Анатомия на един скандал

Кейт 27 април 2017 г. Двайсет и четири

Късен следобед е, когато най-сетне връщам обаждането на Али. Забелязах номера ѝ на мобилния, докато вървях към Мидъл Темпъл малко след седем днес сутринта. Небето е бледосиньо по времето, когато Странд се събужда от неудобния си нощен сън. Купих капучино с двойна доза еспресо и горещ шоколад с допълнително захар, които ще оставя при маслиненозеления спален чувал, свит на входа на един магазин. Момичето не помръдва и аз разглеждам дребната фигурка, за да проверя дали диша, защото нощта беше студена: температурите паднаха под нулата. Пръстите на краката ми, обути в тънък чорапогащник и обувки за съда, са изтръпнали, когато се навеждам, и студът на сивия паваж ме близва с ледения си дъх. Едва след като забелязвам някакво доловимо движение — нещо като потреперване — се отдалечавам.

Нямах време да изслушам съобщението на Али. Бях твърде заета да мисля за свидетелските показания на Кити Леджър и за предварителното изслушване в десет. Иконата на гласовата поща има малка червена точка и аз отбелязах факта, че е оставила съобщение. Цял следобед се готвих за кръстосания разпит на Джеймс Уайтхаус и едва след като приключих, натиснах съобщението. Очаквах чуруликащо предложение за вечеря или може би да се срещнем да пийнем по чаша, защото мина цял месец, откакто се видяхме за последно. Тя умее да поддържа връзката между нас много по-добре от мен с моите запитания, когато работата ме поеме, да забравям социалния си живот и да се превръщам в отшелник. Имах три пропуснати обаждания — странно, защото тя знае, че не приемам обаждания, когато съм в съда — и три къси съобщения на гласовата поща. Прослушах ги и дишането ми се ускори, докато гласът ѝ, напрегнат и все по-раздразнен, сякаш чакаше потвърждение, се запечата в главата ми.

— Кейт. Става въпрос за делото ти. Джеймс Уайтхаус. Би ли ми звъннала?

Следваше друго.

— Кейт. Моля те, обади ми се. Важно е.

Най-сетне, в шест и три минути следобед, приблизително по времето, когато знам, че взема Джоуел и Оли от клуба, ми е оставила по-делово съобщение: в гласа ѝ долавям раздразнение, но има и болка, че не съм ѝ обърнала внимание цял ден.

— Кейт, знам, че си заета, но трябва да поговоря с теб. Може ли да мина към вас довечера? — Следва въздишка, сякаш съм едно от децата ѝ, и тя не може да сдържи разочарованието си. — Мисля, че е важно, Кейт.

Значи вероятно знае. Поглеждам през прозореца на грегорианския си офис. Мястото е забележително. Прозорецът е обсипан с капчици дъжд: доказателство за кратката буря, която ме намокри, докато слизах от таксито. Втурнах се към съда, опитвайки да се справя с чантата на колелца, в която са ми документите, докато буреносният облак превръщаше късното следобедно небе в наситено тъмновиолетово — също като синина, на която ѝ трябва време, докато избледнее. Наблюдавам как капчиците се стичат и си мисля как надничах през прозорците на библиотеката в колежа: онези елегантни прозорци, които предлагаха гледка към други светове, които ми даваха възможност да видя онези, които не бяха успели да влязат на това място. Високопоставеният ми пост тук сега ми дава същата възможност. Скрита в сърцето на британската правна система — в сърцето на този лабиринт от грегориански сгради — аз съм в пълна безопасност.

След това се замислям как Джеймс Уайтхаус си е въобразявал, че е защитен на едно много по-безопасно и ексклузивно място: Камарата на общините. Бил е в безопасност в самото сърце на политическата структура, въвлечен в измислянето и гласуването на законите ни, за бога! Мисля си за защитата, която този пост му гарантира, и за това как може най-сетне маската му да бъде свалена, да бъде притиснат от законите, които той и предшествениците му са създали. Как статутът му на министър не попречи да седне на подсъдимата скамейка в Олд Бейли и да отговаря за деянието си също като най-противните и аморални рецидивисти, като престъпниците, които нарушават най-големите табута в обществото: убийците, педофилите и изнасилвачите.

Замислям се, че невинаги се въздава правосъдие. Скорошен доклад на прокуратурата призна, че при три четвърти от случаите се повдига въпросът за събирането и разкриването на доказателствата. Дали наистина всички доказателства, нужни за провеждането на справедлив процес, се представят в съда? И дали някои разкрития не идват прекалено късно, или пък са непълни.

