Анатомия на един скандал

Холи 3 октомври 1992 г. Осем

Холи имаше чувството, че се намира на снимачна площадка или че участва в епизод на „Инспектор Морс“. Да, гледката беше точно такава, когато погледна през прозореца. Златен правоъгълник, безбрежно синьо небе и куполът на библиотеката, която бе снимана за всички проспекти, както и на пощенските картички от Оксфорд, които купи, когато дойде за интервюто си. Това беше Камера Радклиф или Рад Кам, както скоро щеше да започне да я нарича. От осемнайсети век. Култова. Не приличаше толкова на кула, на която да се качиш и да мечтаеш, колкото на солница в меден цвят. Тази забележителност беше снимана от хиляди туристи всяка година, а сега се виждаше от прозореца ѝ.

Все още не можеше да повярва напълно. Не можеше да повярва, че е в тази стая — или по-точно в тези две стаи. Две, защото бяха „в комплект“: огромен хол или кабинет, стени с ламперия, голямо бюро със седем чекмеджета и износено кожено канапе, а отстрани малка спалня с единично легло до стената.

— Провървяло ти е в томболата за стаи — бе отбелязал портиерът, когато и подаде тежкия масивен ключ.

Така беше. Очевидно беше четиринайсета, което означаваше две стаи на първия етаж в Олд Куод от шестнайсети век; не стая в готическата викторианска Ню Куод или на заточение в новата сграда от седемдесетте години в другия край на града. Потъмнялото стълбище скърцаше и беше износено от стъпките на студентите, учили тук векове наред. Когато отвори тежката дъбова врата, която изскърца като в приказка на Братя Грим, едва не извика от удоволствие.

— Доста различно от вкъщи, нали? — Гласът на баща ѝ я изтръгна от мислите ѝ. Пийт Бери погледна към касата на прозореца: — Струва ми се, че ще става течение.

Той пъхна дълбоко ръце в джобовете си и ключовете на колата издрънчаха, а след това се повдигна на пръсти.

— Съвсем малко по-различно.

Холи не обърна внимание на критиката за практичната страна на стаята, докато се вглеждаше в слънчевия часовник на отсрещната страна на двора: синьо, бяло и златно с кралски нишки червено. У дома тя имаше половин стая и нейната половина беше спартанска в сравнение с тази на малката ѝ сестра Манда с купищата гримове на „Римел“ и евтини аксесоари. От прозореца им се виждаха единствено червените тухли на отсрещната къща, полегат покрив и гора от комини, над които стърчаха телевизионни антени. И петно тъмно сиво небе.

— Най-добре да тръгвам.

Баща ѝ се чувстваше неловко в тази обстановка — може би и заради присъствието ѝ. Нямаше смисъл да се прави на горд татко, след като беше изчезнал преди шест години и оставил съпругата си с две деца. Беше дошъл единствено защото тя имаше твърде много багаж. Искаше ѝ се да беше взела по-малко неща, вместо да се налага да води небрежен разговор с него в нисана му. Пресиленото добро настроение на баща ѝ — смес от гордост и едва потискана раздразнителност, изпълваше тясното купе.

Куфарът ѝ и раницата бяха между тях.

— Добре, миличка, чао. — Той пристъпи начумерено към нея и разтвори ръце. Очакваше прегръдка. Тя остана скована до него.

— Гордея се с теб — отдръпна се той. — Да внимаваш за задънени улици, нали! — Беше инструктор по шофиране и се разсмя на обичайния си лаф.

— Добре, ще внимавам — успя да се усмихне, както се очакваше от нея.

— И да слушкаш!

„Като теб ли?“, прииска ѝ се да попита, защото тъкмо обичайното му флиртаджийско поведение, желанието да прелъстява жените, които обучаваше, и изненадващият му успех сред представителките на противоположния пол го бяха накарали да изостави семейния живот.

— Ще се постарая — обеща тя.

— Добро момиче! — Ключовете отново издрънчаха в джоба му. Дори не помисли да ѝ предложи пари — тя разчиташе на пълна стипендия, парите не им достигаха, а и той нямаше да се сети да ѝ даде. — Така — заговори отново той. — Най-добре да тръгвам.

Тя не предложи да потърсят пъб за обяд, нито дори някой близък бар. Връстниците ѝ излизаха на двора под есенното слънце с родителите си: река от тъмносини блейзери и елегантни бежови палта, модерни прически. Разнесе се смях: баща отметна глава назад, след това прегърна едно момче през раменете. Майка отпусна ръка на раменете на дъщеря си; друга поведе високо русо момиче към стаичката на портиера, покрай количка, отрупана с еднакви куфари. Тези семейства бяха като излезли от калъп. Слаби, високи, добре облечени. С благороднически титли. Веднага се усещаше, че децата им, които пристигаха, за да започнат учението си в колежа, се чувстват в свои води, знаят, че мястото им е тук.

