Анатомия на един скандал

Софи 13 декември 2016 г. Единайсет

Втори съд на Олд Бейли не е какъвто Софи си го е представяла. Очаква нещо стряскащо и впечатляващо, а не тази стая със светлокафява дъбова ламперия, която изглежда занемарена, сякаш величавите ѝ дни са отдавна отминали.

Не може да повярва, че е тук. Обстановката ѝ напомня за Камарата на общините: същата отровнозелена кожа на седалките, гравирани със златно; същото дърво — образува пет яки трона и герб. Същото препращане към отминало величие: забелязва се в дървените венци от цветя и гроздове, посипани с прах, над горната част на всяка врата.

Тя присяда на самия край на пейката, високо в галерията за зрители, и се опитва да се абстрахира от факта, че съпругът ѝ седи долу, на подсъдимата скамейка, охраняван от полицай. От този ъгъл изглежда уязвим: раменете му са широки както винаги, но косата му изтънява на темето, забелязва това за пръв път. Залива я вълна от страх. Коленете ѝ започват да треперят и тя поставя решително длани върху тях с надеждата другите посетители, които я зяпат с открито любопитство, да не се запитат защо трепери цялата. Глупости. Разбира се, че ще се досетят. Тя поставя чантата си, преминала през рентгена, върху коленете си и тъй като и това не спира треперенето, кръстосва крака и ги притиска.

От стомаха ѝ се разнася шумно къркорене. Тя усеща киселините, макар тази сутрин да не е хапнала нищо. Нищо чудно, че през изминалите шест седмици след ареста на Джеймс е свалила почти шест килограма. Днес е само предварителното изслушване — представянето на казуса и подготовката за процеса, така че колко ли ще се стопи до самия процес догодина.

Тя преглъща, опитва се да се отърве от болезнената буца в гърлото. Иска ѝ се да изпищи. Тя, най-спокойният човек, който умее да се контролира, и е възпитана така, че да се противопоставя на всички неприятни чувства със суховат хумор или просто да ги потиска. Отвътре не е съвсем празна и там се е настанил мощен заряд от емоции: ужас, неспособност да повярва, отвращение и най-вече дълбок, всепоглъщащ срам. Стиска устни. Тази сила на завладелите я чувства я плаши. Само веднъж досега е изпитвала подобно нещо, а тогава бе бледа сянка на случващото се сега. Попива очи с кърпичка. Не може да си позволи емоциите да я победят. Трябва да мисли за децата и, разбира се, за Джеймс.

Сега обаче знае, убедена е, за разлика от вчера, че не може да присъства всеки ден от процеса. Убеди се, че не може, докато бягаше от засадата на фотографите пред съда. Усмивката не слезе от устата ѝ, докато пръстите на Джеймс почти смазваха нейните: юмрукът му беше като менгеме и тя едва не извика. Тогава усети нервността му: той не признаваше за нея дори в тихите часове на нощта, когато тя си позволява да се отдръпне от топлината, излъчвана от него в леглото, за да зашепне.

— Добре ли си?

Той не показа и следа от уязвимост, откакто го обвиниха, не спомена за възможността да го осъдят. Ако не говореха за това, може би то нямаше да се случи. А и всичко изглеждаше нереално. Клишето се превърна в неподправен кошмар.

Сега вече е съвсем истинско. Непоклатимо е като дъба, от който са направени и свидетелската скамейка, и пейките на съдебните заседатели, и масите на защитата и на обвинението, на които адвокатът на Джеймс, набита, стряскаща на пръв поглед жена — Анджела Ригън, и прокурорът — някоя си госпожица Удкрофт, трупат папки с доказателствен материал.

Ще съдят съпруга ѝ за изнасилване. Тя вкусва противната дума, грозна като самото престъпление. Знае, че се случва, но докато гледа към подсъдимата скамейка, докато попива подробностите в съда, докато наблюдава патрицианския поглед на съдията, с когото в обикновения живот сигурно би си поприказвала на някое парти, тя не успява да открие смисъла.

Той е невинен. Разбира се, че е невинен. Тя го знае; знае го още от онзи ужасен вторник, когато го арестуваха. Познава всичките му недостатъци и е наясно, че той не е способен да извърши подобно нещо. Как тогава се стигна чак дотук? Тя мисли за проведените наскоро вътрешнопартийни разследвания, едното ръководено от адвокат, който бе ходил на училище с Джеймс и Том, другото от приятел от Оксфорд: все мъже, които могат да осигурят независимо становище и все пак да гарантират правилното заключение. Защо обаче в този случай това не стана? Том му е задължен. О, да, задължен му е, и още как! Но щом се намеси полицията, дори близкото приятелство на министър-председателя и връзките, които са ги свързвали над трийсет години, не са достатъчно здрави, за да го защитят.