Всички, които работим в криминалната правораздавателна система, знаем за процеси, които са пропадали, защото доказателствата се появяват късно; или главният свидетел си противоречи и не може да му се има доверие; или защото неочаквано се появява нова информация — например подадена на социалните медии — и тя противоречи на тезата на прокуратурата. Всички се страхуваме, че подобни неразкрити доказателства може да се крият къде ли не: полицията или служителите на прокуратурата не са имали време да стигнат до всички и да ги представят. Не е невъзможно дори някои от материалите да се изгубят: оставят се в пощенска стая, някой куриер ги подминава. Пропуски на правосъдието са възможни, в първоначалното бързане да се завърти машината на правораздаването.

При подобни дела случаят може да затъне в правни аргументи още преди да стегнем до разкриване на доказателствата, което означава, че онези, за които сме сигурни, че са виновни, понякога „се измъкват“ заради законови формалности. Мисля си, че няма да понеса това да се случи тук. Защото въпреки че има нещо противоречиво в поведението на Оливия Литън — тя признава, че е влязла в асансьора с Джеймс Уайтхаус, че го е целунала по свое желание, дори отначало е искала целувката — все пак се натрупват достатъчно доказателства, които няма как да не се вземат предвид: синината на гърдата; скъсаните чорапогащник и бикини; фразата, с която той показва неуважението си към нея, която е също толкова болезнена, колкото и тласъците му.

Чувам го как я прошепва с меден глас, който носи потенциала да бъде любовен, но в онзи момент съвсем не е такъв. „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“ Сигурна съм до мозъка на костите си, че ѝ го е казал в асансьора.

Свидетелите не измислят подобни неща.

Освен това думите са същите като онези, които каза на мен.

Срещаме се в апартамента ми на Ърлс Корт. Али рядко идва тук. Взела съм няколко салати от „Маркс енд Спенсър“, въпреки че не съм гладна: стомахът ми е свит на топка от безпокойство, усещам горчивина вместо глада, който обикновено ме напада към осем. Наливам си голяма чаша вино и наблюдавам как белите мехурчета полепват по чашата. Студено е и има вкус на нектар. Ароматен сансер. Отпивам нова жадна глътка и се настанявам на ръба на креслото, кожата все още пази лъскавината си, както и останалите ми мебели, защото са сравнително нови: не е от креслата с изтъркана кожа, за които мечтая и които намекват за старинен произход. Седалката е издута и ми е трудно да се отпусна.

Може пък да ми е трудно да се отпусна, защото знам, че съм направила нещо нередно — поне според правилата на професията ми. Знаех го още от момента, в който Брайън ми връчи разпечатката на документите — любовното ми писмо, въпреки че не беше на розова хартия. Отгоре пишеше „Л. с-у Уайтхаус“.

Още в самото начало на процедурата прокуратурата трябва да разкрие всичко, което би могло да подкопае случая или евентуално да помогне на защитата, и е длъжна да следва тази линия на поведение през целия процес. Съвсем ясно е, че да си прокурор в дело на човек, когото познаваш, дори той да не си спомня, че те познава — е нарушение. Ами ако вярваш, че той те е изнасилил? Сами разбирате как може да изглежда това.

Бордът, който следи за спазване на стандартите на адвокатската колегия, не поставя като изрично условие да не бъдеш прокурор в случай на човек, когото познаваш. Вероятно не смята, че е необходимо. Но е абсолютно ясно, че адвокатите трябва да се държат по такъв начин, че правосъдието да не бъде възпрепятствано, а напротив — да му бъде даван тласък. Като не разкривам връзката си с обвиняемия, аз нарушавам адвокатския кодекс по три начина: не спазвам задължението си към съда при раздаването на правосъдие; не действам честно и в интегритет; държа се по начин, който подкопава професията в очите на публиката. Предполагам, че бордът ще погледне доста неодобрително на постъпката ми.

Тогава се разтрепервам. Треперя истински. Неудържимо треперене, което съм изпитвала един-единствен път досега — когато се търках до рани в банята на колежа. Това е дестилат на истинския страх. Продължава около пет минути, чашата вино трепери в ръката ми, докато най-сетне успявам да я оставя на масата. Столчето заплашва да се счупи, коленете ми се удрят едно в друго въпреки опитите ми да ги стисна. Да ги укротя. Казвам си да дишам, да се овладея. Опитвам се да вярвам, че онова, от което се страхувам най-много — да бъда предадена, да бъда разкрита, няма да се случи, защото Али ме обича и аз ще я накарам да ме разбере. Мога да я убедя, защото съм страхотна в убежденията. А дори да не бях, тя пак щеше да разбере, нали? Дишането ми се успокоява. Тя ще разбере. Естествено, че ще разбере. Трябва да разбере.

