Анатомия на един скандал

Али 26 април 2017 г. Двайсет и едно

Али се навежда над масата в кухнята и размърдва пръсти в черния плътен чорапогащник, натиска силно с пети. Къщата е тиха както никога. Десет вечерта: обядът за кутиите на децата е готов, кухнята почистена — или поне доколкото е възможно. Хлапетата спят, Ед го няма и макар да знае, че трябва да се наспи, тя има нужда да си почине и да събере малко енергия, преди да се подготви за сън. Освен това толкова рядко има възможност да поседи просто така. Да има време да помисли.

Тя отпива глътка чай: „Ърл Грей“ без кофеин, с мляко, успокояващ, еквивалента за възрастни на топлото мляко, което Джоуел все още иска преди лягане и което тя му прави, ако е в добро настроение. Не че се случва често напоследък. Посяга към вчерашния „Гардиан“. Рядко стига до вестниците през седмицата, но този го раздаваха безплатно, когато изтича спешно до супермаркета: може би този път ще успее да навакса със световните събития.

Преглежда първата страница и обръща на трета, където са по-пикантните истории. Има репортаж за първия ден от процеса срещу Джеймс Уайтхаус. Това е процесът, за който Кейт спомена последния път, когато беше тук, в нейната кухня: големият процес, който щеше да тласне кариерата ѝ напред. Тази мисъл я кара да се съсредоточи. Не я е виждала повече от месец — не, почти шест седмици. Усеща как я бодва чувство на вина: трябваше да ѝ пусне есемес и да ѝ пожелае успех. Поглежда часовника; както винаги приятелката, която чувства, че има по-маловажна работа, която се притеснява да не досажда. Не. Ако работи, така само ще я прекъсне, а и без това е твърде късно.

Преглежда първите три параграфа, поглъща жадно историята, не пропуска написаното във втория: „любовница“, „асансьор“, „Камарата на общините“ и онази зловеща подробност, която пречи на историята да се превърне в най-обикновена клюка: „изнасилване“. Умница е тази Кейт, след като ѝ дават толкова важно дело — въпреки че все още ѝ е трудно да повярва, че той е виновен. Ето го и него, на снимка, заела мястото на четири колони: изражението му представлява въздействаща смесица от сериозност и неприкрита самоувереност. Не се усмихва; няма и следа от самодоволство; просто вродено чувство за правота. Той знае, че е невинен, видът му го казва, така че няма начин съдебните заседатели да не бъдат убедени.

Изпитва неясно чувство на неудобство. Ако е невинен, тогава Кейт е погнала мъж без вина. Как може да го стори? Това е нещо, което така и не разбираше при адвокатите; тяхното безгрижно обяснение, че вината трябва да се докаже, не невинността, тъй като правосъдието може да бъде подведено или заблудено — това ѝ е добре известно. Тя се надява Джеймс Уайтхаус да е невинен. Той има съпруга и деца, нали? Какво ли им е на тях в момента? Не може да си представи ужаса на горкичката му съпруга. Ако обаче не го е направил, тогава Кейт трябва да изгуби — и тя ще бъде съкрушена.

Преглежда репортажа. Едва две години по-голям от нея, възпитаник на „Итън“, Оксфорд — това май го е пропуснала. Жена му не го придружава. Интересно, че го споменават. Нейният интерес към семейството му, най-вече към жена му, се засилва: коя ли е тя? Посяга към айпада си и пише ключови думи, чувства се малко неудобно, защото знае, че донякъде ѝ се иска да разбере, че е женен за някоя противна кака и се надява тя да се окаже грозна. Това, разбира се, е малко вероятно.

Ето я и жена му, има малко информация за нея. „Съпругата на господин Уайтхаус, Софи, внучка на шестия барон Грийнауей от Уитингтън“, и нейна снимка: стиска ръката му и гледа високомерно към обектива. Дългата ѝ тъмна коса се развява; големите сини очи блестят със смесица от презрение, негодувание и може би малка доза страх.

Сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Познава това лице. Познава тази жена. Сега е по-зряла, да, по-изискана, но веднага я позна. Последно я видя в стола на колежа, облечена в екипа на отбора по гребане или с топ с презрамки и много къси отрязани дънки. Сигурно е било времето след семестриалните изпити: онзи приятен юни, когато само се веселяха и ходеха на пикници в университетските паркове. Представя си момичето: отметнало глава назад, играе крокет в двора, гласът му се носи самоуверено над този на връстниците ѝ. Красив глас — мелодичен, меден, но понякога прекъсван от твърде висок смях. Вик, който издава увереността в правотата му.

