Анатомия на един скандал

Софи 1 май 2017 г. Двайсет и осем

Джеймс ликува. Софи усеща вълнението, което се излъчва от него: мирише на мускули, на секс, заразно е. Той отново е млад мъж, в разцвета на физическите и интелектуалните си сили. Джеймс е същият, както когато отборът му победи в гонката на реката, който ще се прекачи през стената на колежа, за да я изненада късно през нощта, а след това ще я люби до два след полунощ, въпреки че след няколко часа е на тренировка по гребане. Онзи Джеймс, който постига блестящ резултат, въпреки че е оставил подготовката за последния момент, който е завоювал сигурното си място с такъв замах, че е затворил устата на социолозите, изучаващи поведението на хората по време на избори; човекът, който привлича вниманието пред училището, в Уестминстър и дори в съда.

— Миличка. — Той е разпален, целувката му е страстна, прегръдката почти болезнена, когато я прихваща през кръста и я привлича към себе си с едно-единствено движение, толкова изчистено, сякаш е предварително упражнявано.

— Погледнете прекрасната ми съпруга — обръща се той към Джон Вести и Анджела, докато целува разпалено Софи, а след това я пуска, за да излезе от сградата. Ще даде кратко изявление, в което ще потисне ликуването, за да изрази благодарността си към британската правна система, към усета на съдебните заседатели, които единодушно са признали невинността му. Ще изрази и загриженост, че случаят изобщо е стигнал до съда.

Тълпата репортери и оператори се блъска, когато той застава на тротоара. Всичко това е прекалено: камерите се изнасят напред, заобиколени от репортерите с огромните микрофони и бележници; очите им блестят в желанието да запишат важен цитат, да уловят всяка дума, която излезе от устата му, за да бъде отпечатана на първа страница или повтаряна непрекъснато в новинарските емисии.

— Насам, Софи, насам. — Мъжете зад камерите непрекъснато се въртят, а жените в ярки сака, стиснали микрофоните, са не по-малко напористи: подвикват и увещават. Тя забелязва Джим Стивънс — винаги в разгара на събитията — и се свива, облекчена от присъдата. Емоциите ѝ са толкова силни, че сърцето я стяга и тя едва овладява желанието си да избяга.

По-късно гледа новините и не може да се познае: свита стойка, изражение като на заек, уловен на светлината на фаровете. Но ликувах, нали? Тя обаче знае, че не е така. Облекчението не позволява безгрижие. Съпругът ѝ сияе от радост, а тя е изтощена; дезориентирана след месеци, прекарани в очакване на най-лошото. Чувствата ѝ са противоречиви — въпросите, които искат отговори, все още я притискат.

Тя отстъпва, опитва се да се измъкне от мелето. Те се интересуват от Джеймс; смръщил вежди, гласът му е дълбок, говори красноречиво и обрано. Крис Кларк го е предупредил изявлението да е кратко, да не показва, че триумфира. Достатъчно е да благодари на онези, близо до него, за подкрепата и да подчертае решителността си да се съсредоточи над избирателите си и партийните задължения в правителството, защото все още го чака много работа.

Съпругът ѝ обаче не разбира желанието ѝ да избяга. Сега се обръща към нея, благодари ѝ за „продължителната, непоколебима подкрепа“. Тя не познава жената, за която той говори, и чувството за вина я бодва, докато обмисля съмненията си. Съмнения, които са станали по-натрапчиви през изминалите няколко часа.

— Последните пет месеца бяха истински ад за съпругата и децата ми. Искам да им благодаря, че бяха до мен и вярваха, че съм невинен, че не съм извършил ужасното престъпление, в което бях обвинен — продължава той и думите я заливат: успокояващи, изкусни, предварително обмислени. Той е отказал да се предаде, поне за пред публиката.

Ето че гласът му става по-дълбок, долавя се нотка на тревога, намек за обвинение.

