Анатомия на един скандал

Софи 21 октомври 2016 г. Две

Софи не е и помисляла, че съпругът ѝ е лъжец.

Наясно е, че той премълчава разни неща. Това е част от работата му: подхожда икономично към истината. Това е задължително изискване за министър от кабинета.

Само че никога не си е представяла, че ще я излъже. По-точно казано, че може да води живот, за който тя няма понятие, че пази тайна, която ще взриви градения ѝ с любов свят и ще го разбие на парчета.

Докато го наблюдава онзи петък, когато потегля, за да заведе децата на училище, тя усеща толкова завладяващ прилив на обич, че застава неподвижно на стълбите, за да се насити на картината на тримата заедно. Те се очертават на рамката на вратата. Джеймс се обръща, за да подвикне довиждане, вдигнал е лявата ръка съвсем в стила на политик, жест, на който тя се подиграва, но сега ѝ се струва, че се е превърнал в негова втора природа, а с дясната ръка гали Фин по главата. Техният син, с паднал ниско над очите бретон, чорапите, набрали се на глезените, тътри крака по плочите, както винаги когато няма никакво желание да тръгва. Емили се шмугва напред: изпълнена с решителността на деветгодишно дете да не закъснее.

— Чао — подвиква съпругът ѝ и есенното слънце докосва все още момчешката прическа и сякаш описва ореол над главата му, светлината подчертава високата метър и деветдесет фигура.

— Чао, мамо — изкрещява дъщеря им и тича надолу по стъпалата.

— Чао, мамо. — Фин, объркан от промяната в рутината — като никога баща им ще ги заведе на училище, — разтяга устни в усмивка и се изчервява.

— Хайде, малчо! — Джеймс го повежда през вратата: компетентен, внушителен, дори властен, въпреки че на нея ѝ става малко неприятно, че това ѝ се струва привлекателно. След секунда той отправя усмивка към момчето и цялото му изражение омеква, защото Фин е голямата му слабост. — Знаеш, че ще ти бъде хубаво, когато стигнеш там.

Прегръща сина си през раменете и го повежда през спретнатата градина на къщата им в западен Лондон. Оформени в различни фигури чемшири, изпънали снаги като стражи, пътека, очертана от лавровишни… Тримата се отдалечават от дома и поемат надолу по улицата.

„Семейството ми“, мисли си тя, докато наблюдава съвършеното трио: момичето ѝ, хукнало напред, за да прегърне новия ден, с тънички крачета и скоклива опашка; момчето ѝ, пъхнало ръка в тази на баща си, вдигнало очи към него с безсрамното обожание, което децата изпитват на шест. Приликата между мъжа и момчето — защото Фин е миниатюрна версия на баща си — само увеличава любовта ѝ. „Имам прекрасно момче и прекрасен съпруг“, мисли си тя, докато наблюдава широките рамене на Джеймс — раменете на някогашен гребец — и чака, по-скоро обзета от надежда, отколкото от истинско очакване, той да се обърне назад и да ѝ се усмихне; защото така и не е преодоляла харизмата му.

Той, разбира се, не се обръща и тримата се скриват от погледа ѝ. Това са най-скъпоценните ѝ хора на този свят.

Светът ѝ се разпада същата вечер в 20:43. Джеймс закъснява. Трябваше да се сети, че ще закъснее. Беше един от петъците, в които той провежда срещи с избирателите в Съри, в една ярко осветена зала.

Непосредствено след избирането му те оставаха там всеки уикенд — в студена, влажна къща, която така и не успяха да почувстват като дом въпреки ремонта, който направиха. След още едни избори бе истинско облекчение да престанат с преструвките, че горят от желание да прекарват половината седмица в Търлсдън. Прелестно място през летните месеци, но истинска пустош през зимата, когато тя наблюдаваше голите дървета в градината около къщата, докато Джеймс си вършеше работата с избирателите. Тя пък се стараеше да успокои свикналите с градския живот деца, които копнееха за оживлението и разнообразието в истинския им дом в северен Кенсингтън.

