Анатомия на един скандал

Джеймс 1 ноември 2016 г. Шест

Джеймс крачи бързо през Порткълис Хаус, през Ню Палас Ярд и през Уестминстър Хол, старае се да не поглежда туристите, които зяпат огромното пространство над главите си — към покрива от четиринайсети век, с открити подпорни греди.

Обувките му чаткат по каменния под, отвеждат го далече от акцентите — чешки, немски, испански, вероятно мандарин — и внимателния говор на млад гид, наскоро завършил политология, който вероятно повтаря заучения урок: „най-големият покрив от този вид, най-старата част на двореца Уестминстър“, докато зъзне в износеното си старомодно спортно сако и вратовръзка.

Уестминстър Хол (студен, строг, зареден с история) е част от Камарата на общините, в която сериозността на работата му — член на парламента от Търлсдън, младши министър в Министерството на вътрешните работи, член на правителството на Нейно величество — винаги е удивлявала Джеймс. Най-голямото помещение в целия Уестминстър, то оцелява при пожара през октомври 1834 г., за разлика от по-голямата част от сградата. В Уестминстър Хол няма преструвки, няма натруфени плочки с фльор дьо лис, нито мраморни статуи или ярки стенописи. Същото е и с цветовете — онова отровнозелено, характерно за Камарата на общините, и яркочервеното на Камарата на лордовете, които красят двореца, сякаш вътрешният дизайнер е бил пуснат с палитра от четирийсетте години на XX век, и то докато е бил напушен. В Уестминстър Хол — строги сиви камъни и наситен кафяв дъб — няма украса, цари строгост, вероятно точно както Оливър Кромуел е искал да бъде.

Цари и кучешки студ. Това е онзи студ, който кара хората да се увиват в кожени дрехи, точно както повелява средновековното наследство на сградата; всепроникващ студ, който се присмива на всичко модерно и напомня на Джеймс — в случай че реши да се надува — за сегашната незначителност на това място. Той профучава покрай двама полицаи, които се топлят край газова печка на Сейнт Стивънс Порч, и продължава към по-топлия, по-приветлив Сейнт Стивънс Хол — тук има лъскави полилеи, ярки витражи и стенописи, внушителни статуи на велики парламентарни оратори, великолепни в шпорите и наметала си с мраморни гънки. Той подминава мястото, на което е намерил смъртта си единственият убит британски министър-председател, след това се налага да заобиколи кофа. Цялото място се разпада.

Тук никой не го поглежда и той продължава през централното лоби, сърцето на двореца, пълно с туристи, където лейбъристки депутат с по-леви възгледи разговаря с избирател и му кима многозначително, без следа от приятелско чувство. Завива бързо наляво, покрай други двама полицаи на входа, където достъпът за обикновени хора е забранен: сравнително тесен Коридор на общините, който води към Лобито за членовете, а след това и към самата Камара.

Тук се чувства на по-сигурно място. Тук няма да го спипа журналист след заседание, освен ако не погледне към някой от коридорите към лобито, където е позволено да се събират тези типове, и срещне погледа на някой от тях. Няма нужда да го прави: тази седмица няма въпроси за Вътрешното министерство, няма дебати, които изискват присъствието на видни фигури, няма да има въпроси към министър-председателя. Независимо от това той изпитва нужда да се появява с гордо вдигната глава на обществени места: да посети чайните, да обядва в Порткълис, да поседи близо до Камарата. Иска да докаже и на себе си, и на колегите си, че, както каза на Софи, всичко е вече приключило.

Сутрешната среща с Том за тайна тренировка го убеди, че Оливия и последвалите странични ефекти са просто затворена страница. Крис реагира бурно, когато научи по-късно, но в 6:15 Джеймс вече се беше измъкнал от Даунинг Стрийт.

След четирийсет минути на гребната машина едва се въздържа да не прегърне най-стария си приятел.

— Благодаря ти, че не ме изостави — рече той след тренировката, оставила го без сили. Кожата му блестеше от пот и той избърса мокрото си чело.

Откакто стана министър-председател, Том се беше поналял и отначало не можа да проговори, защото дишаше тежко.

— И ти щеше да направиш същото за мен — успя да изрече след малко той.

Най-могъщият човек в държавата се приведе над дръжките на греблата, но когато се изправи, погледът му върна Джеймс двайсет години назад. Все едно бяха тичали на Крайст Чърч Медоус — тласкаха телата си към жадуваното облекчение след изпитите. А може би бяха обзети от пълно отчаяние. Джеймс отблъсна спомена, но Том за пореден път не замълча.

— Нека кажем истината: това беше най-малкото, което можех да направя. Май беше мой ред да те измъкна.

Досега днешният ден вървеше гладко. Някои от по-праволинейните лейбъристи — излезли от форма северняци, които вероятно не бяха правили секс от началото на новото хилядолетие, подхвърлиха шеги, а по-опърничавите жени лейбъристи не скриха презрението си, но мнозина от неговата порода кимнаха в знак на подкрепа. Двама от по-възрастните политици се отнесоха мило и внимателно: те бяха бивши министри, които помнеха Алън Кларк, Сисъл Паркинсън, Тим Йео, Стив Норис, Дейвид Мелър. Да не говорим за Стивън Милигън, задушил се сам, омотан в дамски чорапогащник. Никой не се преструва, че това правителство ще се върне към „основното“; на никого не му пука чак толкова за индивидуалния морал. За кратко се надигнаха притеснения, че се е закачал с колежка, но стратегията на Крис Кларк даде безупречни резултати. Според Джеймс — а инстинктите му обикновено не го подвеждат, флиртът му може да остави следа в апокрифното черно тефтерче на шефа му или да му бъде отделен параграф в някой бъдещ политически мемоар, но от гледна точка на кариерата му в дългосрочен план любовната афера няма кой знае какво значение. Облекчението е неимоверно.