— Имам сериозни опасения защо този случай беше внесен в съда: въпроси, които ще бъдат отправени към полицията и прокуратурата. Всички искаме извършителите на сериозни нарушения да бъдат изправени пред правосъдието, но нито един от нас не би се съгласил публични фондове да се разхищават, когато е ясно, че става въпрос за кратка връзка, която се е разпаднала. И нищо повече. Благодаря на дванайсетте съдебни заседатели, които единодушно приеха, че съм невинен. Сега моля за малко време, което ще прекарам със семейството си, а след това нямам търпение да се върна на работа, да представлявам избирателите си и да поддържам правителството с всички сили.

След това кима и Джон Вести дава ясно да се разбере, че няма да има въпроси. „Много ви благодаря, господин Уайтхаус наистина трябва да тръгва“ и ги повеждат към черното такси, което се е приближило — вече няма министерски автомобил, не и в момента. Когато се отпускат на седалката, Джеймс сграбчва ръката ѝ.

Лондон профучава покрай тях, докато минават по „Лъдгейт Хил“ към „Блекфрайърс“ и „Виктория Имбанкмънт“, стоманеносивата Темза тече покрай тях, докато се насочват на запад към дома, но първо покрай мястото, където се е разгърнала любовната афера на съпруга ѝ. Камарата на общините е окъпана в златна светлина, „Биг Бен“ се издига горд и величествен, часовниковата кула — тухли и кула от чугун — пронизва мъглявото небе.

Пешеходците забързват, когато таксито минава по Парламънт Скуеър, а след това покрай Уестминстър Аби и по Милбанк и поема по туристическия маршрут. След като е живяла в тунел от страх толкова дълго, тя почти е развила фобия от хората: ярките светлини и блъсканицата в централен Лондон са прекалено натрапчиви и въздействащи; автомобилите минават прекалено близо, туристите с техните камери и телефони щракат и ги притискат.

Телефонът на Джеймс иззвънява. Не е спрял да звъни с поздравления, но този път есемесът е важен. От Том е. Съпругът ѝ се усмихва благо и — нещо необичайно за него — показва ѝ го: „Поздравления. Добре дошъл отново. Т.“

Не е получавал есемес от министър-председателя, откакто беше обвинен. Това съвсем не е най-сигурният метод за комуникация и Том не би искал да се изложи, като поддържа потенциален изнасилвач, въпреки че през всичкото време предаваше подкрепата си по Крис Кларк.

— Един твой приятел казва: „Горе главата, почти приключи“.

— Големият човек каза, че много те уважава.

Тези къси забележки и няколко откраднати разговора бяха всичко. Нямаше разговори късно вечер в кабинета на Даунинг Стрийт, нямаше тенис в „Чекърс“, нито спокойни вечери с Том, съпругата му и осемгодишната Фиона. Те бяха буквално персона нон грата за цели шест месеца. Сега обаче вратата към социалната им и политическата реабилитация е отворена, не просто открехната.

— Това е най-малкото, което може да каже — успява да подхвърли тя, докато чете есемеса и се замисля над болезнената досегашна изолация. Не добавя „след всичко, което направи за него“, но думите увисват във въздуха.

Той се усмихва великодушно, тъй като е склонен да направи жест, и тя остава изненадана колко е трогната от това обещание за подновено приятелство. Дълбоко ридание я изненадва. Обичайният ѝ самоконтрол е разбит, тя диша на пресекулки, поема си рязко въздух, докато се опитва да потисне риданията, очите ѝ парят от сълзи и тя мига, за да ги прогони.

— Ела тук, миличка. — На задната седалка на таксито той я прегръща и за кратко тя се предава на това облекчение, усеща силата му, спокойните удари на сърцето през антрацитно сивото сако, топлината на тялото му. Пъхва ръка под сакото му, усеща бялата памучна риза, натъпкана в панталоните, гали гърба му, както прави с Фин и Ели, за да се опита да му вдъхне спокойствието и увереността, от които тя самата се нуждае, за да се свържат отново.

— Всичко ще бъде наред — прошепва той и тя усеща тръпка на безпокойство.

— Не го казвай — отвръща и гласът ѝ е едва доловим. — Каза го и преди.

Той се отдръпва — по лицето му се е изписало недоумение, тъй като не си спомня.

— Не. — Той е ясен и точен. — Всичко ще бъде наред. Наистина.

