Анатомия на един скандал

Софи 25 април 2017 г. Четиринайсет

Софи трепери. Сред уюта на дома си тя започва да трепери; тялото ѝ я предава по начин, който никога не би си позволила пред хората. Обичайното ѝ самообладание я напуска.

Стомахът ѝ се преобръща в мига, в който се добира до тоалетната на долния етаж, хвърля ръчната чанта на пода и съдържанието ѝ се пръсва по едуардианските плочи — червило, портмоне, тефтер, мобилен телефон. Екранът на телефона се напуква от неочакваното падане: тънка линия се спуска по диагонал, след това се скрива сред многото малки разклонения, които се задържат от рамката. Тя събира вещите си и проследява пукнатината с пръст, впечатлена, без да мисли, след това се мръщи заради болката, предизвикана от малко късче стъкло.

Започва да плаче, отпуснала рамене, риданията са приглушени, докато не стига в спалнята, защото Кристина може да е в стаята си на горния етаж, а тя няма да понесе милата ѝ, постоянна подкрепа. Детегледачката бе преизпълнена с желание да покаже съчувствието си. Тази сутрин, когато тръгваше да заведе децата на училище, от разтревожените кафяви очи за малко не се зарониха сълзи. На Софи ѝ се прииска да ѝ се разкрещи да се стегне; да покаже повече самообладание пред децата, да се държи като всеки друг ден. Къде се дяна самовглъбеността, която тя очакваше от една тийнейджърка, непукизмът, на който бяха свикнали с Олга, предишната им детегледачка, която омиташе сладолед „Бен енд Джери“ от фризера, гребеше направо от кутията и тъпчеше в зейналата си уста, а след това пъхаше обратно почти празната кутия?

Кристина стана свидетелка на разгръщането на тази противна история: беше у дома онази вечер през октомври, когато започна всичко. Беше с тях, когато папараците се довлякоха през първия кошмарен уикенд, дори — Господ да я благослови! — отвори вратата и започна да лъже вместо нея.

— Госпожа Уайтхаус и децата ги няма — каза тя на един от фотографите, който се оказа по-настоятелен от останалите и се задържа дори след като Джеймс отиде в Уестминстър в понеделник и те се оказаха под обсада в собствения си дом. Заедно с Емили и Фин тя се скри на горния етаж в стаята на Ем в задната част на къщата, щом видя това дребно, осемнайсетгодишно момиче с очарователен френски акцент, да се отклонява от инструкциите, които ѝ беше дала: — „Просто им кажи, че ни няма, и затвори вратата любезно, но твърдо.“ — И започна да ги умолява, гласът ѝ бе пропит с възмущение. — Моля ви! Много ви моля! Госпожа Уайтхаус не е тук. Моля ви! Не можете ли просто да ги оставите на мира?

Сега се ослушва и в гърлото ѝ се надига ридание.

— Кристина? — провиква се тя към стаята ѝ. Следва мълчание. Тялото ѝ тръпне от облекчение, от огромно облекчение, че е останала сама. Затваря вратата на стаята и се обляга на радиатора, усеща как топлината се просмуква в гърба ѝ, притегля колене към гърдите и ги притиска силно, сякаш някой друг я прегръща и топли; сякаш, признава си тя, когато се предава на конвулсиите, които я разтърсват, и коленете и се блъскат едно в друго, се е върнала отново в утробата.

Позволява си да остане така цели пет минути, сълзите оставят следи по бузите ѝ, въпреки че риданията са приглушени. Срамува се, защото четирийсет години се е учила да контролира емоциите си, но пък какво облекчение носи мигът, в който се отпуска! Посяга за хартиена кърпичка и издухва шумно носа си, бърше мокрите бузи, след това рискува и вдига поглед към огледалото. Забелязва, че лицето ѝ е на петна, зачервено, набраздено от спиралата. Изглежда ужасно. Отива в банята, плиска се със студена вода и посяга към кърпата. Внимателно избърсва всички остатъци от сутрешния грим — спирала, фон дьо тен, очна линия, страх, чувство на вина и всепоглъщаща, разяждаща тъга. Попива капчиците вода от кожата, слага си овлажняващ крем. Поглежда с безразличие лицето, което вече не е онова, което познава. Заема се да го създаде отново. Ще трябва да направи същото и със себе си.

Отиде в съда инкогнито и си тръгна веднага, след като Оливия призна, че е била влюбена в съпруга ѝ. След като накара всички да замълчат, обзети от съчувствие. Някои от съдебните заседатели изглеждаха омагьосани от гласа ѝ, разтърсени от нахлулите чувства.