Мисълта да я видят с баща ѝ — с прекалено гръмкия му смях, с черното кожено яке и шкембето, провиснало над дънките, я притесни. Всичко у него беше дразнещо.

— Да — отвърна тя и преглътна. Все още ѝ се искаше да се хване за нещо познато, но същевременно ѝ се щеше да го отблъсне. — Добре, тръгвай.

Когато останеше сама, щеше да се поуспокои. Или поне щеше да опита. Отпусна се на неоправеното легло — щеше да го оправи след минутка — и погледна тавана, след това скочи отново, защото беше нервна, прекалено развълнувана, за да лежи кротко, а стомахът ѝ се беше свил на топка от напрежението. Все още не бе събрала смелост, за да излезе в двора, но трябваше да се ориентира, да намери тоалетната — в края на стълбището, май така каза второкурсничката, която ги доведе тук, да се опита да се запознае със съседите. Докато се качваше, мина покрай ниша в ламперията — шкаф, в който се виждаше малък хладилник. Надникна вътре. Нямаше мляко по рафтовете, но видя три бутилки с дебели тапи и златни етикети. Дори тя, която не беше виждала такава бутилка през живота си, се досети, че това е шампанско.

Вратата над нея се отвори и оттам се показа момче, по-точно млад мъж, по-голям от нея, с гъсти кестеняви къдрици и весело изражение.

— Решила си да ми задигнеш запасите, а? — Веднага забеляза аристократичния му акцент.

— Не съм… честна дума. — Тя се изправи, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението.

— Нед Идсли-Флайт — протегна ръка той. Тя се качи като замаяна по стълбите до него и пое ръката. — Политика, философия и икономика. Трета година. Къде си учила?

Наистина беше като омагьосана.

— В Ливърпул — отвърна.

Той изви вежда.

— Питах в кое училище. Аз бях в Итън.

Идваше ѝ да прихне. Той се шегуваше.

— Сериозно? — Не можа да каже нищо повече и ѝ стана неприятно, че не е измислила подходяща реплика, с която да го засече, нещо, което да го постави на място.

— Сериозно — отвърна той с изискания си акцент, коренно различен от нейния носов говор.

Даде си сметка, че трябва да промени това. Той произнасяше гласните дълго и така ѝ оставаше време да измисли какво да каже.

— Както и да е — спаси я той. — Как се казваш, мила съседке?

— Ами… Холи — отвърна тя и се подготви за неизбежното. — Холи Бери5.

— Шегуваш ли се?

— Не. — Беше свикнала с тази реакция, както и с неловкото обяснение. — Зачената съм на Бъдни вечер. Татко има чувство за хумор или поне така си мисли.

Усмивката му стана по-широка и той отметна глава назад, също като бащата долу в двора: може и него да беше видяла.

— Няма начин да го забравя. Холи Бери. А бодлива ли си?

— Случва се.

Това ли беше най-умното, което можа да измисли? Сети се за най-различни остри отговори, но не продума, не можа да изрече по-затапващ отговор. Топлина опари врата ѝ, докато мълчанието се проточваше между тях и издаваше колко е недодялана. Трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да заличи подигравателната му физиономия.

Той отново ѝ отправи вече познатата усмивка — широката, замечтана усмивка на момче, което съзнава, че светът е в краката му. Въпреки че той не беше точно такъв. Манда, която беше опитна, или по-точно казано, по-опитна от нея, нямаше да му обърне никакво внимание, щом забележеше щръкналата рошава коса. Тя обичаше мъжете — защото тя излизаше с мъже — да са спретнати. Но пък Манда никога не би кандидатствала в Оксфорд.

— Защо ми е да ходя на такова лустросано място? — попита тя Холи, тъй като я смяташе за префърцунена. Нейното желание беше да отиде в Манчестър и след гимназията бе започнала квалификационен курс по бизнес обучение в местния колеж. Да учиш английски — английска литература, каквото и да означаваше това — беше загуба на време. Много по-добре е да започнеш веднага работа или да направиш нещо свързано с професионалната ти ориентация. Нещо, от което знаеш, че ще изкарваш пари.

Холи не мислеше за изкарването на пари. Щеше да учи английска литература, защото бе добра по този предмет. „Забележителна“, както каза учителката ѝ, преди да предложи на майка ѝ да кандидатства в Оксфорд.