Софи Грийнауей: това е тя. Една от красавиците, които намериха безпроблемно мястото си в живота на колежа, които не си губеха времето с онези, които не бяха със същия произход — разпознаваха ги инстинктивно, сякаш можеха да ги помиришат. Момичета, които учеха история на изкуството или английска литература, или класическа филология: нищо точно, нищо полезно, нищо с научна насоченост. Да започнат кариерата си веднага след излизането от университета не бе приоритет за тях, тъй като не им се налагаше да изплащат студентски заеми. За тях Оксфорд бе приключение, трупане на житейски опит. Въпреки че някои, при които непоклатимият прагматизъм се появяваше в последната година, успяваха да станат счетоводители или консултанти по мениджмънт.

Софи не би погледнала Али, или Алисън, както я наричаха тогава, защото бе решила, че звучи по-зряло. Защо тогава Али я помни по-добре от другите момичета, които също я пренебрегваха? Защо усеща, че тук има нещо по-особено?

Досеща се за отговора още преди да слезе до тоалетната на долния етаж, където е закачена снимката от завършването (надява се, че иронията е очевидна).

Ето го. Това е доказателството, което тя отчаяно не иска да види. Скрито е сред откритите лица на тези осемнайсет и деветнайсетгодишни момчета и момичета с тежки бретони и меки, небоядисани коси, тези еднакво облечени тийнейджъри в техните официални университетски дрехи — униформата за изпити, завършване и официалната церемония в началото на образованието. Бели ризи, бели вратовръзки, черни панделки за момичетата; черни роби, черни шапки, сложени правилно на повечето, накривени дръзко на по-самоуверените.

Ето ги: две момичета, лицата им, колко отпечатъци от пръсти, застанали в двата края на редица, която се е подредила пред параклиса, стъпили, сега си спомня, на една пейка. Две момичета, които физически са много различни — едната дебеличка, другата слаба — но учат една и съща специалност и споделят еднакъв оптимизъм: желанието да прекарат три славни години. Също като гмуркачи, изправили се на ръба на басейна, те са готови за велико приключение — лицата на Софи и Холи блестят с надежда, не със страх.

Тя поглежда тези лица сега и знае, че не би трябвало да има настояща връзка между тях. Житейското правосъдие ѝ го подсказва, макар тя да има бегла представа и за юридическата етика.

Казала ли е Кейт нещо по този въпрос? Връща се към разговора, в който тя ѝ призна, че ще бъде прокурор в дело срещу Джеймс Уайтхаус. Спомена ли Софи? Каза ли нещо от сорта на: „Никога няма да познаеш за кого е женен“. Тя търси нещо подобно в разговора, признанието, което ще ѝ покаже, че всичко е в реда на нещата, че Кейт владее положението и знае какво прави. Същевременно усеща ледени тръпки и вече е сигурна, че тези думи не са били изречени, че Кейт не е казала нищичко.

Стомахът я присвива и тревогата я завладява — защо приятелката ѝ не е споменала нищо? Защо не е казала и дума по този повод? Може да не е знаела, че Джеймс Уайтхаус е женен за онази Софи, която са познавали в колежа. Всъщност Софи не излизаше ли с Джеймс още тогава? Тя си спомня висок, широкоплещест гребец, гъста коса пада над очите и скрива челото; мъж, който никога не би ги погледнал в малкото случаи, когато го мярваха да се измъква от стаята на Софи. Фигурата изскача пред очите ѝ, промъква се сред откъслечни спомени, натрупани през живота досега, изниква от най-дълбоките кътчета на ума. Това трябва да е бил той.

Може би Кейт просто не се е сетила, може поради някаква случайност да не е направила връзката; или, ако я е направила, да е решила, че не е нещо съществено. Тя не го е познавала, въпреки че е познавала гаджето му от студентските години, така че няма нищо притеснително.

Само че нещо не се връзва. Кейт с нейните цветни лепящи листчета и сложните планове за есета; с хирургическия ѝ подход към всяко дело; с впечатляващия ѝ ум трябва да е направила връзката. Трябва да е открила — дори отначало да не си е спомнила — че мъжът, когото изправя пред съда, се е оженил за момиче, учило същата специалност като нея в колежа, момиче, с което са били партньорки. Трябва да се е сетила, че между тях има връзка, колкото и да е далечна.

Защо тогава не е повдигнала въпроса, защо е преценила, че не си струва да го споменава? Съществува една възможна, тревожна причина; причина, поради която вътрешностите на Али се свиват като докоснати от леден блок. Страх сковава тялото ѝ.