Джеймс не знаеше, че тя ще присъства. След предварителното изслушване тя му каза, че няма да ходи повече. Призна, че няма да издържи да седи и да слуша свидетелските показания независимо от онова, което Крис Кларк твърдеше — присъствието ѝ било нужно за политическата реабилитация на съпруга ѝ след края на процеса.

— Не можеш да си позволиш да не си до него! — Директорът по комуникациите се беше развихрил и от устата му изскачаха ситни пръски слюнка.

— Аз съм плътно до него, но не се налага да седя там и да поемам всичко — отсече тя. — Освен това, ако съм там, това ще означава още една снимка.

Лицето на Крис бе болезнено зачервено. Той бе изсумтял и се бе примирил, макар да не беше никак доволен, защото в думите ѝ имаше истина.

Остана изненадана от силата на гнева си и от вътрешните сили, които бушуваха в нея.

— Лошото при жените е — ѝ беше казал веднъж Джеймс, обобщавайки по начин, който никога не би си позволил пред колежките, но у дома нищо не го спираше, — че не са убедени в действията си. Като изключим госпожа Тачър, те не вярват в себе си.

Е, този път тя остана непреклонна. Джеймс беше разочарован — така каза, изрече го със студенина в очите, донякъде лицемерно, макар място за лицемерие да нямаше, и тя усети прилив на гняв, какъвто не познаваше до този момент. Той, разбира се, уважи решението ѝ. Че как иначе? Нали я обичаше, не искаше да се подлага на допълнително унижение. Може би дори се почувства облекчен. Също както бе отказал да бъде до нея, докато раждаше, да не би това да окаже неблагоприятно влияние върху сексуалния им живот след това. Вероятно си беше помислил, че ако тя чуе всички подробности около връзката му с друга жена, това ще ги съсипе напълно като семейство.

Как би могла да оцелее връзка, след като чуеш най-интимните подробности за друга подобна връзка? Можеш да преживееш изневярата, стига да успееш да се убедиш, неведнъж, ако се налага, че това няма да се повтори. Тя знаеше, че е така, защото майка ѝ беше живяла с баща ѝ, а и защото Джеймс непрекъснато ѝ изневеряваше в началото на връзката им. Беше отказала да признае: пренебрегваше подсмихванията на онези момичета, които си въобразяваха, че ще успеят да ѝ го отмъкнат; нито веднъж не го попита директно, защото това щеше да го принуди да направи избор между тях. Можеш да преживееш многократните изневери, това ѝ беше ясно, стига да убедиш себе си, че тези забежки са лишени от чувства, да си кажеш, че са били само физически, че ти, единствено ти си голямата любов на съпруга си.

Възможно ли е обаче бракът ти да оцелее, ако си принудена да изслушаш всички подробности около аферата? Ако тази афера бъде раздробена като убито животно на пътя? Ако бракът ти бъде изложен под светлината на прожекторите с всичките си недостатъци, ако здравината му бъде поставена под въпрос и се докаже, че не му е достигало много? Ами ако научиш, че друга жена е обичала съпруга ти, и още по-лошо, ако тя е била убедена, че той я е обичал също или поне е намекнал, че изпитва нещо? Истината е, че петмесечна афера с колежка, с която е работил непрекъснато, на която признава, че се е възхищавал, не е флирт за една нощ. Тази афера не е напълно лишена от чувства, не и ако действащата сила е човек като Джеймс. Той наистина е арогантен — и тя се замисля за острия му поглед, за склонността му да анализира хората в помещението, за да прецени кой ще се окаже най-интересният или най-полезният присъстващ — но също така и безкрайно нежен.

Възможно ли е бракът ѝ да оцелее, ако тя изслуша всичко това? Дали фактът, че тя ще чуе как съпругът ѝ е правил любов не само с нея, как наистина се е любил, как е правил секс, дори да е бил груб, както се твърдеше в съда, би повлиял на сексуалния им живот? Щеше ли да е различно, след като вече знаеше, че има общо между начина, по който той целуваше, смучеше, галеше и играеше с тях двете, че най-интимната част от връзката ѝ вече не е уникална? Какво щеше да се случи след като връзката им — нея бе поставяла винаги на първо място, дори преди децата, нещо, за което сега се срамуваше — не бе специална, както си мислеше преди?

Рискът да открие всичко това я караше да се инати и да настоява да се отдръпне. Не само това, ами и неизбежното унижение… Вероятността да бъде внимателно оглеждана от съдията, от съдебните заседатели и от присъстващите в залата: странен микс от студенти по право, чуждестранни туристи и сеирджии, открили, че в съдебната зала може да попаднат на по-вълнуваща драма, отколкото по телевизията.