Няма смисъл да изразява несъгласие. Нищо вече няма да бъде същото — тя го знае, разбира го инстинктивно в този момент — но сега не е нито времето, нито мястото да се впускат в спор. Не и тук, в това такси, докато шофьорът ги наблюдава в огледалото. Знае, че клиентът, който е взел от Бейли, е министър на торите, който е бил оправдан след обвинение в изнасилване и за когото по Би Би Си Рейдио Файв Лайв ще започнат да говорят всеки момент, в новините в пет. Тя чува как музиката се прелива в бюлетина и чува гласа на Джеймс.

Съпругът ѝ обаче се владее както винаги. Натиска копчето, за да говори с шофьора, който се преструва, че не ги наблюдава.

— Бихте ли пуснали Рейдио Фор? — Отпуска се назад и слуша, а новината за оправдателната му присъда е водеща. Думите достигат до нея, авторитетът на водещия прави новината по-официална, приспива я и за момент ѝ внушава, че всичко ще бъде наред. Поне навън.

— Ела тук. Обичам те. — Той я прегръща на задната седалка на таксито, устните му се извиват от облекчение, че тя го разбира. Да, разбира го, но е и ужасена. Няма думи, с които да го обясни, няма причина да се отдръпне. Затова прави както обикновено: оставя се на силата на личността му, на чувствата му и се опитва да потисне неприятните мисли.

Децата, разбира се, са доволни. Втурват се към него, когато Кристина отваря вратата. Джеймс е профучал покрай неколцина фотографи, любезен, но категоричен.

— Казах всичко, което трябваше да се каже. Сега имам нужда да прекарам известно време със семейството си.

Лицето на Фин е олицетворение на радостта, Емили е по-предпазлива, защото има известна представа какво става — не от естеството на обвинението, защото са замазали това. Казали са ѝ, че една нещастна жена си е измислила разни неща за татко и заради това прекрасният ѝ баща е бил в съда.

Софи го наблюдава, докато ги притиска към себе си, сякаш животът му зависи от това; затворил е плътно очи, сгушил глава между две кълбета от меки, тънки коси. Тя преглъща, опитва се да преглътне твърдата буца, която е заседнала вътре в гърлото, и спира сълзите, защото не бива да позволява децата да я видят разстроена. Те няма да разберат, че това не са сълзи на облекчение, а на тревога от идващите дни и седмици, пълни с неизвестни.

Той я поглежда над главата на Емили и се усмихва. Очите му са пълни с чиста обич и тя отвръща на усмивката: откликът ѝ е автоматичен. Това е Джеймс в най-добрите си моменти. Джеймс, любящ баща и съпруг, за когото щастието на семейството е от първостепенно значение. Онзи Джеймс, който винаги би искала да бъде. Единственият проблем е, че той е твърде сложна личност, прекалено противоречива, като мъж е твърде голям егоист, за да бъде такъв винаги. И тогава се промъква Джеймс политикът, Джеймс женкарят.

— Прегръдка и за мама? — Фин, най-сърдечното дете, най-обичливото, се обръща и я притегля в груповата прегръдка. Той е преживял трудно изминалата седмица и в детинското му поведение личи колко много иска да бъдат заедно. Тя се оставя да я привлекат: ръцете на момченцето ѝ се стягат около кръста, дъщеря ѝ отпуска своите на гърба ѝ, устните на Джеймс се притискат в косата ѝ.

— Всички сме вкъщи. Цялото семейство. — Емили се опитва да намери точните думи. Няма място за несъгласие.

— Всички заедно вкъщи — съгласява се Джеймс.

„Де да можеше всичко да е толкова просто“, мисли си тя и същевременно се опитва да се наслади на момента. Достатъчен е фактът, че на децата им беше спестено да видят баща си заклеймен като изнасилвач и пратен в затвора, че никога няма да изпитат такъв срам, че няма да усетят какво е да изгубят татко си.

„Какво повече ти е нужно“, казва си тя, докато се наслаждава на топлината на мига: близостта на малките детски ръчички, които я прегръщат и притискат. Но онова чувство на безпокойство си остава: въпросите, които не успява да прогони, а с тях и желанието да отблъсне съпруга си; да усети единствено прегръдката на децата.