Минава край дъбовите пощенски кутии — истински анахронизъм във век, в който телефонът му вибрира непрекъснато с есемеси и имейли. Екранчето светва, когато получава съобщение: бележка от Малкълм Туейтс — колкото и да е изненадващо, без снизходително звучене. Джеймс спира, поглежда към входа на Камарата зад главния разпоредител в черен фрак и жилетка, който кима резервирано, но с уважение. Лобито е тихо и той забавя крачка сред спокойствието тук, поглежда бронзовия Чърчил, подпрял ръце на ханша, с глава, издадена напред като професионален боксьор. От другата страна на лобито е госпожа Тачър, вдигнала дясната си ръка, изпружила показалец, сякаш сочи кутията, от която правителствените документи се изпращат в министерствата. Неговият консерватизъм е от нов вид, въпреки това има нужда да канализира непоклатимата самоувереност на предците си, да си върне дързостта. Кима на Желязната лейди, обръща се и отправя на разпоредителя най-чаровната си усмивка.

Всичко ще бъде наред. Тръгва назад и вдига поглед към арката на Камарата и червеникавите петна, оставени от пламъците, когато Камарата е била бомбардирана и напълно унищожена през Втората световна война. Покривът на това лоби се е срутил, но сега по нищо не личи. Всичко е възстановено, също както ще стане с кариерата му — дерайлирала е за кратко, но нищо непоправимо. Ключът към това е да не бъде толкова дръпнат с по-досадните си нискостоящи колеги, но и да изпъкне в този потенциално опасен брифинг на министерството, макар Том да знае, че той може да блесне. Сега ще се върне в офиса, затова поема по Коридора на общините и напуска вътрешното убежище, биещото сърце на тази Камара.

Преминава в лобитата на лордовете — с плътен червен килим и стени с ламперии. Възрастен лорд се клатушка към копирния център и му кима. Нито един от двамата не заговаря, тук цари тишина и атмосфера като в манастир на трапистки орден, въпреки че готическият декор от разцвета на викторианската ера съвсем не се отличава със строгост. Той предпочита това великолепие и тайнственост пред лъскавата фасада на Порткълис, модерната част от парламента с просторния атриум със смокинови дървета. Всъщност щеше да е много по-добре, ако тъкмо онова съвещание на комитета беше в тази част на Камарата на общините. За момент се замисля колко различно можеше да е всичко: там вратите на асансьорите са стъклени.

Джеймс пропъжда мисълта и решава за по-бързо да се спусне по спираловидното стълбище и през лабиринта от административни кабинети, преди да се озове в двора в далечния край на сградата, застлан с найлони и барикадиран от строително скеле, точно до входа на Блек Род. Есенното слънце е ниско и зад него Темза искри и му напомня за златните дни в Оксфорд — той отдавна е погребал в съзнанието си онази част, в която няма нищо златно. Защо му трябваше на Том да намеква за нея тази сутрин? Нека кажем истината: това беше най-малкото, което можех да направя. Май беше мой ред да те измъкна.

— Господин Уайтхаус?

Гласът го изтръгва от мислите. Мъж на средна възраст и жена в началото на трийсетте приближават към него тъкмо когато се кани да пресече Милбанк и да поеме към Вътрешното министерство.

— С какво да ви помогна? Мога ли да ви помоля да си запишете час за среща? — Той поглежда назад към Камарата на общините, където може да разчита на полицейска защита и охрана. Не че се притеснява да се среща с граждани, но предпочита да не го прави, особено сега, когато мъжът, тръгнал към него, се подсмихва като някоя откачалка.

— Надявахме се вие да си запишете час при нас — подчертава онзи тип и се приближава.

Жената — не е никак лоша, преценява Джеймс автоматично, въпреки че е с панталон с лоша кройка и провиснала коса — го следва.

— Моля? — Джеймс долавя диалекта му, но в следващия момент непознатият вади полицейска карта от портфейла си и усмивката на Джеймс замръзва.

— Детектив младши сержант Уилис. Това е моята колежка детектив Райдън. Опитвахме се да се свържем с вас, господин Уайтхаус, но от офиса ви, изглежда, нямаха представа къде се намирате — обяснява той с непринудена усмивка, въпреки че очите му не трепват, а тембърът му — насечен, носов, си остава остър.

— Изключих мобилния си телефон за час. Знам, че е непростимо. — Джеймс нарочно избира тези думи, опитва се да се усмихне, но така и не се получава. — Понякога го правя по време на обедната почивка. Просто исках малко време за размисъл.

Усмихва се отново и протяга дясната си ръка. Детективът свежда поглед, сякаш се сблъсква с нещо, което е немислимо, и така и не я поема. Джеймс се преструва, че не забелязва, и махва с ръка:

— Да поговорим някъде другаде? В офиса ми? Натам съм тръгнал.

— Струва ми се, че така ще бъде най-добре — отбелязва мъжът.

Колежката му — слаба, с нежни черти, кима безизразно. Джеймс се пита какво ли би я накарало да се усмихне и в същото време се чуди кое е най-дискретното място за целта.

— Бихте ли ми казали какъв въпрос искате да обсъдим? — Усеща, че диша учестено, и се опитва да се съсредоточи.

— Оливия Литън — отвръща детектив Уилис и го поглежда право в очите. Джеймс изпъва рамене, изненадващо широки за слаб мъж, и неочаквано става много по-внушителен. — Тук сме, за да ви зададем няколко въпроса във връзка с обвинение в изнасилване.