Наистина ли? Мъжът, в когото сте влюбена, е приключил връзката си с вас най-неочаквано и иска да се държите строго професионално. Никой няма да ви съди, ако сте се чувствали поне малко разгневена, нали?

— Не бях разгневена.

— Щом казвате. — Анджела замахва с ръка, без да крие очевидното си недоверие.

— Да се върнем към въпросния ден. Казахте, че сте били в коридора на комитета, че господин Уайтхаус е бил разтревожен заради статия в „Таймс“, в която го обвиняват в арогантност.

— Да.

— И вие сте му казали — а, ето го, — че „Арогантността може да бъде зашеметяващо привлекателна“. Какво сте имали предвид с това?

— Каквото казах… Арогантността може да бъде привлекателно качество.

— Искате да кажете, че вие сте го намирали за зашеметяващо привлекателен, така ли?

— Предполагам.

— Предполагате значи?

Следва кратко мълчание.

— Да.

— След това казвате, че той отваря вратата от коридора на комитета към стълбището на лобито, вика асансьора, натиска копчето, за да отвори вратата, и доколкото разбирам, вие влизате първа.

— Не си спомням.

— Не помните ли? — Подигравателното недоверие на Анджела и погледа, който отправя към съдебните заседатели, има за цел да подчертае, че свидетелката не е сигурна в показанията си. Обръща се отново към Оливия. — Позволете да се върна към думите ви, които казахте съвсем ясно и аз съм записала: „Той повика асансьора и аз влязох първа. Той ме последва“.

— Значи е било така — отвръща Оливия.

— Значи вие му казвате, че е зашеметяващо привлекателен, а след това го повеждате в асансьора, чиято врата той е отворил.

— Не съм го водила. Вратата се отвори и той ме пропусна да мина.

— Но вие не сте имали нищо против.

— Не.

— Не сте попитали защо го прави.

— Не.

— Въпреки че е трябвало да останете в коридора на комитета, защото сте имали среща след по-малко от петнайсет минути, вие не питате защо той прави това и не отказвате да влезете в асансьора.

Мълчание. След това тя заговаря.

— Не — отвръща с нежелание.

Анджела чака, челото ѝ е смръщено във формата на буквата V, след това поглежда листата си, сякаш търси разумно обяснение. Когато заговаря, гласът ѝ е тих, не крие недоверието си, както и немалка доза презрение.

— Какво помислихте, че прави, когато повика асансьора?

— Не знам.

— Я стига! Вие сте забележително интелигентна жена. Казали сте на мъжа, с когото сте имали връзка, че го намирате за зашеметяващо привлекателен, а след това той вика асансьора и вие влизате първа, без да задавате въпроси. — Следва мълчание. — Отвеждал ви е на усамотено място, нали?

— Не знам… Може би — отвръща Оливия.

— Може би ли? Не е имало причина да влизате в онзи асансьор заедно. Срещата, на която е трябвало да присъствате, е била в стая в онзи коридор, нали?

— Да.

— А офисите ви са в съвсем друга част на сградата.

— Да.

— И освен това мисля, че този асансьор отвежда долу до Ню Плейс Ярд, където можете да се обърнете надясно и да се върнете към Порткълис или наляво към централното лоби. Нито едно от тези места не е свързано със срещата ви. Не сте имали никаква работа там.

— Точно така.

— Така че за какво мислехте, когато се качихте в асансьора?

Следва дълго мълчание и тя оставя Оливия да изпита агонията, че е неспособна да измисли невинно обяснение. Тя е жестока като котка, която си играе с полевка, преструва се, че ѝ дава възможност да избяга, подхвърля я във въздуха, преди да забие нокти.

Ударът е жесток.

— Той ви е водел на усамотено място, нали?

Мълчанието е болезнено — дълго, напрегнато, преди Оливия да го разчупи с глас, тих почти като шепот.

— Да.

— Значи той ви пропуска да минете и щом се озовавате вътре, се целувате.

— Да.

— Целувката е страстна, струва ми се.

— Да.

— Френска целувка. С езици.

— Да.

— Ръцете му запълзяха навсякъде по мен, казвате вие. Значи влизате в асансьора с този мъж, за когото ни казахте, че все още обичате, когото намирате за зашеметяващо привлекателен, и се целувате страстно.

— Да.

— И той поставя ръце върху дупето ви.

— Да.

— И разкопчава блузата ви.

— Да… Разкъса я.

— Разкъсването предполага сила. Имаше ли липсващи копчета?

— Не.

— Беше ли скъсана?

— Не.

— Значи е по-точно да се каже, че в момент на страст той я е разкопчал.

Лицето на Оливия се сгърчва заради борбата да остане спокойна пред това недоверие. Прави компромис.

— Разтвори я насила.

— Ясно. — Анджела остава скептичното ѝ отношение да бъде разбрано от съда, след това продължава: — Значи я е разтворил насила и ви оставя синина от страст над лявото зърно.