Тази вечер, когато децата си лягат, тя го предизвиква. За малко да не го направи: опитва се да пие шампанското, което той отваря, и да се наслади на момента. Момент, изпълнен повече с благодарност, отколкото с въодушевление, и помрачен от изтощението. Напрежението от изминалите няколко месеца е обезсилило напълно тялото ѝ, също като мускулната треска ден или два след маратон или напрегната гребна гонка.

Джеймс все още е силно въодушевен. Приема обажданията на хора, които искат да му честитят. Урежда си среща с Том — всичко е много тайно; ще го вмъкнат на Даунинг Стрийт още утре. Спира, за да я завърти в ръцете си, докато минава покрай нея. Когато приключва с разговорите, най-сетне се настанява до съпругата си, долива високите чаши с шампанско и изражението му е весело, когато се навежда, за да я целуне.

Той е самата нежност, когато я поема в ръце и започва да разкопчава блузата ѝ, обсипва врата ѝ с ласки по начин, който тя обикновено обича, но сега вече го свързва с друга жена. Тя отвръща със стиснати устни, преди да се отдръпне и да се измъкне.

— Какво има? — По красивото му лице се изписва въпрос и тя едва не се отказва. Изкушава се за миг да се облегне отново на него и да не разваля нещата. Само че моментът е дошъл и ако не каже нищо, въпросът ще я измъчва непрекъснато, ще започне да яде брака им като ръждата, която плъзва по сандъчетата, които Кристина остави под дъжда.

— Няма лесен начин да го кажа…

— Какво? — Лицето му се сгърчва. Може би той е решил, че иска да го напусне.

— Трябва да знам какво точно се е случило… Не мога да не мисля за онова в асансьора.

— Какво? — повтаря той. — Знаеш какво се случи в асансьора. Изправих се пред съда и го разказах пред целия свят.

— Да, знам какво каза в съда… — Тя се обръща към него, здраво стъпила на пода, стиснала лакти, сякаш се опитва да се успокои, като се поклаща леко. — Само че имам нужда да науча какво наистина се е случило. Истината ли каза?

— Не мога да повярвам, че ми задаваш този въпрос. — Той се навежда и взема телефона от ниската масичка, клати глава, сякаш е дълбоко натъжен от въпроса ѝ. — След всичко, което преживях. След като ме чу да признавам, ти се съмняваш в мен? — Гласът му става по-груб. — Не съм и помислял, че може да ме попиташ подобно нещо. Отивам да си лягам.

— Просто ми кажи, че тя не ти е казвала да спреш. — Тя долавя отчаянието в гласа си, но наистина има нужда да разбере. — Че никога не е казвала „Не. Не тук“. Че — и в този момент гласът ѝ се пропуква под тежестта на неудобния въпрос, който трябва да зададе, — че никога не си казвал „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“. — Изрича на един дъх ужасните думи.

— А ти как мислиш? — Той свежда поглед към нея, гласът му отново е спокоен и разумен: това е онзи Джеймс, който се контролира напълно и ще спори до самия край.

— Не знам. Притеснявам се, че е възможно тя да е казала нещо в желанието си да те спре, а ти не си ѝ обърнал внимание, защото си решил, че не говори сериозно. — Думите, които я измъчваха безспир, падат на място, върху тънката линия, която ги разделя. Тя копнее за опровержение, чака.

Той обаче се отпуска на канапето и поклаща иронично глава, а в погледа му се чете възхищение.

— Познаваш ме твърде добре.

— Какво искаш да кажеш с това? — Нещо не се връзва. „Знам, че умееш да спестяваш истината“, иска да каже тя, „знам, че си го правил и преди.“ Но не смее да стигне чак дотам.

— Възможно е тя да е направила някакъв половинчат опит да ме отблъсне.

— Какво? — Никак не ѝ се искаше той да признава.

— Само че тя не говореше сериозно.

— Как е възможно да го кажеш? Как можеш да предположиш, че знаеш какво мисли тя?

— Защото знам, че не говореше сериозно. Тя бе винаги готова за подобни изпълнения. — Той обгръща с ръце сгърченото ѝ лице, тъй като думите му са били като удар в корема, силни, въздействащи. — Извинявам се, че звуча грубо, но се опитвам да бъда откровен. Тя си беше такава: винаги се преструваше, че ми се опъва, но след това се съгласяваше. За нея бе просто игра, сякаш така се чувстваше желана. Не се държеше винаги така, но го правеше в рискови ситуации — всеки път, когато правехме секс и имаше опасност някой да влезе и да ни види.