Тя открай време имаше късмет: беше от хората, чийто живот е бляскав и солиден като тежко златно кюлче. Средното ѝ име беше Миранда (която буди възхищение!) и тя бе приела за даденост, че животът ѝ винаги ще бъде такъв. Само че през изминалите шест месеца късметът я беше напуснал и възхищението, което бе нещо естествено за нея, се оказа заменено със съжаление. Тя бе свикнала със завистта, която достигна небивали висини, когато Джеймс беше избран и започна да води децата на училище по веднъж в седмицата. След време тази завист се превърна във фалшиво съчувствие и неприкрита подозрителност. Престана да получава покани за сутрешно кафе и я приканиха да напусне комитета за бала към родитело-учителската асоциация, да не би крупните дарения да секнат. Потокът от покани за детски партита спря изведнъж. След като това повлия на самоуважението ѝ, разяде духа ѝ, нарани я повече, отколкото бе готова да признае, то колко ли зле щеше да стане, ако се наложеше да изтърпи унижението в съда?

Въпреки това, когато се стигна до този момент, тя не можа да се отдръпне. Желанието да чуе какво се е случило и да разбере пред какво е изправен съпругът ѝ я смаза физически: остра болка, която имаше желание да изхвърли от гърдите си, защото не можеше да я понесе. Затова направи нещо напълно нехарактерно: нахлузи вълнена шапка, обу маратонки, сложи си долнище на анцуг и взе очилата с дебели рамки, които Джеймс ненавиждаше и тя си позволяваше да носи единствено по време на дългото шофиране до Девън. Така облечена, тя отиде и се скри.

За разлика от предварителното изслушване, когато влезе с вдигната глава в съда, стиснала ръката на Джеймс, и мина предизвикателно пред тълпата фотографи, сега тя се нареди на опашката за зрители и изчака двама широкоплещести чернокожи младежи в кожени якета, които обсъждаха престоя на приятел в затвора и предполагаха каква ще бъде следващата му присъда.

— Ще му треснат четири годинки, човече, а?

— Не, две.

По-едрият пукаше кокалчетата на ръцете си и се повдигаше на пръсти, от него струяха тестостерон и адреналин, енергията му беше толкова заразна, че тя не можеше да откъсне поглед, макар да се стараеше да избегне вниманието им.

— Ей, телефонът.

Тя продължи да зяпа, когато той посочи апарата. Гласът му бе завладяващо сексапилен бас, погледът ни най-малко провокативен, просто сериозен.

— Не мойш да внасяш телефон в съда. Тря’а да го оставиш навън. — Тя беше забравила и се засрами, защото мъжът беше изключително любезен. Насочи я към туристическата агенция надолу по улицата, където можеше да си остави вещите срещу една лира и където, както обясни ентусиазирано, бил оставил своите.

Накрая тя издържа едва половин час от показанията на Оливия. Настанила се високо в галерията за зрители, до група американски студенти по право, дошли да наблюдават дело за тероризъм, което бе отложено, тя не можеше да я види, макар да знаеше как изглежда от вестниците и от телевизионните репортажи: висока, изящна жена, руса версия на самата нея или по-точно на нея преди петнайсет години.

Затова пък чуваше гласа ѝ и я усещаше при всяко трепване на гласа, разбираше реакцията на съдебните заседатели, скандализирани, а след това изпълнени със съчувствие, докато младата жена разказваше как се е влюбила. Наблюдаваше съпруга си, който слушаше внимателно всяка дума на Оливия и от време на време записваше по нещо. По-късно щеше да го предаде на адвоката си.

След това Оливия потвърди подробности около началото и края на връзката им; спомни си, че е предположила, че Джеймс просто е работил до късно, а тя най-неочаквано усети, че се задушава, и се промъкна покрай дългите крака на американките, обути в дънки и огромни бели маратонки. Извиняваше се, докато я поглеждаха учудено, и отчаяно се молеше да не я забележат, докато се опитваше да отвори тихо дъбовата врата на галерията, за да се измъкне навън.

