Анатомия на един скандал

Кейт 1 май 2017 г. Двайсет и седем

Съдебните заседатели са отпратени към обяд в понеделник след заключителните речи и след като съдия Локхърст им напомня да не бързат и да преценят всички доказателства. Той повтаря думите, казани в началото на процеса, че „Короната повдига обвиненията и Короната трябва да ги докаже. Господин Уайтхаус не е длъжен да доказва каквото и да било“. Той обобщава най-забележителните моменти от аргументите ни и повтаря дефиницията за изнасилване; набива им в главите, че в сърцето на процеса е даването на съгласие; най-същественият въпрос — дума срещу дума — дали Джеймс Уайтхаус е знаел по време на проникването, че не е получил такова съгласие.

Съдебните заседатели са наострили уши по време на този мастър клас по философия на правото. Гърбовете им са изпънати, водили са си бележки, защото са съвестни ученици, които слушат внимателно директора, готови са да поемат отговорност, да се докажат. Повече от седмица те са наблюдавали как висококвалифицирани професионалисти са се опитвали да убеждават, приласкават и спорят, да дават най-доброто от себе си, за да ги впечатлят. И — не на последно място — да отбележат точки един срещу друг. Сега, за пръв път, властта е изцяло в техни ръце. Съдията ще определи присъдата. Решението обаче, изборът дали Джеймс Уайтхаус е невинен, или виновен, дали е изнасилвач, или любовник, дали е човек, който е нарекъл жертвата си „мръсна уличница“, дали ѝ е оставил синка и дали е дърпал и скъсал бельото и чорапогащника ѝ е техен.

Аз се оттеглям в столовата на адвокатите. Полицаи Райдън и Уилис отиват за кафе, но аз отказвам предложението им да се присъединя. Те ме изнервят и аз копнея или за мълчание, или за разсейващия черен хумор на колегите, които се бунтуват срещу неефикасността на системата със съдебни заседатели или срещу най-обикновената некомпетентност, която ни връхлита всеки ден. Джон Спини, от моята кантора, се е разгорещил за случай с насилие над дете, който е бил отложен, защото снощи някакъв инженер преместил екипировката, нужна за видеовръзка с жертвата.

— Имат ли някаква идея колко е трудно да накараш това уязвимо деветгодишно момиченце да говори?

Дейвид Мейсън мърмори за обвиняем, който пробутал всевъзможни трикове, за да покаже, че е физически неспособен да издържи процес, но се възстановил с магическа бързина, след като бил оправдан. Каспър Дженкинс плюе предварителните изслушвания, които трябвало да бъдат отложени, защото документите за съда не били качени по електронен път.

Този разговор, пълен с възклицания, е пречистващ. Харесва ни да се впускаме в обсъждането на това кой е най-ужасният сценарий, да говорим за борбата, която водим срещу некомпетентността на бюрокрацията и лишените от морал лица. Имаме нужда от тази дружба помежду ни, както и от високомерното преследване на справедливостта. Желанието да открием истината и тя да възтържествува ни кара да идваме всеки ден в забравения от Бога съд.

Слушам приказките им, когато телефонът ми звъни. Брайън се обажда за случай за убийство по-късно през годината в Норич. Не се занимавам с убийства, но тук има и сексуален елемент: жената е обвинена, че е убила човека, който я е насилил като дете преди трийсет години и го е правил в продължение на няколко години. Искат аз да поема случая и се чувствам лека: започвам да си представям как моите смекчаващи вината аргументи могат да са от помощ. Той ми изпраща по имейла предварителните документи и аз се опитвам да се съсредоточа.

Минава час. Дали ще вземат решение преди обяд? Малко вероятно е и аз изпитвам почти облекчение, когато става един и аз знам, че няма да бъдем повикани още час, докато съдията обядва. Тим пита дали не искам да излезем за сандвич, но аз отказвам. През деня не ям: разполагам с прекалено малко време, а в стомаха ми се е събрала твърде много киселина, която гъргори и се плиска в момента, опитва се да изригне. Карам на нерви и адреналин: първосигналната нужда да бъда нащрек и да се втурна от един съд към друг, за което разполагам с половин минута. Трябва да мога да мисля бързо, за да не ме хванат неподготвена, същевременно не спирам да слушам или да разпитвам, за да направя на пух и прах нечии показания или да изкопча интересна история.