Тя сяда. Поразена е. Прекалено много е, за да го понесе: признанието, че често се е случвало да правят рискован секс, споменаването на желанията на Оливия, подробностите от предварителната им игра. Тя протяга ръка и опипва за кърпичка.

— Може този път да не го е искала.

— Искрено се съмнявам.

— Значи тя ти каза, че не го иска.

— Ами… възможно е и да го е казала.

— Каза ли го, или не?

— Добре, струва ми се, че го каза веднъж, това е. — Той повишава тон, раздразнен. — Слушай, може ли да престанем? Не очаквах подобен разпит.

Тя обаче не може да престане, сега вече го е захапала.

— Мислиш, че го е казала, така ли?

— Господи! Какво е това? Поредният кръстосан разпит ли? Виж, каза го един-единствен път, доста неубедително, това е.

Признанието му изкарва въздуха ѝ и когато тя заговаря отново, гласът ѝ звучи тихо, пълен с недоверие.

— Само че в съда отрече да го е казвала. Подчерта, че никога не го е казвала.

— Я не ми се прави на пуританка!

— Но ти каза точно това.

— Може пък да не съм си спомнил добре.

— Не си си спомнил добре?

— Не съм излъгал, Софи.

Тя мълчи. Опитва се да мисли внимателно. Грешка в паметта; пропуск; лъжа: все нюанси на липсата на точност.

— Ами „мръсна уличница“? Каза ли ѝ го?

— Е, добре, тук вече ме хвана. — Той благоволява да се изчерви. — Може и да съм го казал. Само че тя нямаше защо да се обижда. Винаги си играеше с мен.

— Каза ли го, или не? — Тя плаче.

— И какво, ако съм го казал?

За момент очите им се срещат и тя забелязва неподправен гняв в неговите; знае, че нейните са замъглени от болка и объркване. Осъзнава, че всичко, което е мислела за него, е било погрешно. Той ѝ отправя бърза усмивка, опитва се да неутрализира този гняв, подсказва, че може да бъде заличен.

— Слушай — казва той и я поглежда с разкаяние: поглед, пред който тя обикновено се предава. — По време на разпита в полицията може и да съм си спомнил грешно някои неща. Вместо да прескачам от версия на версия, се придържах към тези си думи и в съда. Тя каза „не“ неубедително, само веднъж, и аз разбрах, че не говори сериозно, защото я познавах и знаех контекста: искала го беше толкова много пъти в минали подобни ситуации. Аз пък може и да съм използвал тези думи. Добре де, използвах ги, защото тя си играеше с мен и ме провокираше непрекъснато. Освен това на нея ѝ беше приятно да я виждам в такава светлина, да я възприемам като мръсна уличница. Честно казано, тя е точно такава. Само че отрекох в съда, защото не мислех, че е важно; освен това знаех, че ако променя версията си, нещата само щяха да се объркат.

— Но нито едно от тези неща няма значение, не разбираш ли? — Той се усмихва, сигурен, че я е спечелил отново, че е точно толкова убедителен, колкото всеки друг път досега, а тя е омаяна от самоувереността му. — Аз знам истината и точка по въпроса. Каквото и да съм казал, каквото и да е подхвърлила тя, неубедително и само един път, може да бъде пренебрегнато, защото когато проникнах в нея — моментът, в който съгласието е важно, — тя наистина ме желаеше.

— Но ти не ми каза цялата истина. — Тя говори внимателно, сякаш се опитва да стигне до същността на кавга между Емили и Фин, защото се чувства замаяна и се опитва да намери пътя, за да разбере.

— Казах истината, достатъчно близо до истината. Или истината такава, каквато я виждам аз.

Главата ѝ се върти.

— Но така не може!

— Стига вече, Соф! Истината беше, че тя искаше секс на няколко пъти в подобни рискови ситуации, и аз реших, че и този път е така. Ако поради някаква случайност не съм споменал нещо в съда или съм бил в противоречие с нейните думи, то казвах истината каквато я виждам.