След като си взе телефона, спря такси на Лъдгейт Хил и сега вече беше на сигурно място у дома. Очевидно опитът ѝ да изслуша инкогнито развитието на делото не бе разкрит, въпреки това тя е изпълнена с непреодолим срам. Няма представа как ще се върне. Как да седне в съда и да слуша, докато свидетелските показания стават по-подробни, а подробностите по-съмнителни. Нали това я чакаше? Фактът, че съпругът ѝ, обичният ѝ съпруг, който обожава децата им, на когото почти всички се възхищават, ще бъде обвинен в нещо неприлично, нещо противно, нещо, за което тя не желае да чуе и дума. Изнасилване, за бога! Най-ужасното престъпление, за което може да помисли, като изключи убийството! А това не се вмества в представите ѝ за него.

Тя започва да хвърля дрехите в сак. Нелепо е, знае, че е така, въпреки това рефлексът да бяга или да се бие не я напуска. Не може да остане тук в елегантната спалня в бледосиво и бяло, със спално бельо от египетски памук и кашмир, с нейните, както Джеймс ги нарича, помади и мазила и понамалялата колекция от бижута. Наследените от баба ѝ бяха прибрани.

— Да си направим спалня като хотелска стая — каза веднъж съпругът ѝ, един от редките случаи, в които навлезе в нейното царство: вътрешният дизайн на дома им. — Ще бъде много по-декадентско. По-неприлично.

След това плъзна ръка под полата ѝ. Сега тя се пита за коя хотелска стая е мислил и с кого е прекарвал времето си там.

Втурва се към стаите на децата; сърцето ѝ блъска като тежък чук под ребрата. Измъква чекмеджетата и вади дънки, топове, суичъри, панталони и чорапи, пижами, две книги, любимите плюшени играчки. В банята грабва всички четки за зъби и тоалетни принадлежности; след това обезболяващо за деца, лекарство против настинка, ибупрофен. От коридора взема три чифта гумени ботуши, боти за разходки, шапки, ръкавици, якета и дъждобрани. В кухнята прибира бутилките за вода на децата, плодове и забранените храни, от които им дава по малко: крекери, десертни блокчета, остатъци от бонбони от партита, шоколадови бисквити. Спира при хладилника, поколебава се, след това маха тапата на бутилка вино и много бавно и уверено отпива дълга глътка.

В три следобед е паркирала на удобно място пред училището на децата, предницата на автомобила ѝ е насочена на запад. С наближаването на пиковия час ще започнат задръстванията, а тя иска да ги отведе. Поглежда се в огледалото и забелязва, че очите ѝ блестят обнадеждено. Поне се надява Емили да приеме тези искри като въодушевление, но е наясно, че това е просто адреналин. В бръчиците, събрали се в ъгълчетата на очите — почервенели от липса на сън и от плач — тя вижда единствено страх и болка.

Фин изскача пръв, по лицето му се разлива усмивка, когато се блъска в краката ѝ — нейната малка страстна топчица.

— Защо не е дошла Кристина? — Емили, по-разсъдливата, държи чантата си до краката.

— Защото дойдох аз — усмихва се тя. — Хайде, качвайте се в колата.

— Къде е татко? Как мина денят му в съда?

Тя се преструва, че не е чула, докато ги подканя да се качат в автомобила четири по четири. Заобикаля някогашните си приятелки, все майки със злобни погледи, които не се сдържат и я поглеждат, наострили уши, присвили очи, докато ведрият глас на Емили звънти ясно.

— Не сега, миличка — прошепва тя и почти подтичва към автомобила, потиска желанието да се сопне. Захаросва гласа си. — Така. Сега се качвайте.

Ръцете ѝ треперят, докато пъхва ключа в стартера и пали колата; зениците ѝ, забелязва ги в огледалото, са се превърнали в огромни копчета. Сякаш се наблюдава отстрани: преценката ѝ е напълно обективна — не е в състояние да предприеме дълго пътуване с две малки деца, въпреки това е наясно, че трябва да го направи. Отпива бърза глътка от бутилка вода и течността потича по брадичката ѝ, мокри я; дава мигач и подкарва.

Лъскав черен автомобил, огромен като танк, с хромирана броня, надува клаксона, когато тя се намества пред него. Извива рязко и едва успява да избегне удара, след това вдига ръка, за да се извини.

— Мамооо — надига глас Емили. — Още не съм си сложила колана.

— Извинявай. — Едва се сдържа да не се разкрещи. Гласът ѝ потреперва. — Много се извинявам.

В колата се възцарява мълчание.

— Мамо? — обажда се най-сетне Фин, когато изпълзяват на главната артерия за излизане от западен Лондон, а след това продължават и оставят зад себе си високите блокове. — Къде отиваме?

Тя усеща как напрежението започва да се оттича от нея за секунда, защото е предсказала въпроса и е готова с отговора.

— На малко приключение — отвръща.