И най-сетне, в два и петнайсет, се чува безплътният глас.

— Моля всички страни по делото Уайтхаус да се явят незабавно във Втори съд.

Усещам жлъч в устата си и се опитвам да потисна адреналина — любопитната комбинация от вълнение, преминаващо в страх, която се надига в мен бързо като спринтьор. Ръцете ми — докато прибират лаптопа, документите, чантата; докато гласят перуката обратно на главата — треперят и аз хуквам към тоалетната. Неочаквано усещам колко много ми се пишка и се страхувам, че ще се разсейвам, ако не отида. Сама в кабинката, отпускам глава на вратата, връхлетяна от спомена за случилото се под аркадата: от неприятния допир на камъка до гърба ми, болката от движенията му, тласъците на тялото му в моето, онова вътрешно прогаряне. Виждам гаргойла, покрил очите и устата си с ръце, и старото ми „аз“, сгърчено от мъка, докато се потапям в помътняващата вода във ваната. Чувам вика, който съпътства потапянето, който заплашваше да изригне неведнъж през годините.

Дръпвам резето. Трябва да се стегна, въпреки че вътрешностите ми заплашват да се изсипят, а краката ми са сякаш от желе. Съсредоточавам се и се опитвам да мисля рационално, докато слизам по стълбите след Анджела, която върви с обичайната си господарска походка. Не е възможно да са взели решение! Всички сме били свидетели на бързи решения — седемнайсет минути за оправдателна присъда е най-бързият ми случай досега. Но те са се съвещавали час и двайсет минути. Достатъчно дълго, за да се престорят, че са водили спор, ако решението не е било единодушно; и недостатъчно дълго, ако е имало съмнения.

Колко време може да им отнеме? Трябвало им е половин час да се върнат в стаята, да изберат председател и да вдигнат ръце, а след това още, за да разубедят онези, които смятат, че той е невинен, защото аз продължавам да вярвам, че ще получи присъда „виновен“. Момчето от Есекс и азиатецът, и надявам се, моят председател, ще вкарат Оранжевото лице в правия път. Както и нейната поддръжница, също и възрастната дама, която не може да допусне, че мъж с неговото положение би се проявил като такъв грубиян. Ще повлияят и на затлъстялата матрона на средна възраст, която непрекъснато побутваше бюста си, докато зяпаше обвиняемия с отворена уста.

Трябва ли да бъде повлияно на мнението на всеки един? След толкова години на чакане на решения все още ми е трудно да си изградя определен модел. Градските съдебни заседатели по-лесно издават оправдателни присъди, също и онези с повече жени. Съдебните заседатели в процеси за изнасилване не обичат да осъждат. Всичко това е против мен. От друга страна… Когато Оливия разкри унижението си, се чуха въздишки; съдебните заседатели посрещнаха със съчувствие свидетелските ѝ показания; а аз все пак успях да посадя подозрителност в умовете им, че Джеймс е тъкмо човекът, който би дърпал и късал дрехи. Ами противните думи: Не си играй с мен! Мръсна уличница! Това не е израз, който млада жена, която дава показания в процес за изнасилване, би си измислила. Тя не би искала да повтори подобно нещо.

Събираме се в съда: защита, съдия, обвиняем. Последният е стиснал зъби; лицето му е пребледняло. Високо над нас, усещам по шумоленето, залата за публиката се пълни и аз се питам дали Софи е там, дали стомахът ѝ се е свил като моя. Сигурно във вените ѝ препуска страх, докато чака да разбере дали съпругът ѝ е изнасилвач и дали светът ѝ ще се промени окончателно.

И тогава следва момент на ретардация. Заседателите не влизат: съдебният служител подава единствено бележка.

— Съдебните заседатели питат може ли да получат копие от „изявлението“ на госпожица Литън — прочита съдията. Смее се благосклонно. — За съжаление отговорът е „не“.

Служителят на съда навежда глава и излиза със ситна крачка. Никита ни казва да се изправим и ние изпълняваме, след това се връщаме отново в задушната стая за преобличане и чакаме, а никой не знае колко време ще се проточи чакането.