Тя се обляга на стената на тоалетната и разглежда лицата, след това си припомня имената, за които не се е сещала до този момент; хора от черно-бял фотос, които са били забравени, но са свидетели на онези златни години. Само че това не бяха златни години за Кейт, нали? Или Холи, както се казваше навремето? Тя вижда любимата си приятелка, потънала в грозния суичър, очите ѝ кървясали, мъртвешки забулени.

Тогава си спомня какво ѝ се бе случило.

Тя така и не каза на Али кой го е направил, когато Али я намери онзи обяд след нападението, тя призна единствено, че се е случило. Бил от друг колеж, така каза, и за кратко Али си мислеше, че става въпрос за момчето от студентския вестник, когото Холи споменаваше често — Дан. След това се запозна с него, два дена по-късно, и не може да навърже събитията: не можеше да си представи, че това кльощаво момче с провиснала коса и фини дълги пръсти, което се държеше нервно около приятелката ѝ, от която очевидно силно се интересуваше, е агресорът, способен на подобно деяние.

Защото изнасилване определено бе имало. Али го видя. Не може да предизвикаш подобна реакция, ако актът е бил по взаимно съгласие. Да тръгнеш пияна и с разтреперани колене с някого е по-лесно, отколкото да му откажеш. Но да преживееш нещо, което да те накара да издереш цялото си тяло, да се натопиш в болезнено гореща вода — защото тя призна, че след това се е измила, — бе нещо коренно различно. Това беше пределно ясно.

Бе посъветвала Холи да отиде в полицията или да се свърже с униформената в колежа, въпреки че нито една от двете не знаеше какво би направила тя и дали някога се е сблъсквала с подобен проблем. Ами заместник-деканът? Млад преподавател по френска литература, вероятно по-тясно свързан със студентските проблеми, отколкото повечето академични типове, които познаваха. Само че Холи беше поклатила енергично глава.

— Може и да е било по моя вина — бе прошепнала тя. — Може да съм му подала грешните сигнали. Може да съм го подвела. — Беше погледнала Али за увереност, която тя не можеше да ѝ даде.

— Разбира се, че не си била ти, в никакъв случай. — Думите не постигнаха желаното. Разбира се, че Холи винеше себе си. Че защо някой, поне според нейния начин на мислене, би сторил подобно нещо, освен ако не го е насърчила?

Беше непреклонна, когато отказа да отиде в полицията, и Али я разбираше. Кой би искал да привлече вниманието към себе си? Да рискува да разкаже преживяното? А и едва ли щяха да ѝ повярват. Едва отскоро допускаха жени в колежите и всички мислеха, че не трябва да клатят лодката. Естествено, че не искаше да я запомнят — и властите, и преподавателите, и другите студенти — като момичето, което се е разпищяло, че е изнасилено.

Тя се беше затворила в себе си. Това момиче, което бе разцъфтяло едва наскоро, което израсна от срамежлива, малко подозрителна, понякога скучна студентка в жена, което посягаше към всичко. Оксфорд можеше да предложи много и тя се възползваше с две ръце. Престана да пише отзиви за „Чъруел“ и да посещава срещите на Лейбъристката партия; отказа се да пее в хора на колежа, където се носеше дълбокият ѝ интересен алт; изостави нощните дежурства на телефонната линия за съвети и се оттегли в края на дълга дъбова маса в библиотеката, където седеше, защитена от камари книги. Ако излизаше вечер, стискаше свирката против изнасилване — свирка, която издаваше пронизителен писък — но рядко ходеше по-далече от библиотеката. Там се криеше: зад барикадата от книги се виждаше единствено малка част от главата ѝ.

Когато започна втората година, тя така и не се върна. Писа на Али. „Изглежда, Оксфорд не е за мен. Не мога да го преодолея. Единствено ти знаеш причината.“ Това последно изречение и споменът как я намери след това, как Холи я бе защитила по-рано през годината, когато я беше намерила в безсъзнание в тоалетната и беше вдигнала гащите ѝ, беше избърсала повръщаното от устата ѝ, бе прибрала косата ѝ, ги свързваше много повече от всичките приятни моменти заедно. Тя ѝ отговори веднага и двете поддържаха връзка, а когато се преместиха да живеят в Лондон, приятелството им стана по-крепко и силно.

Тогава вече беше станала Кейт. Бе се превърнала в Кейт по време на отсъствието си: по-корава, по-елегантна, неузнаваема версия на Холи. Беше се случило постепенно, но когато започна обучението си в Лондон, метаморфозата беше завършена. Това нейно ново „аз“ бе по-самоуверено от момичето, което беше избягало у дома в Ливърпул: гласът му беше станал по-дълбок и по-женствен, нямаше и следа от акцент. Странната напевност се връщаше в редките случаи, когато се напиеше и станеше сантиментална. Беше лъскава, изискана, без всякакво чувство за хумор: напълно отдадена на работата, а нещастното гадже, което бързо ѝ стана съпруг, бе зарязан на втори план. Али го съжаляваше искрено: прекрасно момче, на което му липсваше неподправената амбиция на Кейт, нейният устрем и упорство. Той очевидно бе лек характер, който никога не бе срещал трудности в посредствения си живот на представител на средната класа.