Сега вече ходят там по веднъж в месеца, а Джеймс отскача през останалите петъчни вечери. Два часа в петък следобед: обеща да си тръгне до шест.

Откакто е младши министър, си има шофьор, така че трябваше да се е прибрал до седем и половина, стига трафикът да не е прекалено натоварен. Трябваше да ходят на гости при приятели за вечеря. Тя ги нарича „приятели“. Мат Фриск е друг младши министър: амбициозен до полуда по начин, който не се приема добре от тяхното обкръжение, защото лудата амбиция се възприема като нещо вулгарно. Само че двете с Ели са приятелки и съседки и тя не може да им откаже отново.

Бяха обещали да отидат до осем и петнайсет. Вече стана осем и десет — така че къде е той? Октомврийската вечер пълзи през прозорците: мракът се омекотява от блясъка на уличните лампи, есента се вмъква. Тя обича тази част от годината. Напомня ѝ за ново начало: тича през листата, окапали по ливадата на Крайст Чърч, като студентка, опиянена от мисълта за нови светове, които се разкриват пред нея. Роди и дойде времето да свие гнездо; да се поглези с истински огън в камината, да пече кестени; да излиза на бързи разходки и да приготвя яхнии с дивеч. Откъм тротоара се долавят стъпки, носи се женски смях, зареден с готовност за флирт. Отговаря дълбок глас. Не е гласът на Джеймс. Стъпките отминават, стопяват се в далечината.

Тя набира отново. Мобилният му звъни и се включва гласова поща. Натиска ожесточено с пръст екрана на телефона, вбесена, че е изгубила обичайния си самоконтрол. Неподправен страх стяга стомаха ѝ и за момент се озовава отново край студения централен вход на колежа в Оксфорд, вятърът свисти в усуканите жици, докато чака телефонът да звънне. Портиерът я поглежда със съчувствие. Усеща ледения страх — толкова силен през онази последна седмица от първия ѝ летен семестър — че ще се случи нещо още по-ужасно. На деветнайсет е и се опитва да му внуши да се обади. Още тогава.

Осем и четиринайсет. Пробва отново, мрази се, че го прави. Телефонът му включва направо на гласова поща. Тя перва въображаема прашинка, побутва пъстрите плетени гривни и поглежда критично ноктите си: прилежно оформени с пила, без лак, за разлика от лъскавия изпечен лак на Ели.

На стълбите се чуват стъпки. Разнася се детски глас.

— Татко върна ли се?

— Не… върви да си лягаш. — Говори по-остро, отколкото възнамерява.

Емили я поглежда с повдигнати вежди.

— Просто си легни, миличка — добавя тя, гласът ѝ омеква, докато изпраща дъщеря си на горния етаж, и сърцето ѝ ускорява ритъма си, когато отива до стаята и я пъхва под завивките. — Опитай се да заспиш. Той няма да се бави.

— Може ли да му кажеш да дойде и да ми пожелае лека нощ, когато се прибере? — цупи се Емили и изглежда изключително красива.

— Ще излизаме, но ако си все още будна…

— Ще съм будна. — Решителността на дъщеря ѝ — стиснатите зъби, непоклатимата самоувереност, издават, че е истинска дъщеря на баща си.

— Тогава със сигурност ще се качи.

Целува я бързо по челото, за да прекрати по-нататъшен спор, и я завива.

— Недей да ставаш отново. Разбрахме ли се? Кристина ще остане да ви гледа както обикновено. А щом той се прибере, ще му кажа да се качи.