— Аз пък си помислих, че работата вече е ясна — подсмърча Анджела, докато се качваме по мраморните стълби и аз се опитвам да открия сянка от съмнение, но лицето ѝ е непроницаемо както винаги. Не мога да отговоря, в гърлото ми е заседнала буца, умът ми е пълен с мисли, които не искам: за радостния оправдан Джеймс; за мен, унизена, обезверена, победена от него за пореден път.

— Много си мълчалива. — Колежката ми говори остро и накланя глава — също като сойка, която оглежда червей. Тъмносивите ѝ очи ми се струват по-проницателни от обикновено.

И аз единствено кимам, опитвам се да се отърся от ужасните мисли.

Следобедът се разтяга също като котка, която се изтяга на облян от слънце цимент. За правосъдието е нужно време, а тези съдебни заседатели — ангажирани за две седмици и приели много сериозно задълженията си — не бързат.

Металните стрелки на часовника в стаята за преобличане потрепват: три и трийсет, три и трийсет и пет, три и четирийсет, три и четирийсет и пет. Всеки момент могат да пуснат съобщение по високоговорителите. Минали са четири часа, четири часа и пет минути. Това достатъчно време ли е? Достатъчно ли е на тези дванайсет човека да анализират показанията и да съобщят правилната, единствената правилна присъда?

— Надявам се да не откарат до късно. Трябва да си тръгна бързо. — Анджела обикаля стаята, отчупва си шоколадова бисквита с шумно пропукване и смачква опаковката. — Противна работа. — Тя отпива от топлото черно кафе от картонена чашка и продължава да крачи. Този резултат е важен за нея. Но дори Анджела Ригън да не постигне оправдателна присъда за Джеймс Уайтхаус, този резултат няма да е толкова съществен за практиката ѝ. За мен обаче изходът от този процес е от ключово значение.

Постарах се да съм позитивна, въпреки че посред нощ хладната увереност на поражението заплашваше да ме погълне. Сега надеждата се изпарява с всяка минута, в която съдебните заседатели се бавят. Още от самото начало знаех, че ще бъде трудно. Изнасилването е от най-ужасните престъпления. Ами ако не е изнасилване от непознат, онова, за което ни предупреждават още от ранните момичешки години: мъж в тъмна уличка, който притиска нож до гърлото ни или ни приковава на земята. Ако става въпрос за изнасилване, извършено от представителен, смея да кажа дори привлекателен, професионалист от средната класа, който вече е имал връзка с ищцата; мъж, по когото ще се загледаш на улицата или пред училището, с когото с радост ще излезеш на вечеря или ще представиш на децата или родителите си. Ако говорим за такова изнасилване и такъв мъж, тогава е ужасно да си съдебен заседател: да хвърлиш това толкова мръсно петно, което никога няма да бъде заличено.

Няма съмнение, че съдебните заседатели ще трябва да разгледат внимателно всяко едно доказателство, преди да причинят това на някого. И е много по-разбираемо и далеч по не толкова съсипващо да се усъмнят в евентуалната вина. По-лесно е да причислят случая към неприятните сексуални опити: да, неприятен, и определено неморален, но не и незаконен. Акт, който по никакъв начин не може да бъде определен като изнасилване.

Анджела става все по-нервна и аз си позволявам да се надявам, че негативизмът ми е пресилен. Може пък само един или двама съдебни заседатели да не са убедени във вината му. Съдията може да ги повика, да им даде насоки, да им каже, че ще приеме присъдата на десетима, макар да е много по-добре, ако решението е единодушно, ако не е имало място за спор или неразбирателство. Някой обаче е бил убеден до самия край, че той е невинен.

Прехвърлям аргументите си: заключителната реч, която нахвърлях при получаването на документите, си остана непроменена. Няма магическо решение. Няма точни доказателства, които сочат недвусмислено към истината, защото и за синината, и за чорапогащника, и дори за бикините може да бъде дадено друго обяснение. Знам, че той е виновен: Не си играй с мен! Мръсна уличница! го заковава, дори да не знаех за някогашната му вина. Но тези съдебни заседатели трябва да претеглят думата на една жена срещу тази на един мъж. Два разказа, които започват еднакво, а след това поемат в различни посоки. Няколко малки несъответствия — тя ли е извикала асансьора, или не? Тя ли го е целунала първа, или той нея? А след това идва най-съществената, очевидна, необяснима разлика.