Не говореха за случилото се онази нощ — защо да ѝ напомня? Един-единствен път Али повдигна въпроса и приятелката ѝ я сряза на мига.

— Добре ли си? След случилото си.

Кейт я погледна с широко отворени студени очи.

— Нямам никакво желание да говоря по този въпрос.

— Не, разбира се. Извинявай. — Тя потърси друга тема, избягваше да я поглежда, за да не забележи Кейт как се изчерви.

— Всичко е наред. — В гласа на Кейт се промъкна слънчев лъч, сякаш отстъпваше: гласът ѝ беше тих и Али трябваше да се вслуша много внимателно, за да долови какво казва: „Просто не мога да се върна там“.

Дори да не го споменаваха, случилото се все още беше част от живота на приятелката ѝ: оставен без отговор проблем. Той надигна глава, когато Кейт скъса с Алистър, когато преживяваше всеки безплоден цикъл, когато се впускаше към поредната връзка, която нямаше да продължи дълго.

Може и да се беше случило преди двайсет години, но изнасилването на Холи помогна на Кейт да стане жената, която беше в момента. Това беше катализаторът, който я тласна да започне кариера на криминален адвокат и причината да предпочита да е прокурор. Али усещаше това, въпреки че Кейт никога не го призна.

Възможно ли е сега болката да е стъпкала професионалната ѝ преценка? Възможно ли е Джеймс Уайтхаус да е мъжът, който я е изнасилил — следователно тя да има личен мотив да бъде прокурор в делото срещу него? Единственото, което Али знае със сигурност, е, че преди двайсет и четири години Кейт е познавала жената, която му е станала съпруга, че тя не е разкрила този факт, значи трябва да има основателна причина да мълчи. Въпросът я дразни също като ухапване от насекомо, което знае, че не бива да чеше, но то става все по-дразнещо, докато се опитва да устои. Едно по едно, малки, логични стъпки: Джеймс е излизал със Софи, старата партньорка на Кейт, така че вероятно са се запознали; той е бил в Оксфорд по същото време като нея. Само че е прекалено да го обвинява в изнасилване.

Тя напуска долния етаж, където е снимката с младите, доверчиви лица; опитва се да мисли спокойно, докато слага чайника да заври и копнее за сигурност и спокойствие, докато прави нова чаша чай. Много е възможно Кейт да мълчи за връзката заради тъкмо тази зловеща, срамна причина. Тя така и не разкри името на изнасилвача и тази тайна може би обяснява решението ѝ да не говори и сега. Само че приятелката ѝ притежава желязна решимост, инат и не изпитва никаква жал и ако Джеймс Уайтхаус е нейният изнасилвач, то тогава тя е напълно способна да го преследва за онова, което ѝ е сторил преди толкова години, без дори да се интересува дали е виновен за изнасилването, в което го обвиняват сега.

Къде тогава остава горката жена, която го съди в момента? Ами ако Кейт не успее да се съсредоточи над нейния случай, а е тласкана напред от нещо коренно различно? Животът ѝ ще бъде разбит в съда, за бога! Тя си поема дълбоко дъх. Със сигурност Кейт, методичната, дисциплинирана Кейт няма да си позволи да бъде подведена от емоциите си, а ще успее да канализира гнева си и да го използва, за да спечели делото.

Ами Софи? Сърцето на Али се свива. Горката! Не е някоя празноглавка, която е познавала навремето, а жена като нея, която си задава кошмарни въпроси за брака си. Какво ли е да живееш — и да спиш — с този мъж? В съзнанието ѝ изниква спомен за Софи, която се втурва в стола, а по бузите ѝ плъзва руменина, когато споменава „гаджето ми“. Сега него го съдят, а тя не присъства на процеса. Подозира ли, че го е правил и преди? Дори да се съмнява, сигурно се моли да се измъкне.

След това се замисля за любимата си приятелка; за Кейт и как, ако тя изгуби в този случай, това няма да е просто поражение във важно дело. Ще е изгубила шанса да отмъсти за собственото си изнасилване, да го унищожи, както той е унищожил нея.

Ако той се измъкне, това ще разкъса жертвата му, но може да закрепи света на Софи.

Какво обаче ще стане с Кейт?