Анатомия на един скандал

Софи 28 април 2017 г. Двайсет и пет

Джеймс е нервен. Софи си мислеше, че познава прекрасно съпруга си, че го е виждала така разтърсен само в един друг случай.

Както и тогава, той трябва да бъде по-достоен за доверие, по-убедителен от всякога.

— Тогава се измъкна — иска ѝ се да каже, само че нито един от двамата не желае да напомня за онова време. Освен това сега залозите са по-високи. Този път сблъсъкът му с полицията завърши в съда.

Човек не би казал, че той нервен. Не е от онези, които издават безпокойството си, не е и от хората, които се тревожат често: вродената му самоувереност, убедеността, че може да постигне желаното, измества всяка притеснителна мисъл. Тя винаги му е завиждала за това качество: тази характерна черта, също вродена, дори по-силна от самоувереността, която той призовава също като да плаща на супергерой, за да му донесе неуязвимост или поне компетентност. Той съзнава, че е впечатляващ. Несигурността, която тя все по-често определя като женско качество или поне като нещо, което никога не тревожи съпруга ѝ и колегите му мъже, никога не го е измъчвала. Той ще бъде оправдан, така я уверява, защото е невинен и защото има пълно доверие в съдебните заседатели.

Въпреки това не е изискан и спокоен както обикновено. Челюстта му е напрегната, издадена е напред и изглежда по-остра от обикновено. Освен това е много внимателен, докато се облича: връзва вратовръзката с дебел уиндзорски възел, двойните маншети са стегнати със семпли, ненатрапчиви копчета за ръкавели, бялата му риза е нова — не е една от шестте, които тя е носила на химическо чистене.

Може да е било така всеки ден от процеса. Тя го изостави, така че няма откъде да знае, но Кристина споделя, че тази сутрин е много нервен.

— Добре че се върнахте — подхвърля бавачката, когато се засичат за кратко в кухнята, защото Кристина си мълчи и гледа да не се мярка много. Софи отпива от черното кафе и наблюдава как момичето си приготвя закуска от плодове и кисело мляко и мед. Удивлява се на способността ѝ да яде, тъй като нейният стомах се е свил.

— Откакто се върнахте, е много по-добре. Струва ми се, че има нужда от вас — добавя Кристина и се измъква от стаята, тонът ѝ е спокоен, тя не съди никого. Истина е, мисли си тя, докато наблюдава как Джеймс ѝ отправя усмивката, предназначена за служител, усмивка, която не достига очите му, но е задължителна. Усмивка от учтивост.

Поема чашата кафе, която му подава, и отпива. Адамовата му ябълка подскача.

— Поизстинало е.

— Ще направя друго.

— Недей. — Говори остро, но се поправя, усмихва се по-искрено. — Недей. Всичко е наред. Аз ще го направя.

Той започва да се занимава с кафемашината и тя чака, представя си как зрънцата, се посипват по безупречно белите ръкави и преобличането след това.

— Всъщност може ли ти? — За момент изглежда безпомощен: също като Фин, когато се заеме с футболните си обувки, но не може да разбере как да ги върже.

— Разбира се. — Тя пристъпва напред и отпуска ръка на гърба му.

— Ще отида в хола да помисля.

Няма нужда да го споменава, разбира се, тя ще занесе кафето.

Нехарактерната му нервност я принуждава да бъде спокойна. Както е съумяла да бъде спокойна и уравновесена пред децата, така е и сега — превръща се в уверена, разумна жена, от каквато той отчаяно се нуждае.

Тя е окуражена от снощното му поведение. И двамата бяха изтощени: тя от шофирането и нетърпението да го види след изнасянето на доказателствата, а той от напрежението да седи на подсъдимата скамейка. Лицето му е посивяло и тя изпитва завладяваща и неочаквана нежност, когато я поема в прегръдката си. Как е могла да се съмнява в него? Как си е позволила да мисли, че той ще изрече онези ужасни думи, как е могла да си представи, че не е проявил достатъчно уважение към чувствата на Оливия? Как е могла онази жена да измисли подобно обвинение и да си помисли, че Джеймс е способен на такова деяние?