Осем и седемнайсет. Няма да звъни отново. Никога не е била от онези съпруги, които дебнат мъжете си, но в това пълно мълчание има нещо, което я вледенява. Обикновено може да разчита да се свърже с него, така че това е напълно нетипично за съпруга ѝ. Представя си го в задръстване на М25, разлиства документи на задната седалка в автомобила. Той щеше да позвъни, да пусне есемес или имейл, нямаше да я остави да чака в неведение, а детегледачката да се суети в кухнята и да чака с нетърпение да излязат, за да се сгуши спокойно на канапето в празната къща. Лицето на Софи, гримирано дискретно, с внимание, вече не изглежда толкова съвършено, цветята, купени за семейство Фриск, са оклюмали на масата в антрето.

Осем и двайсет и една. Щом стане и трийсет, ще позвъни на семейство Фриск. Само че този краен срок идва, а тя така и не се обажда. Осем и трийсет и пет, и трийсет и шест, и трийсет и седем. Макар да знае, че е невъзпитано, в осем и четирийсет тя изпраща на Ели Фриск кратък есемес, с който се извинява и обяснява, че в избирателния район нещо се е случило и те много се извиняват, но няма да успеят да отидат.

В „Таймс“ има статия за Ислямска държава от Уил Станхоуп, но думите на стария ѝ колега просто преминават пред погледа ѝ. Все едно чете на Фин история за динозаври астронавти — изобщо не може да се съсредоточи. Цялото ѝ същество е настроено за едно.

Ето го най-сетне и него. Ключът превърта в бравата. Чува се простъргване, след това приглушен шум, когато тежката дъбова врата се отваря. Чува звука на стъпките му: по-бавни от обикновено, не са енергични, уверени както обикновено. Чува го как оставя червената си кутия: тежестта на отговорностите е изоставена за малко — великолепен звук за петък вечер, както и плисъкът на бялото вино, докато го налива в чашата. Издрънчаването на ключовете на масичката в коридора. След това отново настъпва тишина.

— Джеймс? — Тя излиза в антрето.

Красивото му лице е посивяло: усмивката е напрегната, не стига до очите, където бръчките „пачи крак“ са се врязали по-дълбоко от обикновено.

— Най-добре откажи вечерята у семейство Фриск.

— Вече го направих.

Той сваля палтото и го закачва внимателно, извърта лице настрани.

Тя чака, след това плъзва ръце около кръста му — изваяният кръст, който се стеснява и очертава триъгълник, също като ствол на дърво — но той посяга назад и внимателно ги отмества.

— Джеймс? — Студът, заседнал в стомаха ѝ, става по-осезаем.

— Кристина тук ли е?

— Да.

— Изпрати я в стаята ѝ. Трябва да поговорим насаме.

— Добре. — Сърцето ѝ се свива, когато долавя остротата в гласа си.

Той ѝ отправя поредната напрегната усмивка и в гласа му се прокрадва нетърпение, сякаш тя е непослушно дете или по-скоро немарлив служител.

— Веднага, Софи, моля те.

Тя го поглежда, не познава това негово настроение — толкова различно от всичко, което е очаквала.

Той масажира чело с уверени дълги пръсти и за миг затваря зелените си очи, миглите му — възхитително дълги докосват с целувка бузите. След това той отваря очи и погледът, който ѝ отправя, е същият като на Фин, когато се опитва да предотврати караница и да измоли прошка. Същият поглед Джеймс ѝ отправи преди двайсет и три години, преди да признае за кризата, която заплашваше да го погълне, която ги принуди да се разделят, която и до днес понякога я кара да потръпва от ужас, че отново ще надигне грозната си глава.

— Извинявай, Соф. Много се извинявам. — Сякаш той не мъкне единствено товара на своята работа — заместник-държавен секретар по въпросите на крайния екстремизъм, ами отговорността за цялото правителство. — Преебах яко нещата.

Тя се казва Оливия Литън — въпреки че Софи винаги е мислела за нея като за лицето, което прави парламентарните проучвания на Джеймс. Висока метър седемдесет и седем, блондинка, с много връзки, самоуверена, амбициозна.