— Нарани ме и ме заболя.

— Да кажем, че подобни ухапвания оставят синини и могат да бъдат описани като ухапване от страст — Анджела поглежда към съдебните заседатели; „Всички сме преживявали подобни моменти“, казва погледът ѝ, — но тогава вие казвате… — Тя поглежда отново бележките си, задълбочава напрежението. — Тъкмо тогава, след като е целувал гърдите ви страстно, вие казвате: „Не, не тук“, нали така?

Следва кратко мълчание, след това свидетелката отговаря с нежелание.

— Да.

— Просто проверявам казаното от вас. Вие не казвате „Не искам да го направя. Не го искам“. Вие дори не казвате обикновено „Не“. Вие просто казвате — в момента, когато той разтваря блузата ви, насила или не, — вие казвате единствено: „Не, не тук“.

— Да, притеснявах се, че някой ще ни види.

— Притеснявали сте се, че някой ще ви види.

— Щеше да се получи много неудобно.

— Значи това ви е тревожило: че някой може да ви види. Не че той го прави — мъжът, когото все още обичате, с когото сте имали сексуална връзка и с когото по своя воля сте влезли в асансьора. Вашата загриженост, когато разтваря блузата ви и слага ръце на задника ви, е, че някой може да ви види, така ли?

— Той ме шокира с ухапването, но да, това беше основната ми грижа в онзи момент.

Следва мълчание. Анджела поглежда бележките си отново; клати глава, сякаш не може напълно да повярва, че чува това. Гласът ѝ е бавен и тих.

— Сигурна ли сте, че наистина казахте това?

— Да.

— Че сте казали: „Не, не тук“. В онзи момент?

— Да.

Този път мълчанието се проточва дълго. Анджела рови в някакви листа. Свела е поглед, сякаш се опитва да се овладее. Оливия изглежда объркана, оставена е просто така и чака да бъде предизвикана. Знае, че другата жена замисля нещо.

— Това не е първият път, в който сте правили секс с господин Уайтхаус в Камарата на общините, нали?

Репортерите на пейките за пресата изпъват гърбове: почти се вижда как наострят уши, докато химикалките дращят по бележниците. Единствено Джим Стивънс се е отпуснал назад, изглежда невъзмутим както обикновено, но аз знам, че всички уличаващи цитати вече са записани.

Оливия поруменява. Стрелва ме с поглед, но аз не успявам да се сдържа и извръщам очи. По време на дългите разговори през първия ден Анджела отправи молба да цитира предишна сексуална история. Натърти, че два инцидента са същите като разглеждания в делото, и аз се съгласих материалът да бъде включен, тъй като последното, което исках, бе Джеймс Уайтхаус, ако бъде осъден, да използва факта, че те са били изключени като основание за преразглеждане.

— Не знам за какво намеквате. — Гласът на Оливия е една идея по-висок от обикновено.

— Напротив, мисля, че знаете. Ако ви помоля да се върнете към нощта на двайсет и девети септември две хиляди и шестнайсета година — две седмици преди деня, за който говорим. Срещнали сте се с господин Уайтхаус в офиса му. Било е точно преди девет, нали?

— Да — долита немощният ѝ глас.

— Трябвало е да бъдете на партито на приятелка, която напуска. Колежката ви, Кити Леджър, ви е чакала в „Ред Лайън“, но аз мисля, че сте закъснели, нали?

— Да, малко.

— Защо?

Мълчание.

Анджела се обръща към съдебните заседатели и буквално извива очи.

— Причината да закъснеете е, че сте правили спонтанен секс с господин Уайтхаус в неговия офис, нали така? Орален секс, който вие сте извършили, доколкото знам, а след това секс на бюрото. При този секс е можел да влезе всеки и да ви види всеки. Страстен, рискован секс от същия вид, който сте преживели в асансьора.

Репортерите драскат ожесточено, а някои от съдебните заседатели я зяпат ококорено: усеща се, че съчувствието на възрастните жени си отива и мнението им се променя. Оранжевото лице е очаровано от този обрат на събитията, докато възрастната дама гледа с присвити очи.

— Мисля, че е имало и друг случай, нали?

Оливия не отговаря; свела е очи, кръвта нахлува във врата ѝ.

— На двайсет и седми септември две хиляди и шестнайсета година — два дена преди това.

Отговор няма.

— Имало е звукозаписно студио на Би Би Си в залата за репортерите и около девет вечерта сте се срещнали с господин Уайтхаус там, нали?

Оливия издава някакъв звук, който сякаш неволно изскача от гърлото ѝ.

— Там ли се срещнахте с господин Уайтхаус?

— Да — отвръща най-сетне тя.

Анджела въздиша тихо.

— И там сте правили страстен, рискован секс. Този път е било най-обикновен сексуален акт, но всеки е можел да влезе във всеки един момент. — Тя клати глава. — Май съществува нещо като модел — правите секс в работна среда.