Тя потъна в прегръдката му и се притисна до него — не беше характерно за мъжа ѝ да има чак такава нужда от нея. Раменете му се отпуснаха, съвсем малко, а тя просто стоеше и не помръдваше, усещаше топлината на тялото му, която преминаваше през нея, и се наслаждаваше на зависимостта, кратка и необичайна, и същевременно сладка, защото бе нещо ново, неизпитвано.

След това се любиха. Любиха се истински, по начин, който бяха забравили след като историята излезе наяве. Не беше секс, подклаждан от гняв или от нуждата да се уверят един друг, че са добре, че ще бъдат добре. Нито пък секс като най-обикновено физическо облекчение, защото това е най-лесният начин да потушиш безпокойството, страха и съмненията, които ги притискаха през изминалите пет месеца и половина. Не, двамата се любиха нежно, така че той да разкрие нуждата си от нея, да ѝ покаже, че разчита на нея. Разкри се напълно, беше уязвим — изражението на лицето му бе нежно, нямаше преструвки, нямаше нужда да гради някакъв образ. След това, докато лежеше, макар да знаеше, че трябва да стане, но се наслаждаваше истински на близостта им, тя почувства, че съпругът ѝ е казал по най-добрия начин и доколкото е възможно без думи, че е невинен. Мъж, който може да се люби по този начин, с огромна нежност и загриженост — нейният съпруг, бащата на децата ѝ — никога не би извършил нещо толкова грозно и брутално като изнасилване.

Стиска го за ръка, докато изминават няколкото крачки от таксито до Бейли. Вдигнала е високо глава, изпънала е рамене, изпъчила е гърди, впила е поглед в папараците, които ги наобикалят веднага.

— Софи… Софи. Насам.

Мъж на средна възраст в шлифер — оредяла коса, износен костюм, зачервено лице като на пияница — нахлува в пространството им, стиснал бележник.

— Министър-председателят все още ли има пълно доверие в съпруга ти, Софи?

Гласът му дере въздуха, в него са стаени енергия и гняв.

Тя му отправя поглед, за който знае, че е изпепеляващ. Как смее да ѝ крещи? Сякаш е куче, което някой дразни с пръчка. След това Джон Вести ги вкарва през вратата и те са в безопасност, ръката на Джеймс все още стиска нейната. Тя също го държи здраво и усеща топлината и необичайните капчици пот. Той отпуска пръсти.

— Добре ли си? — пита, без да откъсва очи от нея, сякаш тя е единственият важен човек.

Тя кима и отстъпва назад, оставя го да разговаря с адвоката си, мълчи, присъства като лоялна съпруга. Не е нужно да се намесва в разговора, но определено е до него.

Представя си как зад вратата фотографите сравняват снимките си, а репортерът измисля текст. Защо я питат за Джеймс и Том и защо не попитаха нищо Джеймс? Може отново да са започнали да ровят около „Либъртинс“. Дланите я сърбят, сърцето ѝ бие по-бързо: блъска ритмично и ударите отекват в ушите ѝ, докато се опитва да се успокои, да диша равномерно и да зададе въпрос.

Какво точно знаят те?

Горе в залата за публиката тя насочва поглед към съпруга си: опитва се да му покаже колко силно го подкрепя, макар да знае, че той няма да вдигне поглед и няма да я види. Има авторитетен вид на подсъдимата скамейка и за момент тя се надява съдебните заседатели да бъдат заблудени и да си помислят, че е просто поредният свидетел, който предлага различна версия, разказ от друга гледна точка, а не човекът, когото съдят за изнасилване.

На стената е закачена табела, която предупреждава зрителите да не се местят, докато съдията говори, и да не се навеждат над перилата. Тя не ѝ обръща внимание: вглежда се надолу, докато не започва да се чувства дезориентирана, кръвта пулсира в главата ѝ и внася нова паника, която извежда на преден план ужасните мисли. Стряска се, че ще падне. Дръпва се рязко назад; радва се, когато усеща твърдата сигурност на пейката.