— Някои от колежите са наясно, че трябва да приемат различни студенти, и ми се струва, че тя има големи шансове — бе обяснила госпожа Търогуд.

Холи влезе в колежа, който беше посочила като първи избор: предпочете него, защото изглеждаше изключително красив в проспекта, беше на централно място и близо до библиотеките. Беше подготвена, че процентът първокурсници от държавно училище като нейното ще бъде нисък. И все пак не и беше хрумвало, че може да срещне някой като Нед. Беше чувала за Итън, разбира се, но единствено по начина, по който бе чувала за Камарата на общините или за Бъкингамския дворец.

А сега щеше да е съседка на възпитаник на Итън. Трябваше да намери някой по-нормален, който прилича повече на нея. Макар да искаше да дойде в Оксфорд, за да изостави стария си живот, сега вече копнееше за някой познат.

— Има ли някой друг на това ниво? — попита тя.

Оказа се, че Алисън Джесъп не беше на същото ниво; нито пък учеше английска литература. Холи обаче се насочи към нея също като желязо, привлечено от силата на магнит. Смехът ѝ привличаше вниманието: топъл, гръмовен звук изскачаше от това дребно, красиво момиче, което отмяташе коса и грейваше към някое момче в другия край на стола през два реда маси от тъмно дърво.

Над нея висяха маслени портрети на известни личности, завършили колежа: архиепископ на Кентърбъри, министър-председател, Нобелов лауреат писател и актьор. От двете ѝ страни бяха седнали сериозни момчета — колегите ѝ математици, както разбра Холи: бледи, пъпчиви, с провиснали мазни коси. Хора, които прекарваха прекалено много време в библиотеката. Алисън — с гърления смях и цикламен топ под късата си черна рокля — беше като цветно петно, проблясък на фона на мрачната дървена ламперия и сумрака на коридора, осветен от трепкащи полилеи.

Беше от Лийдс. Акцентът ѝ не беше така изразен като на Холи. Личеше, че е северняшки, на фона на южняците около тях с техните провлечени гласни, топъл и спокоен говор. Спокоен в сравнение с този на Холи и Алисън, които отсичаха думите. Тя беше възпитаничка на частно училище и щеше да се вмести тук, но обичаше да подчертава, че е от северната част на страната: не се срамуваше от произхода си и не споделяше страховете на Холи.

— Неее като пааай със сооос — имитираше тя подигравателно онези със специалните шапки и префинени хобита, за каквато смятаха и нея, докато се редяха на опашка в стола на следващия ден или докато поглъщаше храната си с апетит, който беше предпоставка да се впусне в живота на Оксфорд със същия ентусиазъм.

Всичко това щеше да направи лошо впечатление или да подразни другите, ако беше някоя дебелана с къса коса като Холи или ако беше вързала някоя дребна хрътка в двора. Алисън обаче изглеждаше така, сякаш е родена да носи официални рокли. Лицето ѝ притежаваше ангелска красота. Имаше сърцевидна форма, с големи сини очи и изваяни устни, от които често висеше незапалена цигара, а смачканият пакет беше пъхнат в задния джоб.

Специалността, която си беше избрала, трябваше да я заклейми като смотанячка. Само че противоречията, от които беше изтъкана — забележителното лице и мръснишкият смях, сухарската специалност и жизнерадостното момиче — бяха очарователни. А на нея, изглежда, Холи ѝ допадаше.

— Мама му стара, добре че те открих! — заяви тя в края на първата им вечер заедно. Каза го разпалено, с настървението, което, изглежда, характеризираше приятелствата, заформили се през онази първа седмица, връзки, които може би щяха да се изчерпят до следващия семестър или година и двете страни щяха да се опитат да се измъкнат от тях. Тя допи снейкбайта6 си. — Време ли е за по още едно?

След като Алисън ѝ беше приятелка, Оксфорд изведнъж стана по-поносимо място. Поне в социално отношение, а в академично едва ли щеше да е чак толкова трудно. Този семестър щяха да се заемат със Средните векове и викторианската литература. Щяха да минават по един автор на седмица: Харди, Елиът, Пейтър7, сестрите Бронте, Тенисън, Браунинг, Уайлд, Дикенс, като за последния бяха отделени две седмици заради обема на творчеството му.