— Всички преиначаваме истината от време на време — продължава той. — Погледни какво правим в правителството: манипулираме статистиките; правим нещата да изглеждат позитивни; изпускаме цифри, които подкопават твърденията ни; прескачаме граници. Погледни какво направихме с бюджета — всичко това е двойно счетоводство. Погледни какво направи Блеър с Ирак.

— Това няма връзка. — Тя няма да се остави да бъде отклонена. Знае, че той играе игрички, че се опитва да се измъкне, да я надхитри, както става с всеки спор. — Изобщо не говорим за подобно нещо.

— Значи искаше да призная нещо, което знаех, че няма връзка със случая, и това да увеличи шансовете да ме заклеймят като изнасилвач и да ме изпратят в затвора? Това ли искаше? Да го причиня на всички нас — на теб, на Фин, на Емили?

— Не, не, разбира се. — Тя отстъпва, защото съвсем не иска подобно нещо. — Просто мисля, че трябваше да кажеш истината! — Думите избликват от нея, чисти, неопорочени като новородено. Сърцето я боли, след като знае, че той е изкривил истината както му е изгодно; че е излъгал в съда, че е решил, че това е приемливо. Тя е наясно с всички негови недостатъци — до най-малките противни нюанси. Но в същото време сякаш вече не го познава.

— Виж. — Сега вече усмивката му е напрегната; ухилил се е решително и чака вниманието ѝ. — Дори ти изкривяваш истината от време на време.

— Не е вярно! — Паниката ѝ се надига.

— Напротив. Каза на майка си, че ще ти бъде много приятно да дойде и да остане при нас, когато не беше удобно; каза на Ели Фриск, че се възхищаваш на роклята ѝ на онова откриване, въпреки че ми прошепна, че я състарявала. Дори каза на Емили, че като си пробие ушите преди шестнайсет, рискува възпаление.

— Това е много различно — настоява тя.

— По какъв начин? Каза всички тези неща, за да облекчиш ситуацията. Или в случая с Емили да я уплашиш, за да приеме твоята гледна точка. Аз пък казах истината такава, каквато я разбирам, за да не обърквам съдебните заседатели, а да им помогна да разберат, да изясня нещата.

Тя е ужасена. Неговото разбиране за истината е твърде различно от нейното и тя започва да се пита дали не полудява.

— Не е вярно. — Тя се старае да се овладее, защото той не приема, че е имал избор да каже истината, а е предпочел да постъпи иначе, за да не рискува да отиде в затвора.

— Ти им представи версия, която ти беше угодна, а беше под клетва; беше обещал да казваш истината в съда.

Ти… — Тя се колебае дали да употреби думата, но нищо друго няма да подчертае проблема в поведението му. — Ти излъга в съда, Джеймс. Ти лъжесвидетелства.

— И какво ще направиш, Соф? — Сега вече очите му са студени, а устните стиснати.

Тъкмо това е въпросът. Какво ще направи тя.

— Не знам. Нищо. — Отвътре се чувства празна. Тя е жалка, усеща как решителността ѝ се срива, защото няма да разруши семейството, което толкова се е старала да опази. Не и след всичко това.

Той извива вежда. Рядко им се случва да се карат така. Той обикновено разтваря ръце, за да я приласкае и да не позволи на лошото настроение да ги завладее. Сега обаче не го прави. А и тя нямаше да пристъпи към него, ако го беше направил.

Отвращението в нея се надига заедно с мисълта, че той наистина може да е принудил Оливия да правят секс. Че наистина я е изнасилил. Стаята се килва на една страна, ръбовете вече не са така ясно очертани, когато границите на живота им се размиват. Той може да продължи да настоява, че не е направил нищо нередно, но Оливия не е била съгласна да правят секс в онзи асансьор. И признанието му, че тя е казала: „Не. Не тук“, както и думите „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“ издават, че той е бил наясно с това.