Докато се опитва да се овладее, тя оглежда главите на адвокатите, вижда как разместват листове в секундите, преди съдията да обяви, че процесът продължава и съпругът ѝ ще даде показания. Тя наблюдава адвокатката му, Анджела, и се опитва да намери успокоение в едрите рамене, в решителния начин, по който е изпълнила тогата. Госпожица Удкрофт е дребна в сравнение с нея, макар да не е ниска. Руса опашка наднича изпод перуката, на дясната ръка има диамантена халка, обула е най-нелепите обувки — лачени, със златна плитка.

Тя се суети леко; проверява за втори път нещо в папка, набъбнала от шарени лепящи листчета; страниците блестят от флуоресцентен маркер, с който е подчертавала някои изречения. Лявата ръка драска ожесточено, натиска с химикалката. На другия край на скамейката Анджела има айпад, както и помощникът ѝ — младши адвокат Бен Къртис. Тя не е традиционалист, умът ѝ сече като бръснач и има невероятна памет — така казва Джеймс. Софи намира адвокатката на съпруга си за стряскаща; разбира инстинктивно, че двете нямат нищо общо, не изпитва топли чувства към нея. Но това няма значение. Не е нужно да я харесва: тя просто трябва да отърве съпруга ѝ.

Всички в съда притихват, когато съдията влиза. Настъпва тишина, всичко се успокоява като повърхността на езеро, а след това Джеймс започва показанията си. Говори добре, гласът му е нисък и топъл, с обичайната самоувереност, но без следа от арогантност. Това е Джеймс в най-добрата си форма: достъпният политик, който излага историята си по най-убедителен начин.

Въпреки това на нея ѝ е трудно да слуша. Анджела се заема с въпроса за изневярата веднага и изслушва клиента си, докато той обяснява, че връзката с Оливия не е била започната с лека ръка.

— Знаех, че не постъпвам правилно — признава той, пръстите му отново се докосват, както правеше често Тони Блеър: притискат се леко, образуват връх; това е църквата.

— Вие сте семеен човек — настоява Анджела.

— Наистина съм семеен човек. Семейството ми — съпругата и децата ми — са всичко за мен. Допуснах огромна грешка, като предадох доверието им и започнах връзка с госпожица Литън. Беше нередно, проява на слабост и се чувствам много виновен заради болката, която им причиних.

Адвокатката замълчава.

— Въпреки това все още ги подлагате на тази болка.

— Да — въздиша Джеймс и тази въздишка сякаш излиза от недрата на тялото му: въздишката на човек, измъчван от дълбоки чувства. — Не съм съвършен — той вдига многозначително ръце, за да подчертае казаното, — както и никой от нас. Уважавах госпожица Литън като колега и да, признавам, че бях привлечен от нея, както и тя от мен. Започнахме връзка в момент на слабост.

Очите на Софи се пълнят със сълзи, гърдите със самосъжаление и все по-нарастващо чувство на срам и тя се опитва да се съсредоточи над нещо друго: може би над съдебните заседатели. Господинът на средна възраст е изпълнен със съчувствие; възрастната дама в черно на задния ред и младата мюсюлманка с черна кърпа не са чак толкова повлияни. Тя наблюдава Джон Вести и адвокатката от прокуратурата, натруфена женица в евтин сив костюм, която се е облегнала назад със скръстени ръце. Изражението ѝ говори, че смята Джеймс за виновен. Или може би просто е отегчена. След това погледът ѝ се мести на прокурора, госпожица Удкрофт, която рови в бележките си. Докато Анджела продължава с разпита на съпруга ѝ, тя пише от време на време нещо в един от сините си бележници. И тогава Софи забелязва нещо в начина, по който тази жена накланя глава и драска ожесточено, нещо, което ѝ напомня за друг.

Чувството става все по-ясно изразено през следващия половин час, докато Джеймс продължава да дава показания. Може би е по-лесно да наблюдава тази жена, отколкото да следи версията на съпруга си за събитията, която има за цел да разкрие, че той е женен, че връзката му с Оливия е била изпълнена с уважение, че е била по взаимно съгласие, че той е държал много на колегата си. Изпращал ѝ е цветя, извеждал я е на вечеря, а в края на юли ѝ купил колие за рождения ден. Сърцето ѝ отново започва да блъска при тази новина: остра физическа болка, последвана от затруднено дишане, когато си изяснява докъде е стигнала изневярата на съпруга ѝ и лекотата, с която е водел напълно неизвестен за нея живот.