Беше необходимо да разкрия факта, че го познавам — или по-точно съм го познавала, разбира се, че трябваше. Трябваше доброволно да предам случая на колеги и да се надявам, че те ще работят усърдно като мен. Но когато можех да направя избор, не го направих. Не се отказах от контрола и не успях да поверя нещо, толкова важно за мен, на друг. Не можех да рискувам, защото когато става въпрос за изнасилване във връзка, шансовете да постигнеш нещо убедително са малки. Как да съм сигурна, че друг ще подходи със същата страст и толкова целенасочено като мен?

Онова, което искам, е правосъдие, основано на изконни човешки принципи. Да изправиш някого пред правосъдието, за да отговаря за престъпление, което е извършил преди повече от двайсет години, и да се увериш, че няма да го направи никога повече. Имам и не чак толкова назидателен мотив. Заради този мъж съм преживяла огромно количество болка, мразила съм самата себе си, чувствала съм се смазана, унижена, докарана до отчаяние, променена завинаги. Вярвах му, че ще спре, когато поискам това от него, но уви… И аз никога повече не можах да се доверя напълно на друг, така и не се отдадох напълно. Не искам той да се измъкне след като е сторил същото с Оливия или би могъл да го стори на която и да било друга жена в бъдеще. И най-вече не искам да се измъкне, след като е причинил това и на мен.

Али е поруменяла, когато пристига: косата ѝ е леко разрошена, лицето червено или защото е тичала от метрото насам, или, по-вероятно, защото се готви да ми каже онова, което си е наумила.

Целувам я, след като отварям вратата, но тя ме отблъсква, навежда се, за да си остави чантата, сваля палтото, след това се обръща, за да го закачи в коридора. Необичайно мълчалива е. Обикновено не спира да говори, когато се видим, сякаш е наясно, че и двете разполагаме с ограничено време и трябва да споделим колкото е възможно повече новини в двата или трите часа, които сме откраднали. Мълчанието е лукс, който идва с всекидневната фамилиарност, но дори когато за кратко живяхме в един апартамент или бяхме заедно в колежа, никога не спирахме да говорим. Ала и никога досега не сме се отдалечавали толкова една от друга.

Сега ме поглежда хладно. Това е много необичайно за нея, защото тя е най-топлият човек, когото познавам, въпреки че напоследък животът ни разделя. Има още нещо в тези големи сини очи: намек, че е наранена. Може би тъжна.

Алистър ме обвиняваше, че не притежавам обикновена човешка доброта. А това качество е толкова силно при Али и аз се опитвам да доловя съчувствие в очите ѝ, защото все пак тя е толкова състрадателна. Усмихвам се: усмивка, която е по-нервна, отколкото ми се иска, в която няма и следа от самоувереността, която показвам в съда. Тя свежда поглед, свила е устни и не отвръща.

— Искаш ли нещо за пиене? — Алкохолът винаги е давал тласък дори на най-трудните ни разговори: Когато ѝ казах, че напускам Алистър, и когато се срещнахме за пръв път, след като напуснах Оксфорд. Бяха минали осемнайсет месеца и аз вече не бях Холи, а Кейт и тя бе разтърсена от промяната в мен. Бях станала ръбеста: остри лакти и колене, скули като остриета под наскоро изрусената, изправена коса. Тя не ме позна в пъба и двете прикрихме взаимното си смущение и объркване, като поръчахме водка и портокалов сок и изпихме всичко на един дъх, а острото парене на алкохола развърза езиците ни.

— Още по едно? — попита тя.

— Защо не? — отвърнах, докато не изпихме шест шота бързо един след друг и мокетът на завъртулки не започна да се надига, а опушеното помещение изчезна. Излязохме от бара със залитане, без да обръщаме внимание на подвикванията, които ни последваха, и се смяхме със захласа на млади жени, които са избягали от нежеланото мъжко внимание.

— Защо не? — отвръща сега тя и се преструва на незаинтересована, кацва на самия крайчец на канапето ми, отпуска ръце в скута и преплита пръсти. Поставям чаша за вино пред нея и наливам щедро златен сансер. Тя го поглежда, след това посяга към чашата и отпива, лицето ѝ се отпуска, докато течността се спуска в гърлото и. Пред мен остава сериозната Али, но поне вече не е така студена. Сядам на стола до нея и чакам да заговори.

