Анатомия на един скандал

Джеймс 16 януари 1993 г. Седемнайсет

Бяха стигнали до този етап на вечерта, когато бе особено важно да изпразнят ресторанта от всичкото шампанско.

Това, за все по-опиянения мозък на Джеймс, бе напълно разумно.

— Джаксън! — Той се отпусна назад на елегантния стол и даде знак на оберкелнера на ресторант „Кок“, който изглеждаше така, сякаш имаше доста трудна вечер. Но всъщност щеше да бъде компенсиран за всички поражения, които „Либъртинс“ щяха да сътворят. Джеймс прехвърли силната си ръка през раменете на човека и го притисна до себе си за негово огромно неудобство. Да ти скапят кръчмичката, и то не друг, ами „Либъртинс“, за ресторантите в Оксфорд бе като да получат медал на честта. Поне така трябваше да бъде. Това бе част от университетския фолклор. Традиция. Джеймс бе силен привърженик на традициите — по-скоро ставаше такъв след като изпиеше огромно количество алкохол.

Напоследък не пиеше прекалено. Гребането беше сложило край на това. Не може да станеш атлет — да си в синята лодка на отбора — като опияняваш тялото си с алкохол или като пропускаш тренировки заради силен махмурлук: нещо, което много добре знаеше, че ще изпита утре. Затова най-разумно бе да спре пиенето сега и да се отърве от останалото шампанско „Болинджър“ по друг начин. Нямаше смисъл да оставя пиячка на други веселяци, не че други щяха в близко бъдеще да се забият в този ресторант. Може и да го бяха пообезобразили. Обувката му се подхлъзна на късче стъкло под стола, когато забеляза масата: чашите се бяха пръснали на парчета, остри иглички стъкло се бяха посипали по самотна кошница за хляб и блестяха по маслото. Чиниите, мазни от соса към патицата, бяха вдигнати, но помощните чинии бяха изпочупени. Том се беше качил на един стол, а Касиъс на масата, която пропукваше под тежестта му. Бе вдигнал високо чиниите, а след това ги хвърляше на пода също като гръцки турист. Джаксън и персоналът му, включително две млади сервитьорки, които ги наблюдаваха ококорено, се бяха примирили с пораженията. Джеймс предположи, че изчакват да видят финалния размах на съсипията.

Стомахът му се бунтуваше. Сигурно беше от бургундското, с което се наля след шампанското, патицата и морския език от Доувър. Господи, беше му лошо: гадеше му се, но също така изпитваше нещо, което много приличаше на отвращение от самия него или поне на силно неодобрение. Тялото му, разбира се, щеше да си го върне за тази нощ на ексцесии, но той бе горд с вида му: тези мускули можеха да си легнат с когото пожелаеше. Той плъзна ръка под жилетката, за да се увери тайно, че релефът е още там.

— Тази няма да я бъде! — Том, по-насвяткан от обикновено, по-пиян дори от Джеймс, се клатушкаше към него, бедрото му се удари в ръба на масата, широкото му, приятно лице бе поруменяло. Човек никога не би познал, че зад лъскавата от пот кожа и сплъстената коса се крие остър ум. Той бе отличник, тъй като притежаваше опасната способност да прецени точното количество работа, което е необходимо, за да постигне висок резултат. Джеймс беше ходил на консултации заедно с Том през летния семестър на втората година. По онова време Джеймс ходеше на гребане, мачове и преди да се появи Софи, спеше с колкото е възможно повече различни момичета. Ето защо разчиташе изключително на Том. Въпреки това остана изненадан от степента, до която приятелят му умее да се измъква. Нито един от тях не посещаваше профсъюза — дърти изкопаеми; нещастници, които никога не са имали нищо и нямаше да постигнат кой знае какво, както се изразяваше Том. Но въпреки това Джеймс усещаше, че Том има осигурено място след завършването в отдела за проучвания на консерваторите, можеше да прави каквото пожелае и да си изгради блестяща политическа кариера.

Не че някой би си го и помислил в момента.

— Тая изобщо няма да я бъде. — Том стовари длан върху масата, ухилен като луд, след това подсмръкна. Беше шмръкнал няколко линии кока, което обясняваше необичайната му бъбривост. — Имаме нужда от още шампанско, нали така, Джаксън? — Той прегърна насила оберкелнера. — Още шампанско. Още шампанско. Още „Боли“! Искаме още „Боли“ и го искаме незабавно!