— И какво представляваше колието? — Въпросът на Анджела привлича вниманието ѝ.

— Беше ключ — обяснява Джеймс. — Игра на думи. Тя беше ключът към парламентарния ми офис. Исках да ѝ покажа, че я ценя, че тя е жизненоважна за успеха ми.

— Не сте ли помисляли, че може да го приеме като ключа към сърцето ви?

— Възможна беше и такава интерпретация. — Той смръщва чело. — Не съм искал съзнателно да я накарам да мисли това. Може и да съм бил наивен, но все пак бях малко увлечен…

Думите му я поразяват и оставят след себе си рани. Сърцето ѝ се свива, тя не иска да усеща нищо, иска да остане напълно безчувствена.

Анджела мълчи. Оставя значението на казаното да бъде осмислено.

— Били сте малко увлечен ли? — В тона ѝ се долавя интерес, но тя не го осъжда.

— Не просто малко. Тя е много привлекателна и интелигентна млада жена.

— Значи сте ѝ купили колие. От какво беше направено?

— От платина.

— Значи подаръкът е бил щедър.

— Така мисля.

— Много по-щедър, отколкото обичайният подарък за колега.

— Тогава вече не мислех за нея единствено като за колега.

— Били сте любовници.

— Да.

— Тя ни каза, че е била влюбена във вас. А вие бяхте ли влюбен в нея?

— Възможно е. — Той замълчава и на Софи ѝ се струва, че всички присъстващи в залата се привеждат напред, за да уловят следващите му думи, изречени толкова тихо, с такава очевидно тъга, сякаш признава тайна. — Да, струва ми се, че бях влюбен.

Тя се насилва да слуша как са прекарали вечерта на рождения ден на Оливия. Тя беше при майка си в Девън и рано вечерта говори за кратко с Джеймс, след като отиде до върха на близкия хълм, където имаше сигнал. Той ѝ се стори умислен и тя усети, че я бодва чувство за вина, задето го е оставила сам с документите на отдела му, докато тя се излежаваше, ходеше да плува и играеше на плажа.

— Много се извинявам — каза тя и си представи разочарованието му, че е сам, оставен във влажната столица за две седмици. — Можем да се приберем по-рано, но децата ще бъдат толкова разочаровани, а също и Джини. Много им харесва тук.

Спомняше си топлината на деня, как я разсейваше морето, как блестеше и се сливаше с небето на едва забележимия хоризонт. Тя се надяваше да не ѝ се налага да тръгва към дома.

— Разбира се, че трябва да останеш — бе казал той. — Просто ми липсваш.

— И ти ни липсваш — бе го уверила тя и сърцето ѝ омекна.

Оливия сигурно е чакала, докато той е говорил в Сейнт Джеймс Парк, и вероятно е извивала очи от досада. А той с нищо не показа, че тази вечер е по-интересна от безкрайните червени кутии със салата и пържола. Лъжите се лееха. За втори път в продължение на няколко минути тя се удивява на двойствения му живот и как лесно лъже. Това ѝ напомня за друго време, преди двайсет години, когато обяснението му не разкри цялата истина, беше неясно, хлъзгаво. Въпреки това свърши работа; нищо не беше поставено под въпрос. Може би също както Емили и нейната фея на зъбките, също като нея в Девън миналото лято, всички бяха готови да бъдат убедени.

Тя свива рамене при тази мисъл и отново се опитва да се съсредоточи над отговорите му; да му внуши да продължи, да прояви истинското си „аз“: с недостатъци, да, но това го прави истински човек. Ноктите ѝ се забиват и оставят бели полумесеци в дланта: болката е добре дошла, защото я разсейва от онази тежест в гърдите, от огромното желание да се разплаче.

И тогава госпожица Удкрофт ги прекъсва.

— Ваша чест. Моята колежка подвежда свидетеля.