— Тревожа се за теб — признава най-сетне тя.

Свеждам поглед към пръстите на краката си, тъй като не искам да предизвикам гнева ѝ, и я чакам да довърши.

— Джеймс Уайтхаус. Знам, че е женен за Софи — онази Софи, която учеше английска литература в твоя випуск, партньорката ти от консултациите.

Усещам, че ме наблюдава, и вдигам предпазливо поглед.

— Просто не разбирам защо не си споменала връзката. Той ли… той ли ти го причини, кажи ми!

Срещам погледа ѝ.

— О, Кейт! — Погледът ѝ омеква, очите се пълнят със сълзи и тя се привежда напред, сякаш се кани да ме прегърне. Не мога да го понеса; предпочитам да ме прогори гневът ѝ, вместо да усетя топлината на допира ѝ.

— Недей.

— Какво недей?

— Да ме докосваш. — Думите ми не прозвучават както искам; гласът ми е опънат като струна.

По лицето ѝ преминава болка и аз отново свеждам поглед, ръцете са в скута ми, раменете са отпуснати напред, опитвам се да овладея емоциите си. Втората стрелка на часовника ми се отмества: едно, две, три — и аз чакам.

— Не мога да повярвам, че е бил той — казва и сякаш чака аз да отрека.

Но аз продължавам да мълча. Няма какво да кажа.

Тя ми се струва развълнувана, бузите ѝ са румени, тъй като истината изглежда напълно неприемлива. Кърши ръце неспокойно и накрая ги пъхва под бедрата.

— Толкова години и да не ми мине през ума, че може да е той… Искам да кажа, че ние не го познавахме, нали? Ти познаваше ли го?

— Не. — Прочиствам гърлото си.

— Той не беше в нашия колеж, нали?

— Не. — Не съм сигурна накъде ни води всичко това. — Не се случи в нашия колеж и нямаше нужда да го познавам.

— Не… разбира се… О, Кейт.

Чакам, тъй като не съм сигурна какво иска от мен. Сега не мога да се тръшкам и да рева заради станалото, защото съм капсулирала гнева си и той обикновено ме изненадва, не го показвам пред хората — дори пред жената, която ми е най-близка. Колегите понякога ме наричат Ледената кралица: нещо като комплимент за адвокат, който е в състояние да потисне чувствата и да запази спокойствие, да бъде строг, неангажиран емоционално, дори суров. Сега съм обгърната в лед. Не мога да си позволя да покажа мъка или ярост. Незнайно как очаквам тя да знае това и се надявам да престане да говори по този въпрос в знак на съчувствие.

Само че съм я подценила.

— Кейт, трябва ли да участваш в това дело, след като ти е причинил това? — Гласът ѝ умолява, но тя е уцелила същността на проблема: вероятната липса на безпристрастност при положение че съм прокурор в дело срещу мъж, който ме е изнасилил и сега е обвинен в същото престъпление. — Разбирам много добре защо искаш да го направиш, но как попадна в това положение? Не трябва ли да кажеш на съдията? — Тя ме поглежда, сякаш притежавам силите веднага да оправя това, но аз не мога, без делото да бъде прекратено и да започне ново. В него прокурор ще бъде човек, който няма да го е грижа като мен и който ще направи така, че Оливия да преживее съдебната драма още веднъж.

Али не вижда това, не осъзнава, че ако призная, че съм го познавала, процесът ще бъде прекратен заради нарушение и целият ми свят ще се срути. Единствената друга възможност е да вдигна ръце и да твърдя, че току-що съм се досетила за връзката. Кой обаче ще ми повярва?

Трябва да стъпвам много внимателно, защото имам избор. Да излъжа ли и да се опитам да я убедя, че преживяното от мен няма значение, че като професионалист мога да се дистанцирам от него, или да ѝ кажа истината и да заложа на чувството ѝ за справедливост и състрадание? Тя няма да ме предаде, знам го, колкото и ясен да е моралният ѝ поглед, колкото и да желае да постъпи правилно. Само че аз имам нужда тя да разбере позицията ми или поне да бъде убедена в причината да премълча. Не искам да мисли, че не зачитам професионалната етика, а да разбере, че в мига, в който приех документите от Брайън, нямах друг избор.