— Значи можем да се уточним за тази седмица през април? — прорязва мислите ѝ гласът на госпожица Ригън, глас с акцент от Белфаст и почти мъжка дрезгавина. Двамата със съдията говорят за „изчистване на административни, логистични и други процедури“. Сякаш случаят на Джеймс е нещо, което трябва да бъде изметено.

Изслушването е към края си, определена е дата за април, гаранцията е уточнена, и сега Джен Вести, другият адвокат на Джеймс, се оттласква назад, позволява си да се усмихне и прошепва нещо на прокурора.

Софи вдига поглед към тавана, докато те си събират документите, и служителят на съда призовава всички „да станат“. Таванът е висок, състои се от осемдесет и един панела от матово стъкло. Тя брои, опитва се да внесе ред: спретнати девет по девет. Небето е тъмносиво, мрачно, потискащо, неприветливо, вижда се силует на птица, тъмно петно, което се подиграва на хората долу, подиграва се на съпруга ѝ, на когото е определена гаранция, но не и истинска свобода. Бистрата светлина едва се процежда и тя закопнява за слънце и простор, тучни зелени поля и тихото задоволство на изпразнен от мисли ум.

Април означава, че ги чакат повече от четири месеца в това неустановено положение — а сега единственото ѝ желание е да се приключи по-бързо. Да се сложи край на това натрапчиво чувство на ужас. Вече е преживяла шест мъчителни седмици, в които да се подготви и да мисли и премисля възможностите. Шест седмици на дълги кросове покрай Темза, на ожесточени тренировки във фитнеса, които изтощават тялото ѝ, но не и ума. Достатъчно дълго, за да прецени и разнищи връзката си и да се запита „Какво всъщност искам?“.

Отговорът, към който се стреми, макар и неуверено — защото сега вече нищо не е сигурно, нищо не е сигурно още от онази ужасна вечер през октомври — е, че иска да запази семейството си цяло. Иска Джеймс. Независимо от унижението, което стовари върху нея, от гнева ѝ заради изневярата му и от егоизма му, задето ги подложи на подобно нещо, тя все още иска да бъде със съпруга си. Нито за миг не се е усъмнила в невинността му, защо тогава да не бъде с него?

Тя, разбира се, има нужда от него и понякога се мрази заради тази своя зависимост. Може би просто е заложено в ДНК-то ѝ. Тази нужда да се държи здраво за мъжа си, чувство, което познава с болезнена яснота още от студентка, когато разбра, че той ѝ изневерява. Може пък да се беше развило, когато видя ефекта от изневерите на баща си или, не на последно място, когато разбра за финансовата нестабилност, която настъпи, когато Макс изостави Джини малко преди петдесетия ѝ рожден ден. И трите му дъщери бяха напуснали дома, така че финансовата компенсация беше нищожна. Майка ѝ твърдеше, че е „съвсем добре“, но някогашната внушителна къща беше продадена и на нея ѝ се наложи да се настани в значително по-малка, в Девън. Поне животът ѝ беше емоционално по-стабилен — нямаше ги онези драматични периоди, в които ненавиждаше себе си. Те настъпваха всеки път, когато Макс намереше нова жена. И все пак майка ѝ беше изгубила дома си, социалния си живот и статута си. Малко саможива, тя живееше сама с кучетата си: черен лабрадор и кафяв спрингър шпаньол.

Софи не иска това. Твърде млада е, за да се посвети на децата си или да се превърне в ексцентричка, която живее в провинцията. Не иска и да се превръща в жена, от която приятелките ѝ ще странят: привлекателна разведена. Никога няма да я канят на вечеря от страх за съпрузите си. Сякаш изневерите на съпруга ѝ са заразно зло или пък желанието ѝ да си намери нов мъж би засилило нейната сексуалност.