Съдията вдига ръка и я отпуска, сякаш обучава буйно пале, за което няма време. Анджела се усмихва — Софи долавя усмивката в дълбокия ѝ глас, усеща и високомерието ѝ — и продължава спокойно нататък.

Само че прекъсването на госпожица Удкрофт кара Софи да се замисли над тона, тембъра на гласа: добре модулиран, дълбок като скъпо бордо, което човек иска да продължи да отпива. Глас, който е привилегирован и намеква за изключителна интелигентност и скъпо образование. Защо тогава има нещо в нея — някаква натрапчивост, която ѝ напомня за човек, за когото не е мислила над двайсет години?

Сигурно е начинът ѝ на писане. Това трескаво дращене с лявата ръка, сякаш мислите бликат и е истинско изпитание да ги запише. Холи пишеше по същия начин, но сигурно още много други хора, най-вече напористите адвокати, за които всеки нюанс от разказа е сигнал, че се е появила нова възможност версията да бъде оборена. Почти вижда как умът на жената набъбва под перуката: измисля начини да препъне съпруга ѝ по време на кръстосания разпит, въпреки че досега Джеймс не е стъпил накриво. Дори е успял да повлияе на съдебните заседатели — на възрастната жена, на мюсюлманското момиче — и те го наблюдават с по-малко антагонизъм, докато по-млада и натрапчиво красива жена — извити вежди, изкуствен тен — вече се е предала на чара му и поглъща жадно думите му. Поне са на една вълна с гледната точка на съпруга ѝ, макар той да признава за изневяра. Та това е просто една объркана съвременна любовна история и нищо повече. Не се споменава и дума за синини и съдрани бикини. Засега поне не се казва нищо за думите: „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“. Трябва да спре! Няма смисъл да повтаря тези ужасни думи.

Тя се обляга назад, насилва се да се успокои. Да забрави за Холи. Трябва да слуша, трябва да попие всичко. Затова се обръща към Джеймс, към неверния си съпруг. Мрази себе си, защото го обича, но започва все по-малко да го харесва…

Той продължава да дава показания. Тя затваря ума си за повечето от казаното и оставя думите да минат покрай нея като вода върху пергамент. Доближават се до същността на процеса: инцидента в асансьора. Тя усеща, че трябва да пази силите си за момента, когато ще чуе версията на съпруга си за случката. И той ще говори под клетва. Вниманието ѝ трябва да е наострено.

Госпожица Удкрофт се намесва пак. Нова забележка, а съдията отново махва с ръка. Как е възможно тази жена да ѝ напомня за Холи? Тази адвокатка има ръце като пръчки, няма никакъв бюст, раменете ѝ са тесни. Тя е слаба и дребна, старателна, малко невротична. Не е способна да нанесе фатален удар на съпруга ѝ, да пробие невероятния му чар. Той все още прави впечатление на спокоен, макар да приема процеса много сериозно. Но тя, съпругата му, забелязва всяко незначително движение и може да усети по лекото стягане на челюстта напрежението у него. Гласът му я връща в настоящето. Дълбокият му убедителен и авторитетен глас. Тонът му е сериозен. Политикът поема отговорност за недостатъците си, но внимава да не каже нещо, което би го уличило.

— Искам да ви върна към случилото се в коридора пред стаята на комитета, сутринта на тринайсети октомври — започва Анджела Ригън и му се усмихва непринудено.

— А, да — отвръща съпругът ѝ, — след като госпожица Литън повика асансьора.

По-късно Софи си задава въпроса как е издържала, как е проточвала врат от мястото си в залата за публиката, как се е опитвала да си представи мислите на съдебните заседатели: тези дванайсет различни люде, които ще решат съдбата на съпруга ѝ. Чуди се как се е справила с открито любопитните погледи, насочени към нея. Хората я познаха, шъткаха и се споглеждаха многозначително, докато тя се промъкваше покрай тях. Срамът я завладява, силен, изгарящ. Като си помисли, че навремето, докато беше млада жена в Оксфорд, обичаше да я наблюдават. Но това сега е различен поглед: готов да отприщи клюките, готов да я съди, да я подложи на безпощаден анализ. Това е жена му. Омъжена за изнасилвач? Дали все пак не го е направил?