Джордж Никълъс и почитаемият Алекс в другия край на масата изреваха в знак на съгласие, чу се и вик откъм Хал, който хъркаше на пода, тъмносиният му фрак бе посипан с парченца стъкло, ризата — измъкната, а отдолу се показваше нежната светла извивка на корема. Тъмно петно се бе появило на слабините и той издаде тихо, сочно оригване.

— Да не го пием — предложи Джеймс предпазливо. — Да го излеем!

Том се ухили разбиращо.

— Давай, Джаксън. Всичкото „Боли“. Всичкото „Боли-оли-оли“. Да го пийнем, а после ще го изпикаем по стените.

Оберкелнерът вдигна ръце в безмълвна молитва.

— Хайде, мой човек! Какъв е проблемът? — започна да протестира Том, докато Никълъс ревеше, а Джордж разкопча дюкяна си и се подготви да изпълни казаното. — Няма да го изпикаем — прибери си оная работа, Джордж. Ще го излеем. — И те почти изблъскаха човека до хладилника с шампанско и останаха да наблюдават как вади останалите десет бутилки, за да ги добави към двайсетте, които вече бяха погълнати.

— Хайде, човече! — Джордж, натъпкал пениса си в панталоните и набързо дръпнал ципа, беше в заядливо настроение. — Отваряй, отваряй, отваряй! Господи! Ама какво не ти е наред? Какво е това туткане…

— … И изливай — изрева Том, когато Джаксън с разтреперани ръце се опитваше да разхлаби телта и най-сетне гръмна първата тапа. Започна да излива течността в кухненската мивка, а мехурчетата полепваха по неръждаемата стомана. Една от сервитьорките се скри, но по-възрастната — тъмнокосо момиче, красиво по доста очевиден начин — застана до шефа си и подаваше бутилка след бутилка с лице, разкривено от неодобрение. Майната ѝ! Тя едва ли някога щеше да си позволи такова шампанско.

— Сега следващата! — извика Джеймс. — Хайде, добри ми господине… — Той застана близо до оберкелнера, усещаше, че се извисява над дребния човечец, който бе не повече от метър и седемдесет и самото присъствие на колежанина го стряска. Отстъпи крачка назад: нямаше нужда да се държи като побойник. Не беше в стила му. Чупенето на чинии и прозорци се приемаше като нещо неизбежно, част от традицията на „Либъртинс“, хаос, характерен за духа на клуба, чувство за привилегированост и надмощие над онези, които бяха учили в мизерни държавни училища или бяха ходили в частни, за които не беше чувал и с които, разбира се, не общуваше. Нямаше обаче нужда да се проявява като насилник. Оставяше подобни изяви на такива като Хал и Фреди, които бяха груби до бруталност; не разбираха какво е възпитание и се държаха безогледно и недодялано. Джеймс винаги се извиняваше многословно за съсипията, пръв вадеше банкнотите и оставяше много пари заради пораженията. Вежливостта не струваше нищо, майка му го беше научила така; а постигаше много да умилостиви хората.

— А сега следващата! — извикаха едновременно Том, Ник и Алек. — Всичкото „Боли“! Всичкото „Боли“! Всичкото „Боли“! Всичкото „Боли!“ — Гласовете им прерастваха в рев, докато тъпчеха счупените съдове и се полюшваха до бургундско червените кадифени завеси, които Касиъс стискаше и увиваше около себе си, и в края на действието корнизът се изскубна от стената.

— Господа, моля ви. — Лицето на Джаксън беше изпънато, гласът паникьосан, когато видя парчето гипс, което се подаваше от дупката, и ситните снежинки посипала се мазилка.

— Олеле! — Том, очарован също като прегрешил ученик, грейна, след това се обърна към оберкелнера с онова изражение на загриженост, което щеше да му позволи да изглади много политически разногласия в бъдеще. — Много се извинявам, добри ми човече. Ние, разбира се, ще ви обезщетим.

Джаксън все още изглеждаше неспокоен, но притихна, изтощението вече личеше по лицето му, той знаеше, че ресторантът му ще бъде извън строя няколко дена и съпътстващите проблеми очевидно бяха ясни, защото ресторантът му със сигурност е бил потрошаван и преди.