— Предполагам ще я нарекат русата сексбомба. — Опитва се да говори язвително, но гласът ѝ излиза остър.

Извънбрачната им връзка съществува от пет месеца и той я е прекратил преди седмица, веднага след партийната конференция.

— Не означава нищо — обяснява Джеймс, отпуснал глава в ръцете си, за да покажа, че изпитва единствено разкаяние. Обляга се назад, сбърчва нос, докато пуска следващото клише: — Беше просто секс и аз бях поласкан.

Тя преглъща: яростта издува гърдите ѝ, едва успява да я удържи.

— Значи всичко е наред.

Погледът му омеква, когато забелязва болката ѝ.

— В това отношение всичко при нас си беше наред. Знаеш го. — Обикновено той разгадава мислите ѝ безпроблемно: умение, усъвършенствано в продължение на две десетилетия, едно от нещата, които ги сближаваха толкова много. — Просто допуснах глупава грешка.

Тя чака, седнала с изпънат гръб на отсрещното канапе, гневът ѝ да се поуталожи, за да заговори с нормален тон или той да скъси разстоянието между тях. Да протегне неуверено ръка или поне да ѝ се усмихне.

Той обаче не помръдва от мястото си: с наведена глава, подпрял лакти на коленете, допрял пръсти, сякаш се моли. Първоначално тя изпитва презрение към тази проява на престорено смирение — преструвка в стила на Блеър, по-каялия се политик — а след това омеква, когато вижда как раменете му се разтрисат един-единствен път: не от ридание, а от въздишка. За момент си представя майка си, докато чаровният ѝ, похотлив баща признава за поредната любовна авантюра. Суховатото примирение на Джини, а след това бързо проблесналата в морскосините очи болка, потисната на мига.

Може би всички съпрузи правят подобни неща. Мъката се надига, последвана от гняв. Не трябва да е така. Техният брак е различен. Той се крепи на любов, доверие и сексуален живот, които тя много се старае да поддържа.

Тя е правила компромиси в живота и Господ ѝ е свидетел, че рискува много, когато двамата се събраха, но сега вече бе сигурна, че връзката им е стабилна. Погледът ѝ започва да се замъглява, избликват сълзи. Той вдига очи и забелязва това, а на нея ѝ се иска да не я беше видял.

— Има и нещо друго — продължава той.

Разбира се, че той не би признал за връзка, ако нямаше основателна причина.

— Тя бременна ли е?

Думите — грозни, но необходими — сгъстяват мрака между тях.

— Не, разбира се.

Тя усеща как се отпуска малко: Емили и Фин няма да имат полубратя и сестри. Няма доказателство за извънбрачна връзка. Няма да се налага да го дели по друг начин.

След това лицето му се свива в гримаса. Ноктите ѝ се забиват в дланта и оставят остри полумесеци, тя забелязва, че кокалчетата са се превърнали в перли с цвят слонова кост, които прозират под розовата кожа. Какво може да е по-лошо от това друга жена да роди детето му — или може би да предпочете да абортира детето му? Да разберат други хора: извънбрачната му връзка да се превърне в пикантна клюка, която се разнася, докато в Камарата на общините пият чай. Кой знае? Колегите му? Министър-председателят? Другите съпруги на членове на парламента? Ами Ели? Тя си представя тъпото ѝ кръгло лице, озарено от едва сдържано съжаление. Може би вече знае, че е излъгала с есемеса.

Насилва се да си поеме дълбоко въздух. Могат да се справят, да продължат напред. Преживявали са много по-лошо, нали? Не е престъпление да се отдадеш на бърз флирт, той може да бъде заметен, забравен, преглътнат. След това Джеймс казва нещо, което издига всичко до по-разрушително, по-смазващо ниво, и това нещо я удря силно в слънчевия сплит, докато тя обмисля ужасен сценарий. Дори не е предполагала, че ще чуе подобни думи.

— Историята ще излезе наяве.