Започвам да говоря и забелязвам, че гласът ми трепери, докато се опитвам да обясня защо съм взела решението да приема делото, макар да съм знаела, че мога да изгубя всичко. Призракът как седя пред дисциплинарната комисия все още е надвиснал над мен: съществува и вероятността да ми бъде забранено да работя. Връщам се към момента, когато Брайън ми подаде документите и аз можех — вероятно трябваше — да кажа съвсем спокойно: „Не, благодаря“. Защо не го направих? Защото съм маниачка на тема контрол, която не може да пропусне възможността? Защото исках да си отмъстя? Приех, без да мисля. Протегнах ръка, взех папката и се почувствах така, сякаш съдбата се беше намесила. Заповядай, казваше ми тя. Знам, че това звучи като лудо: приказките на шизофреник, който иска да бъде оправдан поради невменяемост, който твърди, че гласът в главата ѝ е наредил да направи нещо. Само че в онази частица от секундата, когато поех документите, аз не мислех разумно.

— Ти можеш ли да си представиш, ако нещо се случи с Пипа? — питам аз и усещам, че стъпвам на много опасна територия, като карам най-добрата си приятелка да си представи, че най-лошото се случва с дъщеря ѝ. — Ако, не дай боже, някой я нападне?

На нея, изглежда, ѝ призлява.

— Няма ли да направиш всичко по силите си, за да отмъстиш за това деяние, особено ако мислиш, че има вероятност мъжът, който го е направил, да се измъкне?

Тя кима.

— Аз нямам дъщеря и никога няма да имам — продължавам. — Само че момичето, което бях — онази наивна идеалистка, девствена студентка, която бе толкова екзалтирана от живота, — е момичето, за което искам да отмъстя, момичето, на което искам да помогна.

Замълчавам за кратко, след това гласът ми излиза на пресекулки: болката неочаквано се трупа, докато думите едва излизат и аз говоря като съвсем друг човек.

— Той нанесе толкова поражения — опитвам се да обясня. — Той ме съсипа. И не само това, ами остана в мен и все още ми въздейства, двайсет години по-късно, когато би трябвало напълно да съм го преживяла.

— О, Кейт!

— Толкова се старая да бъда щастлива — и понякога успявам. Изпитвам истинско щастие, след като съм спечелила дело и видя залез над моста Уотърлу. Или когато съм в топлата ти кухня, или в редките нощи, които прекарвам с Ричард, когато си позволявам просто да се отпусна и да ми е приятно с него. Но след това лежа в леглото си и някакъв спомен се надига — тонът на гласа му; шокът, когато разкъсва полата ми и ми смъква бикините; страхът, който ме обзема, когато ме блъска в стената и аз разбирам, че няма начин да се измъкна. Когато взех папката, прибързах, а аз никога не прибързвам…

— Никога — потвърждава тя.

— Това беше най-неразумното нещо, което можех да направя. Сега вече съм го приела и трябва да го докарам до самия край. Не виждаш ли, че на него му се е разминало толкова много: не просто случилото се с мен, ами и с Оливия? Знам със сигурност, че я е изнасилил: има твърде много паралели с моя случай. Но ако се откажа, ще му се разминат и двете изнасилвания.

— Ако обаче признаеш, че го познаваш, и съдията реши да започне нов процес, с друг прокурор, той пак може да бъде осъден.

— Може. Само че Оливия може да реши, че няма да издържи нов процес. А това ще означава, че съм я подвела и разочаровала невъобразимо много. Или ако някой друг го разследва, без да знае на какво е способен и какво е направил. Аз ще бъда съсипана, ако призная, но той ще бъде политически реабилитиран и звездата му ще изгрее отново. — Гласът ми звучи все по-отчаяно и аз я поглеждам, неочаквано обезумяла, защото имам нужда тя да разбере колко несправедлив е този край. Как той — мъж, роден със сребърна лъжичка в устата — ще продължи да си живее и да постига победи; отново ще бъде златното момче, а тази история ще се разглежда като временен обрат, като лудост, която му е била стоварена върху главата от отмъстителни жени. Едно неприятно петно, което ще бъде заличено с годините.

Сега вече жестикулирам: улавям въздуха с ръце, сякаш се надявам да сграбча сигурността; очите ми блестят, готови да пролеят сълзи.

И тогава най-старата ми, най-прекрасна приятелка се обръща към мен и кима тихо. Кима едва забележимо: с разбиране, в знак на съгласие. А аз съм толкова благодарна, че е направила този избор, че ме подкрепя до самия край.