Тя излиза с олюляване от стаята, краката ѝ треперят, пред погледа ѝ е размазано, но единствената ѝ мисъл е да се махне, преди да се е сринала напълно. Тоалетната долу е малка и тъмна, но има ключалка, която тя врътва; така ще остане затворена, на спокойствие. Сяда върху капака на тоалетната чиния и оставя ужасът да я погълне; усеща как се надига вой и тя го заглушава с юмрук. Ръката ѝ се намокря, бузите са хлъзгави. Постепенно се предава и усеща как възрастното ѝ „аз“ се разпада. Съпругът ѝ е непознат. Не е просто нарцис, който изкривява истината както му е изгодно, който мисли, че тя е нещо гъвкаво и податливо на влияние. Ужасът я връхлита — Джеймс е човек, извършил изнасилване.

Свита в мрака, тя се опитва с всички сили да анализира поведението му спрямо нея. Дали някога е правил същото и със съпругата си? Не, не е. Облекчението е огромно: вълна, която я залива и позволява на лъч надежда да пробие. Той все пак не е напълно аморален, тази грозота не е стигнала до връзката им и не я е омърсила.

Но дори да не се е натрапвал сексуално, той е налагал нуждите си през годините, правил го е толкова умело, че тя дори не е забелязала. Защото винаги Джеймс е решавал.

Докато сълзите се стичат по лицето ѝ, тя си дава сметка за много ситуации, които подкрепят тезата ѝ: той сложи край на връзката им в Оксфорд, той определяше развитието ѝ, когато се срещнаха отново в края на двайсетте си години, така че нея да я е страх да предприеме каквото и да било, да не би да го отблъсне. Той предложи тя да напусне работа, след като Емили се роди, и изложи аргументите си толкова убедително, че бе най-лесно да не му противоречи. Той я направи съпруга на министър от кабинета, като ѝ даде ясно да разбере още от самото начало, че ще се впусне в политиката независимо от нейното мнение; той се насочи към определени избиратели; той дори избра района на Лондон — колкото е възможно по-близо до Том — в който да живеят.

Почти всичките им приятели бяха негови приятели, сега вече го забелязва ясно: Алекс и Кат бяха бързо зарязани заради Том и политическите му съюзници. Ходеха на предпочитаните от него места на почивка — с Том в Тоскана, преди да се родят децата; след като стана министър — в Корнуол, да не би скъпа почивка в чужбина да се стори неприлична. Тя предпочиташе вегетарианството, но започна да яде червено месо с него; и дори начинът, по който се обличаше, бе до голяма степен повлиян от неговите предпочитания и тя правеше усилия да е подчертано сексапилна. В Девън носеше стари дънки и пуловери, не си изправяше косата, умишлено избягваше грима. Отпускаше се по начин, който бе неприемлив за него.

Почти всички компромиси е правила тя, сега вече ѝ е ясно. Той не я е насилвал, не я е принуждавал за нищо. Просто е заявявал какво харесва и за нея е било по-лесно да пречупи волята си и да го приеме. Нищо чудно, че не го предизвика както трябва преди процеса. След като бе вървяла като сомнамбул по време на връзката им, сега бе принудена да се изправи срещу най-лошото, когато то бе разкрито в съда и вече нямаше връщане назад.

Тя избърсва лице, усеща, че е пламнало. Пита се кога е станала толкова отстъпчива, толкова слаба по отношение на връзката им. Връхлита я спомен. Студентка втора година е и е сама по Темза. Късен пролетен следобед е: слънцето е слязло ниско, водата е спокойна освен тихото цопване на видра; веслата порят водата и оставят следа там, където е била лодката. Наскоро е усвоила това умение и се чувства уверена: ръцете ѝ са отпуснати на греблата, докато насочва лодката напред, след това я оставя да се плъзне, преди да ги отпусне отново и да застопори лодката. Силата тупти в стъпалата, краката, гърба и ръцете, но тя не изпитва болка. Неуязвима е. Щастието я завладява също като миналото лято, преди трагедията, преди Джеймс да я зареже.

Онова момиче отдавна го няма. А жената, която дойде на нейно място, не може да приеме това простичко щастие. Сърцето ѝ тупти от загубата, усеща остра, неутешима болка.

Дълбоко в нея я измъчва въпрос. Какво ще прави сега, след като знае онова, което той ѝ е казал: че е излъгал за изнасилването на Оливия? И освен това, че му се е разминало…