— Всичкото „Боли“! — Алек, надрусан с кока, както обикновено, продължаваше да скандира, докато се блъскаха към кухнята и отваряха бутилките. Също като ефервесцентна урина то се пенеше и бълбукаше, стичаше се в канала в една дълга, златиста струя.

— След години — Том прегърна заговорнически най-добрия си приятел — ще можем да кажем: бяхме достатъчно богати и изливахме „Боли“… Златна младост. — Той се оригна дискретно, след това се разсмя и притисна мокрите си устни до бузата на Джеймс.

Джеймс се отдръпна: не беше достатъчно пиян и му стана неприятно от целувката на Том. Помисли си за други устни.

— Трябват ни жени. — Тази нужда беше спешна.

— Жени! — Том поклати глава. — Лошото на жените е, че искат толкова много тежка работа.

Джордж се наведе над линия кока, която бе успял да събере на масата, отметна глава назад и се изсмя.

— Сипете им нещичко в напитките — предложи Себастиън. — Надрусайте ги така, че да няма нужда от предварителна игра.

Джеймс потръпна.

— Не си падам по тази част. Приятно ми е да оценят какво правя.

— На Джеймс не му е нужно това — провлачи Касиъс, докато го наблюдаваше с едва прикрита завист. — Той е малко като Ерол Флин.

Джеймс сви рамене. Нямаше нужда да отрича или потвърждава думите на Касиъс. Беше надарен като кон, както каза едно момиче.

— По още един двоен шот водка — настоя Себ. — Това трябва да направим, освен ако не искаме да се превърнем в шибани педерасти. Сипете им по нещичко в напитките и ги изпукайте яко.

Той изпразни чашата си на три бързи глътки, а адамовата му ябълка подскачаше ожесточено, след това погледна Джеймс право в очите; надяваше се да забележи някаква реакция.

— Или пък им нарежете гумите на велосипедите, за да не могат да избягат. Няма да имат друг избор, освен да останат, за да бъдат изчукани.

Джеймс не се усмихна. За секунда изпита отвращение към този тип, най-богатия член на клуба — семейството му беше изкарало милиони от продажби на дребно. За него се знаеше най-малко; новите му пари бяха прекалено лъскави, а и не можеше да му се има доверие както на останалите от тях, които бяха наследствени богаташи. След това сви рамене. Себ беше още зелен: сексуално неопитен първокурсник, който се опитваше отчаяно да се прави на мъж, но всъщност беше безобиден, нали? Момчето се усмихна, изпънало влажни устни, но очите му си останаха студени и Джеймс отново усети тръпка на неудобство: желание да се дистанцира, може би да се напие още повече или да се надруса, след като не можеше да излезе и да си намери жена. Прииска му се ново усещане, което нямаше просто да го разсее, ами щеше да го погълне.

Кимна на Джордж и този път се примири с неизбежното — шмръкна чистата, взривяваща кока, след това зачака въздействието ѝ. Господи, беше хубаво! Почувства се напълно недосегаем. Защо му трябваше да слуша дивотиите на Себ, след като можеше да излезе и да си намери момиче на мига? Повече действие, по-малко приказки, защото беше адски готин, нали? Всички го знаеха: и момчетата от „Либъртинс“, и Соф, и всички останали момичета в Оксфорд. Той беше шибаният любовен бог и можеше да ги клати часове наред; беше надарен като кон, с енергията на гребец, с език на гущер, с устни като на Джагър… е, не точно като на Джагър, скапан грозник… но беше истински огън в леглото, знаеше го, освен това беше забавен. Беше истински добра партия, мама му стара, и колкото и да обичаше тези момчета, всъщност обичаше най-много Том; имаше други места, на които да отиде, момичета, с които да се срещне. Нощта още не бе свършила, щеше да я прекара в чукане, ако успееше да се качи по стената на колежа на Соф — шпайковете му бяха до навеса за велосипеди — и да почука на вратата ѝ. Или пък да намери някое ново парче, защото тъкмо за това копнееше в момента: за нови устни, за нови гърди, за нови крака, които да се сключат около кръста му, за нови стонове, когато тя свършваше, защото тя със сигурност щеше да свърши, това въображаемо, ново момиче, което предлагаше съвършено нови възможности. Защото той беше адски готин в леглото, надарен като кон…

Кикот — не мъжкият смях, с който беше известен, ами по-младежки и по-весел, смехът му като седемгодишен, преди да го изпратят в частно училище, където да възмъжее — се изтръгна от устните му. Беше смях на съучастничество и интимност, защото обичаше тези момчета също както обичаше момичетата, нали така? Не точно по същия начин, защото не беше гей, за бога, но обичаше Том. Той беше най-добрият му приятел още от първата година в училище; беше готов да направи какво ли не за него. Е, почти всичко. Господи, колко много го обичаше! Щеше да му каже още сега колко много го обича… най-любимият му приятел; най-готиното момче…

— Ела, Том. — Той го прегърна през раменете и го привлече до себе си; предложи му целувката, от която се беше дръпнал одеве. — Да идем да си намерим жени.