Ако съдебните заседатели си мислят, че Оливия ще понесе тази допълнителна доза унижение, изглежда, са я подценили.

— Не.

— Не? — Анджела извива вежда и има известно основание.

— В тези първи два случая сексът беше по взаимно съгласие. И двамата го искахме. А след това говорим за нещо съвсем различно. — Гласът ѝ трепери, говорът е накъсан, смесват се ярост и страх, а след това тя притихва и се успокоява — сякаш не ѝ достигат сили да спори с безжалостния противник; сякаш разбира, че признанието за желанието, което е изпитвала, току-що ѝ е подпечатало присъдата.

— Правили сте секс два пъти в Камарата на общините, едва две седмици преди инцидента в асансьора. Говорим за рискован секс, при който всеки е можел да влезе и да ви види, нали? — пита Анджела. Замълчава и оставя напрежението да се покачи. — Достатъчно е да кажете „да“.

Съдия Локхърст предлага да се направи почивка.

— Десет минути, не повече — казва той на съдебните заседатели. Готова съм да се обзаложа, че Анджела е побесняла: тя беше впримчила жертвата си и искаше да ѝ нанесе последния жесток удар.

Когато Оливия се връща, ми се струва по-овладяна — няма и следа от сълзи, лицето ѝ е бледо и изпито — но Анджела е безжалостна. Тя е попаднала на убийствено точен аргумент, стъпкала е казаното от Оливия и сега е готова да я преследва, докато не остане и следа от твърденията ѝ, а само оглозган труп, който не върши работа на никого.

Тя започва с репликата на Джеймс: „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“.

— Сигурна ли сте, че той не е казал: „Не си играй с мен!“. Обикновено така си говорят любовниците, нали? Особено когато са любовници, които имат извънбрачен офис романс, ако са от хората, които обичат да рискуват със секс в офиса или в асансьора?

Анджела прави на пух и прав и показанията за скъсаните бикини.

— Това бельо се къса лесно и е доста евтино. Няма доказателство, че не сте ги скъсали вие или че не са били скъсани преди това.

— Не бяха скъсани. Бяха сравнително нови. — Оливия е готова да се разплаче.

— Може и вие да сте ги скъсали, когато сте ги сваляли.

— Не съм! — настоява тя.

Атмосферата бързо става потискаща.

— Не го исках. Вече казах, че не го исках — настоява по едно време Оливия и самообладанието напълно ѝ се изплъзва, а мъката ѝ е видна за всички.

Анджела я поглежда над очилата.

— Сигурна ли сте в това? — пита тя и я притиска.

— Да.

— Че казахте, че не го искате?

— Да.

Сърцето ми се свива, защото знам, че Анджела разполага с нещо конкретно, с което да я хване отново, а аз мога единствено да седя и да слушам, безсилна да смекча следващия удар. Съдия Локхърст също вдига поглед: готов за всеки трик на адвокатката, запознат с капаните, които залагаме. Съдебните заседатели също са готови и тръпнат в очакване на следващата уловка.

Анджела въздиша, сякаш я боли да нанесе този удар, и посяга към изявление. Подава го на Оливия през съдебния служител. Кара я да го прочете и да признае, че да, това е изявлението, което е направила в полицията десет дена след инцидента в асансьора, и че това е нейният подпис, че това са нейните думи.

Анджела вдига поглед и сочи документа.

— На четвърта страница, втори параграф — моля да ме поправите, ако чета неправилно. Вие твърдите: „Казах му да се махне от мен. Той влезе в мен, въпреки че продължавах да повтарям: «Не тук»“.

Тя приключва с четенето и поглежда съдебните заседатели.

— В съда казахте: „Не го исках. Казах, че не го искам“, докато в изявлението, което току-що прочетох — представено в полицията скоро след инцидента, — просто казвате: „Казах му да се махне от мен… Аз казах: «Не тук»“. Не споменавате, че сте казали, че не го искате, просто изтъквате, че мястото не е подходящо. Споменавате го едва сега, няколко месеца по-късно, когато сте объркана по време на съдебен процес и давате показания.

Тя поглежда съдията, вдигнала е високо глава, гласът ѝ ехти дълбок и контролиран, и отправя фаталното си обвинение. Реторичен въпрос, на който Оливия няма какво да отговори.

— Вие не сте свидетел, на когото може да се разчита, нали? Обичали сте този мъж, правили сте с него секс неведнъж, ами два пъти в Камарата на общините, и макар да сте била разстроена, задето той е приключил връзката си с вас, му казвате, че го намирате за привлекателен, влизате в тясно затворено пространство с него и го целувате с намерението да правите секс с него за пореден път.

Оливия е поразена, оставена с отворена уста, докато Анджела завършва триумфално тази част от кръстосания разпит.

— Думите, които използвате в асансьора, могат да бъдат интерпретирани като покана. На вас не може да се разчита изобщо. Всъщност вие лъжете!