Ако повярват на нея, не само че ще бъда на седмото небе — разбира се, че ще бъда на седмото небе! — но ще си отмъсти: Джеймс Уайтхаус ще бъде изложен като очарователен, безскрупулен, нарцистичен тип, точно какъвто го познава. Ако съдебните заседатели повярват на него, Оливия ще бъде заклеймена като лъжкиня. А пък тя — дори не ѝ се мисли какво означава това за нея и какво говори за уменията ѝ, за преценката, за желанието да позволи на собствените си комплекси, на липсата на обективност да потъпчат професионализма ѝ и тя да се вманиачи в разобличаването на Джеймс Уайтхаус.

— Моля всички страни по „делото Уайтхаус“ да се явят в Зала две незабавно.

Четири и петнайсет следобед. Четири часът и петнайсет минути. Женският глас по високоговорителя звучи отегчено, не съзнава какъв драматизъм е скрит в съобщението ѝ, какъв ефект ще има върху нас с Анджела. Грабваме документи и лаптопи и слагаме перуките.

— Присъда или ще ги изпратят да си ходят? — пита опонентът ми, по-спокойна, след като вече няма начин да повлияем на събитията и поне нещо, изглежда, се случва.

— Второто — отвръщам, макар да не съм напълно сигурна как ще издържа цяла нощ, докато се питам дали ще произнесат правилната присъда, или все още прехвърлят доказателствата.

Във Втора зала атмосферата е напрегната, всички тръпнат в очакване. Пейките за пресата са пълни, журналистите знаят, че трябва да се размърдат, за да спазят крайните срокове за изданията си; репортерите от телевизиите искат да качат новината в емисиите в шест, убедени, че ще бъде една от топновините. Джим Стивънс е на мястото си на първата скамейка. Не е пропуснал и ден. Гърлото ми се стяга, когато виждам как наблюдава съдебния служител. Кима на Никита. Имаме присъда. Преглъщам. Имаме присъда.

Съдебните заседатели влизат и аз се опитвам да прочета решението по лицата им. Повечето са неразгадаеми, но нито един не се въздържа да погледне обвиняемия. Това не е добър знак. Когато не го гледат, значи са решили да го осъдят. Оранжевото лице се подсмихва, но това е нещо обичайно, а пък мъжът на средна възраст, за когото предполагах, че е председател, е мрачен, защото ще трябва да се изправи пред всички.

— Моля ви да отговорите на следващия ми въпрос с „да“ или „не“. Постигнахте ли единодушна присъда по първа точка? — пита Никита. Всички застиват по местата си, когато председателят поглежда листчето пред себе си. За частица от секундата си представям Софи Уайтхаус и се питам дали се е облегнала напред на първия ред в залата за публиката и дали наблюдава напрегнато мъжа, който държи в ръце решението, касаещо бъдещето на съпруга ѝ. Може пък да е обърнала очи към съпруга си и да се пита дали наистина го познава.

Струва ми се невероятно, че са стигнали до решение.

— Да — потвърждава председателят и всички заедно си поемат дъх. Свивам юмруци и кокалчетата ми побеляват. Това е то: един от онези крайно напрегнати моменти, които преобръщат живота ти. Също като онази юнска нощ под аркадата. Камъните стържат гърба ми, усещам болката, когато влиза в мен. Не си играй с мен! Мръсна уличница! Гласът му е мек, същевременно долавям заплахата.

— Обвиняемият виновен ли е, или невинен по обвинението? — пита Никита, аз притаявам дъх и забивам нокти дълбоко в дланта на дясната ръка, докато председателят отваря влажната си, розова уста и гласът му прозвучава натрапчиво висок и ясен.

— Невинен — отговаря той.

Жена в галерията изписква от облекчение, а друга — може би Кити, защото Оливия не е в съда, се провиква: „Не!“. Викът е гърлен, инстинктивен, „не“-то е на жена, която знае, че това е несправедливост и не може да направи нищо.

И аз искам да извикам по същия начин; ще го направя насаме в банята си, по-късно, но засега мълча. Само кимам. Ясно, мрачно кимване, сякаш прилагам присъдата към досието.

Застаналата до мен Анджела се обръща и си позволява да се усмихне. „Добър резултат“, виждам я да изрича с устни. Лицето ми се превръща в маска. Запазвам спокойствие, професионално вид, но сърцето ми не спира да крещи.