Тя се опитва да блокира тези мисли и почти успява, защото свидетелските показания на Джеймс са въздействащи: много различен разказ от онова, което е прочела във вестниците. А как само ѝ се иска да повярва в него! Това е версия, в която жената, разбила брака ѝ, вика асансьора и казва на съпруга ѝ, че е „зашеметяващо привлекателен“, изчаква го да влезе и той — замислен над статията в „Таймс“, доволен, че ще се усамоти за малко — съвсем наивно и, без да мисли, я следва.

— Знам, че звучи нелепо — казва той с онази усмивка, с която умело омаловажава себе си и тя познава така добре, която въздейства на майките пред училищната порта, на учителките на децата, на избирателите. — Просто исках да поговоря с нея. Тя винаги имаше добър поглед върху проблемите. Предполагам, че бях изпълнен със съмнения към самия себе си — питах се дали държанието ми може да бъде определено като арогантно, — и си казах, че тъкмо тя ще ме насочи в правилната посока.

— Но не сте разговаряли? — пита настойчиво Анджела.

— Не сме. — Той клати глава, сякаш не може да си обясни как се е забъркал в това положение. — Тя се надигна на пръсти, за да ме целуне, и аз отвърнах. Беше момент на лудост, на огромна слабост. — Той спира и гласът му потреперва, наситен с искреност, която постига с лекота. — Очевидно много съжалявам за това.

Адвокатката продължава и го води през неговата версия за целувката, за опипването на задника, за разтварянето на блузата.

— Не съм ѝ дърпал блузата — обяснява той и оглежда присъстващите в залата, все едно самата мисъл е недопустима. — Доколкото си спомням, тя ми помогна да я разкопчая. Аз не съм грубиян. Не съм от мъжете, които дърпат и късат дрехите на жените. Това не е за мен.

„Много е умен“, мисли си Софи. Внимава да не каже онова, което си мисли: че не е мъж, който има нужда да къса дрехите на жена, защото жените точат лиги по него.

— Ами скъсаният чорапогащник? — пита адвокатката. — Много фин чорапогащник. От онези, на които лесно се пускат бримки.

— Сигурно се е случило, когато тя го е смъкнала и аз се опитах да ѝ помогна. — Той млъква и почти рискува да изглежда мрачен. — За съжаление нещата излязоха от контрол в онзи разгорещен момент — казва той.

— Ами бикините със скъсания ластик? Можете ли да кажете кога са се скъсали?

— Не. Може да са се скъсали, когато тя ги сваляше. Не помня да съм чул да се късат, но както казах, бяхме се разгорещили. Доколкото си спомням, госпожица Литън си ги свали сама.

Иска ѝ се да повърне. Вижда всичко съвсем ясно. Качвала се е в асансьора на Общините: малък, раздрънкан, с дъбови стени, толкова тесен, че няма начин да не сръчкаш хората, които стоят до теб. Когато са се целували, са били притиснати един в друг, нищожното пространство е дало възможност за прегръдката. Оливия му е помогнала да разкопчае копчетата, може би дори всичките, дърпала е чорапогащника си, теглела е бикините. А Джеймс, разгорещен, нетърпелив, може би се е държал като джентълмен отначало, но след това не се е въздържал и ѝ е помогнал.

В същото време усеща как се напряга, защото осъзнава, че съпругът ѝ не казва истината. Не е нещо важно: просто най-елементарна грешчица; усещане, че нещата излизат от релсите, че не се казва цялата истината. Съпругът ѝ твърди, че никога не би си позволил да дърпа дрехите на жена, но тя помни случаи, в които той е разкъсвал нейните, за да се добере до плътта ѝ: рокля, чийто презрамки скъса на един бал; блуза със сложно закопчаване отпред, която нямаше търпение да разтвори; пола, чийто копчета се разпиляха, докато я отваряше. Моменти от далечното минало, когато беше импулсивен, страстен млад мъж на двайсет и една — двайсет и две, и това бе свидетелство за силата на взаимното им желание, защото и тя го желаеше неистово. Само защото той отдавна бе спрял да се държи така с нея не означаваше, че не го е направил с Оливия. Той е напълно в състояние да дърпа и къса независимо какво казва.