Да прочете романите, които не бе успяла да погълне, преди да пристигне, бе напълно постижима задача, както и писането на темите, защото тя беше организирана и систематична, посвещаваше на задачите си дълги часове и следваше реалистичен график, когато трябваше да започне работа над ежеседмичното си есе — осем вечерта, преди консултациите с преподавател, определени за ранен час на следващия ден. Учеше като зрял човек, умение, придобито през годините в училище, когато връстниците ѝ я пренебрегваха и книгите ѝ бяха утеха, бягство от непрекъснатия им тормоз. Затова пък пътят ѝ на социалната сцена беше много по-проблематичен.

Сега вече нямаше да е така, защото до нея беше Алисън, която щеше да ѝ се стори странна, ако не беше просторният, недостатъчно познат и мрачен север, който ги свързваше, Йоркшър и Мърсисайд ги обединяваха; двете бяха като черни овце в стадо от безупречно бели екземпляри. Разбира се, че имаше и други, които се отличаваха от масата дръзки южняци, завършили частни училища: забавното момче, което напусна, за да замине за Бристол в края на първата година; азиатецът, забележителен математик. Те обаче бяха отделни бойни единици, държаха се настрани от другите, които се измъкваха от библиотеките, за да се заврат в някой пъб или нечия стая. Тези момчета живееха в алтернативната вселена на колежанската компютърна зала, където намираха приятели, седнали в подобни зали в други университети, с помощта на магията на съобщенията в интернет.

Затова пък Холи и Алисън бяха различни. Първо, бяха момичета в свят, в който можеше да се каже, че присъствието им в предимно мъжкия колеж беше интересно и забележително. А и Али бе социално обиграна. Благодарение на забавната си устата приятелка Холи се носеше по вълните на живота в колежа и поне за известно време дните изглеждаха безоблачни.

В съботата на първата им седмица — неточно наречена нулева седмица — шумът откъм бара в мазето се носеше по стълбището и стигаше до двора. Дълбокият гърлен мъжки смях се разкъсваше от остър, пресилен кикот на момичета, които искаха да намерят мястото си в компанията.

Стълбите към бара бяха обсипани с капчици вода: влагата от повече от осемдесет студенти, които дишат и издишват един и същ застоял въздух. Холи се промъкваше след Алисън и изведнъж се заби във влажния гръб на младеж, чиято тениска беше подгизнала от пот. През дънките усети горещите му бедра до кожата си.

— Два снейкбайта, ако обичате — провикна се Алисън към бармана, небръснат, обезоръжаващо красив третокурсник. Тя бръкна в деколтето си и извади смачкана банкнота от пет лири, а трите лири ресто пъхна в джоба на дънките.

Подът беше лепкав, носеше се сладникава миризма и Холи усети, че ѝ се гади, докато се промъкваше сред множеството от пулсиращи тела и слушаше как разговорите, ту по-силни, ту по-тихи, най-сетне се превърнаха в рев. В тази част от бара се носеха валма дим, бълваха от устите на Нед Идсли-Флайт, който ѝ кимна с насмешка, и на група третокурсници, до един облечени в ризи с навити ръкави, наполовина измъкнати от дънките, провиснали ниско на ханша, за да разкрият ластиците на слипове „Калвин Клайн“. Нед беше навил някаква корда на косматата си китка.

Двете момичета се отправиха към най-далечната част на бара, зад масата за билярд. Беше късно. Тъкмо бе дошло времето за последни поръчки. Холи бе настояла да поработи в библиотеката на колежа преди Алисън, озадачена от поведението ѝ: „Не е нужно да си чак такава читанка“, да я довлече тук. Студентите в тази тъмна част на бара бяха изкарали дълга нощ. Тя се подхлъзна на разлят сайдер и удари бедрото си на ръба на черна, дървена маса и за момент остана объркана, когато някой я стисна за лакътя и здрава ръка я прихвана през кръста.

— Ей, първокурсничке! Давай го по-леко — понесе се викът му и тя усети как цялата се напряга, когато след лекото докосване пръстите му се стегнаха, макар да знаеше, че той няма да ѝ направи нищо лошо.

„Изчукай първокурсничка“, мантрата, която бе чула в стола, докато второкурсниците преценяваха новодошлите, обсеби мислите ѝ. Това ли искаше той? Момчето обаче я беше пуснало и надигаше халба бира: отметнало глава назад, адамовата му ябълка подскачаше, докато златистата течност се изливаше в гърлото му. Тя го наблюдаваше, неспособна да откъсне очи, още усещаше пръстите му, отпечатани на китката ѝ.

— Идвай, ще изпуснеш купона! — провикна се Алисън и протегна ръка.

Пръстите ѝ бяха едри, с олющен цикламен лак. Холи пое ръката и се остави приятелката ѝ да я поведе по хлъзгавия под, докато тълпата я блъскаше и побутваше.