— Жени. Лошото на жените е… — започна Том.

— Да, да, знам. Лошото на жените е, че трябва да вложиш много работа — довърши вместо него той и отново се изкиска — високо и радостно, защото беше адски смешно. Той беше адски смешен. Защо не разбираха всички колко е смешен?

— Лошото на жените е… — повтори Том.

— Че не им стиска!

— Не — погледна го объркано Том. — Че нямат пишки.

— Това може да се поправи — изхили се Джеймс.

— Лошото на жените…

Отговорът беше очевиден, Джеймс не се сдържа да не го прекъсне, смехът му избликна заедно с думите.

— Лошото на жените е, че не знаят какво искат, мама им стара!

Той се преви и се замисли: защо не се смеят другите? Вместо да чупят чинии или като Себ да се опитват да опипат горкото момиче. Красива, да; пола до под дупето; челото набърчено, сякаш му е много ядосана, въпреки че Себ е безобиден или почти безобиден, а тя е облечена така, сякаш си го търси. Пола до под дупето, блуза с дълбоко деколте…

— Ау! — изписка момичето и черните ѝ очи пронизаха Себ, който сигурно я е ощипал по дупето, но той гледа глупаво и е вдигнал ръце във въздуха, сякаш е невинен, въпреки че сигурно я е издебнал отзад.

— Господа, за съжаление трябва да си тръгвате. — Лицето на Джаксън се беше сгърчило също като гнила слива, когато пристъпи към Себ, и на Джеймс му хрумна, че момичето сигурно му е дъщеря. Имаха еднакви очи — твърди, черни боровинки — и той даваше вид на човек, готов да замахне и да удари някого. — Настоявам да напуснете заведението. Прекалихте. Веднага. Наистина прекалихте.

Той изпъна гръб и за момент се разнесе усещане за предстоящо насилие: пространството между оберкелнера и Себ беше наситено с напрежение. Никой не проговори — напрежението се разпространи в осветеното от свещи помещение, докато Джеймс се опитваше да си обясни как атмосферата се промени; как се стигна от добронамереното разрушение на „Либъртинс“, които бяха джентълмени, наистина бяха такива, до това — нещо противно и социално неприемливо. Беше тъкмо обратното на впечатлението, което те винаги се бяха опитвали да създадат.

Той отвори уста, докато се опитваше да измисли нещо подходящо и любезно, но Том се намеси пръв.

— Но, разбира се, уважаеми господине. Хиляди извинения. Кажете ни какво ви дължим. — След това се обърна към Себ: — Хайде, мой човек. Да глътнем малко чист въздух. Време е да се оттеглим, нали? Време е да се прибираме.

Само че Себ не искаше и да чуе.

— Мамка му! Човек прави комплимент на момиче. Казва ѝ, че е красавица — въпреки че оттеглям тези думи; оттеглям ги на мига, — а тя възразява. Не може да приеме. Не умее да приема комплимент. Каква гадост! Каква скапана гадост! — Той се огледа, неспособен да повярва, и в един ужасяващ момент изглеждаше така, сякаш очите му се наливат със сълзи.

— Леле, човече! — Джеймс тъпчеше банкноти в ръката на оберкелнера, сто лири, двеста, триста — никак, ама никак не бяха достатъчни да покрият щетите, но се надяваше с тях да го разсеят.

— На това му се вика адска гадост. — Себ отказваше да млъкне, нямаше начин да го изкарат мирно и тихо и неочаквано се чу трясък, нов звън на стъкло. Той вдигна стол и преди който и да било от тях да разбере какво точно става, го запокити през прозореца и той излетя на улицата.

— Ха! — В тишината се чу вик откъм Хал, където преподобният Алек започна да ръкопляска, отначало бавно, след това ожесточено. — Шоу на ниво, човече, адски готино шоу.

