Анатомия на един скандал

Кейт 31 октомври 2016 г. Пет

Оставям броя на „Таймс“ върху чистия плот в кухнята и го разлиствам методично, а след това правя същото със „Сън“, „Мирър“ и „Дейли Мейл“.

Включили са предостатъчно материали за осуетения терористичен заговор в Майл Енд, не са пропуснали и разтърсващата история на седмицата: бомбата на египетски плаж. За Джеймс Уайтхаус, „приятеля на министър-председателя, хванат на калъп“, както се беше изразил „Сън“ миналата седмица, не споменават и дума; нито за „любовника на Лив от асансьора“. Нито една дума.

Странно, колко бързо историята потъна, погребана от истински, разтърсващи новини, но това, че не споменават нищичко, е наистина обезпокоително. Тук нещо намирисва, както казва майка ми. Министър-председателят каза, че ще застане зад колегата си. Заяви, че му има пълно доверие, че това било личен въпрос, който вече е разрешен. Само че другите младши министри, които бъдат хванати да правят секс с член на персонала, ще бъдат оставени да се оправят сами. На какво тогава се дължи верността му към Джеймс Уайтхаус?

Тази проява на протежиране между момчетата ме притеснява, но нямам време да се занимавам. Девет часът в понеделник вечерта е и както всяка друга вечер огромна чанта документи ме чака като вярно куче. Преглеждам бележките за „Блекуел“, утрешното изслушване в кралския съд Съдарк. Прокурор съм в казуса на сексуален рецидивист, който в два след полунощ през март нападнал единайсетгодишно дете. Какво казва защитата? Той проявил доброта, а момчето — мъртвопияно, на четири кена сайдер, с които нещастникът го налял — е „безобразен лъжец“. Звучи направо върхът.

Работя усърдно и въпреки нечистоплътността на уликите и всепоглъщащата тъга на детето, започвам да се чувствам по-леко: Греъм Блекуел — сто и четирийсет килограма, на петдесет и пет, няма начин да се хареса на съдебните заседатели. Няма начин да не спечеля, освен ако нещо не се обърка прекалено много. След това насочвам вниманието си към „Бътлър“, случая на изнасилване от роднина, което ще бъде доста по-трудно за доказване. Подробностите изплуват от страниците с бележки и аз усещам, че очите ми се наливат със сълзи: едри, избликват и замъгляват всичко, усещам ги как потичат по бузите. Бърша ги с опакото на ръцете. Господи, сигурно съм изтощена! Поглеждам часовника си. Десет и четирийсет: сравнително рано е за мен.

Протягам се, опитвам се да влея енергия в измореното си тяло. Знам обаче, че това съвсем не може да се мери с умората, от която костите ми натежават. От дни се мотая в съда, който провежда заседанията си на различни места в югоизточния район. Трябва да добавя и психическата изнемога при проучването на всяка вратичка на закона. Емоционалното изтощение ме е обгърнало като кадифената тъмнина на безлунна нощ. Тук, в моя тих, доста самотен апартамент съм преситена до болка от жестоката бруталност, която хората проявяват към себеподобните си. По-точно казано, от безчовечността към жени и деца. Дошло ми е до гуша от такива небрежни прояви на сексуално насилие.

Време е да се поободря. Не мога да си позволя да се разкисна. Работата ми е да спипам онези мръсници: да използвам забележителното си умение да убеждавам, да направя всичко по силите си, за да ги тикна зад решетките. Прибирам файловете. Наливам си уиски в широка чаша, бъркам във фризера за едри кубчета лед — лед няма да забравя да сложа, но да заредя хладилника с мляко, не се сещам — и глася алармата за 5:30. Апартаментът е студен — централното отопление се е скапало, а на мен не ми оставя време да го оправя — и пускам водата във ваната с надеждата да стопли костите ми, да отпусне напрегнатите ми рамене и да ме приласкае във водната си прегръдка.

Парата се вдига и аз топвам крака. Почти ме изгаря, но облекчението е огромно: никой не ме е докосвал след кратката, незадоволителна вечер с Ричард миналия месец и аз се чувствам незащитена и някак уязвима, когато оглеждам голото си тяло и забелязвам колко слаби са станали бедрата ми напоследък. Костите на ханша ми стърчат като малки островчета, коремът ми е хлътнал навътре, гърдите са стегнати. С всяко десетилетие чашката на сутиена спада с един размер. Лицето ми може и да е станало по-хубаво — високи скули, извити вежди, някога омразният нос вече не е месест, а прав и малък — за трийсетия рожден ден си направих подарък (най-драматичното свидетелство за преобразяването и успеха ми), но тялото ми е по-скоро хърбаво, отколкото слабо. Надига се вълна на самосъжаление, когато си спомням по-младата Кейт и си представям по-старата: сивокоса черупка, крехка и съсухрена като буковите листа, които хрущят под краката ми, докато вървя от метрото към апартамента си. Изпита и прегоряла.

О, за бога! Мисли за нещо друго. Умът ми прехвърля новините — Египет, лепкавата мъгла, планираното пристигане на сирийски бежанци преди Коледа, след това се стрелка към Джеймс Уайтхаус и близкото му приятелство с Том Съдърн. Познават се от трийсет години: предостатъчно време, за да се сдобият с общи тайни, които да пазят вярно. Питам се дали хрътките от таблоидите не са започнали отново да душат около тях, да ровят за истории и корупция, решени този път да извадят наяве нещо по-сочно.

Не съм забравила небезизвестната снимка, която се появи през 2010 г., точно след като министър-председателят бе избран за пръв път — от времето, когато и двамата са били в Оксфорд. Застанали са на стълбите пред най-великия колеж, облечени в униформите на елитния клуб „Либъртинс“: тъмносини смокинги, кадифени пояси във виненочервено, широки вратовръзки от кремава коприна подчертават безупречните лица. Снимката бе покрита много бързо — медиите вече нямат право да я използват, но образът на тези наконтени, важни младежи не е забравен. Представям си гладките им усмихнати лица, лицата на мъже, чието плаване през живота ще бъде безпрепятствено — Итън, Оксфорд, парламент, правителство.

След това се замислям за детето в „Блекуел“, по-скоро за сексуалния престъпник от утрешния казус — и как шансовете в живота му са се променили; как животът му е дерайлирал. Листът се топва във водата и аз изпускам мократа хартия на пода, когато усещам как ме залива вълна от съжаление: болката ме поглъща толкова неочаквано, че мога или да се предам, или да я потисна. Потапям се още по-дълбоко във ваната и приемам с желание забвението, което носи горещата, помътняваща вода, когато се затваря над лицето ми.