Може би щеше да е по-лесно, ако имаше някаква кариера. Тя обаче не се върна на работа като младши редактор в издателството за детски книги, след като роди Емили. Заплатата на гледачката изяждаше почти всичко, което изкарваше. Джеймс, чиято майка никога не беше работила, остана доволен, че тя ще насочи вниманието си към бебетата им и към него. Тя подозираше, че е допуснала грешка. Детската литература бе единственото, което я интересуваше по време на следването, дори написа дисертация за използването на заплаха в Нарния, разглеждайки как Луис прилага фалическия мит за фавна и темата за похищението. Невероятно, че бе писала за подобни неща. За кратко се надяваше, че може да открие следващата Дж. К. Роулинг. След това обаче се прехвърли към предучилищната литература, където единствената опасност беше да попадне на чорап от неподходящия чифт или да открие изгубен динозавър, така че ѝ беше трудно да оправдае оставянето на бебето си в ясли, за да редактира подобни глупости.

Освен това винаги бе искала брак и семейство. Когато беше малко момиченце, непрекъснато се рисуваше в сватбена рокля. Списъкът ѝ с желания включваше и съпруг — при това красив съпруг, постигнал успехи, заедно с деца и къща от известен архитектурен период, с конюшня и просторна градина с висока ограда. Това бе имала в детството и бе възпитана да се стреми към същото. Успя да постигне две от трите.

Докато беше в Оксфорд, намирането на съпруг бе приоритет. А може би не трябваше. Разглежда свои снимки от онзи период и се пита защо е изгубила толкова време да се терзае, че е сама, и да се вманиачава по Джеймс. Била е добра партия. Но тогава той сложи край на връзката им в края на първата ѝ година и двамата не се видяха цели седем години. А тя се беше справила. Имаше и други гаджета мили, красиви, забавни, с които приключваше, когато ѝ ставаше ясно, че не стават за съпрузи; имаше дори периоди от по два месеца на два пъти, когато оставаше сама. И с това се беше справила.

Не ѝ беше приятно и стига да имаше как, не искаше да изпада отново в подобна ситуация. Джеймс беше приоритетът ѝ от много време насам. Гадже, а след това съпруг, за какъвто знаеше, че другите жени мечтаят, който избра нея, който ѝ беше верен по време на брака преди този гаф: този ужасен, съсипващ епизод, който заплашваше да разбие брака им. Най-много се страхуваше от момента, когато Оливия щеше да даде показания. Щеше да се наложи да слуша как мръсницата описва в подробности случката, връзката им. Знае, че адвокатът на Джеймс ще я разпита за всичко това: как са се запознали, къде са се целунали за пръв път, колко често са правили секс. Това бе връзка, продължила пет месеца, както каза Джеймс, а не флирт за една нощ и секс.

Защитата на Джеймс, разбира се, щеше да подчертае, че това е бил секс по взаимно съгласие: секс, който Оливия се е съгласила да прави, който и двамата са искали, макар да са знаели, че е недопустим от морална гледна точка.

— Класическият случай на отхвърлена жена. Любовна авантюра с неблагоприятен край — както казваше Крис Кларк в началото.

Не става въпрос за изнасилване, но не става въпрос и за любов и тя побеснява, когато си мисли, че връзката им може да бъде представена по този начин. Освен това смята, че познава съпруга си достатъчно добре, за да го разбере: всичко се е въртяло около секса.

Тя, разбира се, накара Джеймс да ѝ разкаже. Адвокатът му, Джон Вести, предложи да го направи. За да няма изненади в съда. Ако тя отидеше — поне според Крис Кларк трябваше да е там, и тя знаеше, че ще ѝ се наложи да го направи — поне щеше да е предварително запозната и предупредена за всичко.

И така, той ѝ разказа фактите около извънбрачната си връзка. Къде. Кога. Защо. Колко пъти.

— Ясно — каза тя в опит да запази спокойствие. — Ами случката в асансьора? — Желанието ѝ да изпищи заради чукането в асансьора бе почти неудържимо, но както винаги запази самообладание. И тя, и децата ѝ — в момента бяха нейните деца, не негови — имаха нужда тя да се контролира. Представи си как я обгръща спокойствие: непробиваема, твърда обвивка.

Беше ѝ безкрайно неприятно да слуша отговорите — спокойните обяснения, че всичко е било само момент на страст, на лудост, макар и взаимна, но се насили да остане на мястото си и да потисне яростта, която я изпълваше. Очите ѝ горяха, но тя бе твърде гневна, за да плаче. Не го попита дали е обичал Оливия и дали Оливия някога е мислила, че той я обича. Преструваше се, че въпросът не е от значение, но истината бе, че не искаше да чуе отговора.