Но не беше така. Докато Джордж, Ник, Касиъс и надрусаният Хал се присъединиха към аплодисментите насред разрушенията, Джаксън се оттегли към фоайето и телефона на ресторанта, а Джеймс погледна Том в очите. Нощ зад решетките не беше приемлив вариант; щеше да е невероятен срам. Истина е, че бяха недосегаеми, но на нито един от тях не му трябваше подобно нещо. И — Джеймс смътно усещаше как коката оказва влияние върху обикновено логичния му начин на мислене — щяха да затворят и тях. „Либъртинс“, които също като Икар летяха близо до слънцето. Много по-добре беше да се изнижат сега, да оставят по-младите попълнения, които продължаваха да трошат и създават хаос, да поемат вината. О, Господи, Джордж отново се опитваше да си извади пениса, докато пиян-заляният Хал започна да бълва гъст поток повръщано през отпуснатите си устни.

Джеймс и Том се разбраха с един бърз поглед и от друго потвърждение нямаше нужда. След това двамата се ометоха. Измъкнаха се, докато Джаксън беше на телефона и обясняваше на полицията какво става, притиснаха се към стената и се изнизаха. Джеймс се извини безмълвно, само с леко движение на устните, защото не струваше нищо да се държиш прилично, както майка му винаги казваше, но пък помагаше нещата да се поизгладят. Все пак никой не искаше неприятности. След това двамата се озоваха навън в леденостудената януарска нощ.

— Мама му стара! — Том прокара ръце през светлокестенявия си бретон, характерен жест, който Джеймс познаваше от редките моменти на твърде голямо напрежение: от времето, когато бяха на седемнайсет и приятелят му се притесняваше, че момичето му е бременно; от онзи късен следобед в училище, когато ги хванаха да пушат трева и за момент в кабинета на директора смятаха, че ще бъдат изключени.

— Шшш. — Предупреждението на Джеймс завърши с кикот.

— Знам. Мамка му! — Ужас и възторг, шок и страхопочитание се долавяха в гласа на Том и двамата драснаха тъкмо когато далечна полицейска сирена започна да вие по Сейнт Олдейт към тях и надолу по Хай.

„Ние сме неуязвими, неуязвими сме, мамка му“, мислеше си Джеймс, докато се опитваха да надбягат звука. Палтата им се мятаха, сърцата блъскаха, краката горяха, сякаш се стараеха да постигнат забележителен успех или да изминат последната мъчителна дължина от гребна гонка.

Сърцето на Джеймс блъскаше под ребрата му, едрите мускули не го предадоха и той бягаше, последен прилив на енергия го тласкаше напред по калдъръма, докато не пристигнаха на сигурно място в колежа на Том — „Уолшингам“. Дъбовата порта беше заключена, затова се покатериха по стената, палтата се скъсаха, докато се прехвърляха през шиповете, дланите се израниха, когато се провлачиха по камъните. Това обаче нямаше значение, те си шъткаха един на друг и се заливаха от смях. Бяха неуязвими, наистина бяха. Бяха надхитрили всички, бяха успели. Бяха в безопасност. У дома.

Джеймс спря, докато се освобождаваше от шиповете, високо на стената: близо до тъмносиньото небе, звездите, рая и да, ухилените гаргойли. Кралят на замъка. Огледа се. Пое си дъх, когато се облегна на една кула, почувства солидния камък под пръстите си, топлината му и възрастта: четиристотин години, дори повече. Неуязвими по начин, по какъвто те никога нямаше да бъдат.

— Идваш или не? — подвикна Том, слязъл на безопасно място долу. Очите му блестяха — езера от топлота и доверие. Господи, обичаше го! Бе готов да направи всичко, за да го защити. Бяха си опора един на друг още от първия срок в училище. Свързваше ги спортът, частното училище, пубертетът, забележките, които отнасяха от директора. Споделиха и много неща, които им се случваха за пръв път: наркотиците — трева и кока, неумелите опити да мастурбират заедно, секса.

Нощта се спусна неочаквано над тях и Джеймс се пусна, скочи леко в сенките. Портиерът, сгушен пред портативния телевизор в кабината си, едва ли щеше да ги забележи; чуха се стъпките им — изчаткаха по цимента — и звукът се стопи.

— По едно преди лягане? — Том го прегърна и той усети топлия му дъх по бузата си.

— По едно преди лягане — съгласи се.