Тя не може да мисли. Едва го изслушва, докато обяснява синината от прекалено силното ухапване в момент на страст.

— Хапали ли сте я преди? — пита Анджела Ригън.

— Да — признава съпругът ѝ. — Тя го искаше, когато се любехме, и беше нещо, което правех в такива моменти.

Тя клати глава, опитва се да подреди мислите си. Знае, че е лъгал и преди: направи го пред полицията през 1993-та, излъга я за Оливия; тя разполага с дълга поредица от лъжи, откакто историята излезе наяве. Освен това той умее професионално да избягва истината. Това е част от политическата игра, както и манипулирането на статистиката, играта с цифри, умишленото пропускане или прикриване на факти, които могат да подкопаят един спор и да му проправят път напред.

Но да лъже в съда, че не е дърпал и късал дрехите ѝ? Това беше ново за него. Или може би не: може би той си мисли, че е същото като да пропусне да спомене факт или да изрече полуистина. „Не съм човек, който би дърпал и късал дрехи в момента. За какво друго лъже? За гнусните думи ли? Или дали Оливия е казала «не»“? Вълна от възможности се излива, преди гласът му да я върне към настоящето, към важния момент.

Това са свидетелските показания, от които тя най-много се е страхувала и се чувства длъжна да изслуша. И също като похотливите си съседи в залата за публиката тя се привежда напред, когато госпожица Ригън повдига щекотливия въпрос за съгласието. Всички в съда застиват, въздухът пращи от необичайната тишина, когато адвокатката се вдига леко на пръсти, а след това се отпуска и стига до сърцето на процеса.

— В показанията си госпожица Литън твърди, че сте казали „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“. Това означава, че сте били наясно, че тя не иска секс. Казахте ли тези думи?

— Не. Това е гнусно твърдение. — Той е ужасен.

— Казахте ли: „Не си играй с мен!“?

— Не! — Той е възмутен.

— Ами: „Играеш си с мен“?

— Това може и да съм го казал — признава той — като любовна закачка. Но е било много преди да стигнем на този етап. Може и да съм измърморил нещо, когато тя се вдигна на пръсти и ме целуна.

— Според показанията на госпожица Литън тя е казала: „Махни се от мен. Не, не тук“. Чухте ли я да го казва?

— Не съм.

— Възможно ли е тя да го е казала, а вие да не сте го чули?

— Не, бяхме съвсем близо. Няма начин тя да е казала нещо такова — или каквото и да било — и аз да не съм го чул. Освен това — той млъква, сякаш онова, което има да казва, е деликатно и го боли да го изтъква, но въпреки това се налага — тя показа по всякакъв начин, че го иска, при това много. Нито за миг не ми е подсказала, че не е съгласна.

Някой зад нея си поема рязко въздух, но Софи усеща как изпуска сдържания дъх. Наблюдава как съпругът ѝ се обръща към съдебните заседатели и мести поглед от един към друг, защото знае, че това е съществен момент, показанията, които иска те да запомнят, когато се върнат в стаята си, за да определят съдбата му.

Това са думите, които Софи има нужда да го чуе, че изрича. Той говори напълно искрено: гласът му е дълбок и уверен. В този момент, когато е най-убедителен, тя му вярва сляпо.

Въпреки това, може би защото е чувала този глас много пъти досега и знае, че мъжът ѝ включва на него в особено драматични моменти, той не успява да уталожи безпокойството ѝ. То се натрупва, това бушуващо вълнение, когато съпругът ѝ повтаря твърдението си и замълчава, за да остави думите да обиколят цялата зала.

— Знам със сигурност, че тя не поиска от мен да спра — натъртва той. — В нито един момент не съм бил с впечатление, че тя не го иска.

А Софи, тъй като познава съпруга си и страстта му към секса, самовлюбеното му отношение, доста либералния му подход към истината, след като знае колко хлъзгав може да бъде, остава с неприятно, дори противно чувство.

Тя не е сигурна дали му вярва.