— Добре ли си? — провикна се пак Алисън. Лицето ѝ беше поруменяло от вълнение и лъскаво от избилата пот.

Тя кимна, потисна задръжките си и усети как у нея припламва искрица въодушевление, усещането, че нещо ново — и вероятно забранено — ще се случи, защото в далечния край на бара определено ставаше нещо. Тълпата там бе обърната към стената, всички бяха струпани около маса.

— Рос-ко, Рос-ко, Рос-ко, Рос-ко.

Скандираха името на момче, последва барабаненето на няколко чифта ръце по масата, след това изригнаха овации: брутален вик на задоволство при погазването на някакво финално табу.

— Мамка му! — Момчето, което се казваше Роско, се изправи с олюляване. — Искам бира.

Широкото му приятно лице бе поруменяло, докато разблъскваше останалите, за да отиде до бара. Но зад усмивката тя забеляза смущение, което вероятно беше резултат от пиенето. Момчето вдигна високо чашата и изгълта напитката си наведнъж.

— Давай! — провикна се друго момче, с едра гръд, също като първото, и останалите аплодираха шумно.

— Ан-ди, Ан-ди, Ан-ди — започнаха отново виковете, когато момчето бе изтласкано напред от приятелите си, за да седне на масата. То се огледа и се ухили, очаровано, че съотборниците му го аплодират. Това бяха членовете на отбора по ръгби на колежа.

— Ан-ди, Ан-ди, Ан-ди, Ан-ди. — След това той отпусна глава, за да полегне назад. — Давай, момче!

Холи наблюдаваше, отначало изпълнена с любопитство, след това озадачена, накрая ужасена, когато друг член на отбора по ръгби смъкна дънките и боксерките си и се намести на четири крака над заливащия се от смях Анди.

— Солсбъри!

Ревът стана оглушителен, когато трето момче се изправи на пейката с халба бира и я изля върху голия задник на Солсбъри и в устата на горкия Анди.

— Ан-ди, Ан-ди, Ан-ди.

Барабаненето по масата почти заглуши виковете, но след това се чу възторжен рев и той се надигна от масата, изплю бира и поиска още, докато полуголият Солсбъри, който беше слязъл от него, вдигаше дънките и боксерките си.

— Мама му стара! — Анди почти изплю бирата. — Мамка му и гадост!

— Други желаещи?

Тарторът — момчето, което изливаше халбата с бира — се огледа и за огромно изумление на Холи друг ръгбист — издул гърди, приклекнал като пародия на каубой, който се кани да започне бой, зае мястото на Солсбъри.

— Какви ги вършат? Защо го правят? — Думите ѝ се изплъзнаха, преди да погледне поруменелия Анди, прихванат през врата от съотборниците си. Те го шляпаха по гърба, докато го тикаха към бара.

— Натряскват се — изкрещя Алисън в ухото ѝ. — Така правят ръгбистите.

— Какво?

— Знам. Момчето, което се е изправило, е стипендиант. Видях робата му на вечеря. Предполага се, че е супер умен. — Тя изви вежди, след това се обърна към компанията.

Холи наблюдаваше момчето, за което Алисън говореше, да се изправя над съотборниците си, с едната ръка крепеше пластмасовата чаша бира, другата беше подпрял на ханша, сякаш бе фермер, който подкарва най-доброто си животно на изложба.

По лицето му над дебелия врат нямаше и следа от злоба: тъмни очи блестяха под ниско паднал бретон, мокър от пот; розовите устни със съвършени зъби бяха разтворени, докато изливаше кехлибарената бира, а след това отметна глава назад и нададе рев.

Разочарование притисна гърдите ѝ и тя усети почти физическа болка. Това трябваше да бъдат най-големите умове на нейното поколение. Оксфорд беше мястото, където можеше да се говори за философия или политика и да се плюе по правителството, а не да се наблюдава как широкоплещести младежи с изискан акцент се наливат с бира, текла по задниците им.

— Истинска лудост, нали? — ухили се Алисън и изви очи, но нищо в реакцията ѝ не показваше отвращение, по-скоро беше заинтригувана от този аспект на студентския живот.

Анди, второто момче, което взе участие в това представление, беше застанал до нея. Беше встрани от тълпата и се опитваше да остане там. Наливаше се решително, впил очи някъде напред, докато надигаше бирата, отпуснал рамене, сякаш се опитваше да се смали. Тя срещна погледа му и се опита да му покаже съчувствието си. Той отмести очи, но тя успя да забележи как се изчерви.