Анатомия на един скандал

Софи 3 октомври 2017 г. Трийсет и две

Приемът в хотела, в който се провежда конференцията, е събрал прекалено много хора. Дошли са делегати, изтощени от цял ден лобиране, гладките им лица са лъснали от пот и адреналин и от тръпката, че са в една стая с толкова членове на парламента.

Бялото вино е средно сухо и топло. На партито на „Спектейтър“ сервират шампанско „Пол Роджър“; на всяко друг има само това — плюс портокалов сок или газирана вода. Софи пие, усеща колко е разредено виното, което пари устата ѝ, и ако има късмет, скоро цялата ще изтръпне. Напоследък пие доста.

Къде е съпругът ѝ? Тя оглежда помещението, наясно е, че той все още е в центъра на нейното внимание, и ѝ се иска да се отпусне, а не непрекъснато да забелязва отсъствието му или присъствието му. Но тя е дошла тук заради Джеймс. Нелепо е, защото не е като да не мисли да го напусне. Всяка сутрин се събужда и за частица от секундата остава да лежи в спокойно неведение: в онова полусънено състояние, в което усеща единствено топлината на леглото и свежите чаршафи, защото държи всяка седмица или по два пъти в седмицата чаршафите да се сменят. В това състояние денят все още предлага потенциал за доволство и тя копнее тъкмо за него, а не за нещо по-амбициозно като щастие.

И след това, може би половин секунда по-късно, илюзията се пръсва и тя си спомня. Споменът я връхлита като физическа болка. Усеща как стомахът я присвива, а сърцето изтръпва от болка и за момент остава парализирана под тежестта на мъката и товара на знанието. Те заплашват да я погълнат, ако не спусне крака на пода и не стане, не се изправи, за да заведе децата на училище и да продължи деня, без да си оставя време за самоанализи, които трябва да бъдат елиминирани, преди да се вманиачи напълно и това да я разяде отвътре.

Опитва се да прилага когнитивната поведенческа терапия, на която я научи Пеги — и с която все още не разговаря открито, разбира се, но срещите им ѝ помагат. Най-доброто, което ѝ действа най-благотворно и я разсейва, са упражненията и непрекъснатото, безжалостно и напълно ненужно пренареждане на къщата.

По този начин, тя успява да ограничи мислите, които се въртят като калейдоскоп в моментите на събуждане и докато се къпе, преди децата да станат. Джеймс редовно ли изнасилва? Само Оливия и Холи ли са били — защото тя е приела казаното от Али; факт, който е почти непоносимо мъчителен. Имало ли е и други млади жени, освен тези двете? Случайни ли са били тези инциденти? Ще има ли други? Поток от любовници, чийто желания той редовно е пренебрегвал, защото неговите нужди са били по-важни? Самата мисъл я притиска в ъгъла, тук, в банята; кара я да пожелае да се скрие завинаги под течащата вода.

Той мисли ли някога за онова, което е сторил? Те никога не говорят по този въпрос, а и той е толкова непоклатим в мнението си. „Казах истината, почти. Или по-точно казано, истината, такава, каквато я виждам. Тя искаше секс на няколко пъти при подобни обстоятелства.“ И тя е сигурна, че гледната му точка няма да се промени. Ако обаче съпругът ѝ продължава с този така гъвкав подход към съгласието и към казването на истината, какво говори това за нея? За факта, че все още е омъжена за него?

Когато тези мисли я притиснат, тя чисти, обзета от невротична енергия: облива ъглите на шкафовете с антибактериален спрей; прочиства стаите на децата от играчките, които са надраснали, но за които ще тъжат, когато забележат, че ги няма; сгъва долно бельо според предписанията на гуру по лайфстайл, всички самотни чорапи или несъвършени дрехи изхвърли. Ако не друго, къщата ѝ ще бъде безупречно подредена.

Най-сетне бушуващият хаос в мислите ѝ започва да се успокоява. Добре ѝ е, когато е далече от Лондон: далече от Джеймс, с Джини в Девън. И колкото и да е невероятно, чувства се добре и в края на август на семейна почивка с него. Той се държи очарователно с децата и с много любов към нея. Въпреки че не изпитва нищо, когато той я докосва, знае, че трябва да се държи заради Емили и Фин. Те са — и трябва да бъдат — неин приоритет.

Става все по-поносимо да се преструва: да говори за ново начало, как нещата ще се оправят, защото тъкмо в това значителна част от нея — онази част, която се опитва да забрави казаното от Али и признанието на Джеймс — иска да повярва. Но пък в редките случаи, когато се любят, тя си представя как подрежда кухненските шкафове, как сменя бурканите „Килнър“ с тези на Джейми Оливър със специални капаци. Както много добре знае — тъй като познава Джеймс — човек се откъсва от себе си, когато има извънбрачна връзка. Така обаче тя се свързва с истинското си „аз“. Върши нужното със съпруга си, докато истинската Софи, онази, която беше Софи Грийнауей, която се спускаше по реката, уверено, опитно, без харизматичен мъж до себе си, с когото да се съобразява, съществува някъде.

Ето така успява да се справи. Или почти. Живее ден за ден, мисли единствено за децата; опитва се да гледа от светлата страна — следва това мото и когато е необходимо, по лицето ѝ се разлива усмивка. Погледнете я тук. В хотела за конференцията, който е взривен от атентатор на ИРА в средата на 80-те. Пет човека са били убити тогава. Тя е толкова наясно с този факт и това я кара да стъпи здраво на земята. Колкото и да са значителни проблемите ѝ, те са едно нищо в сравнение с окончателната сила на смъртта.

Тя поема нова чаша от сервитьора и пие за тази мисъл, уверена, че лицето ѝ е като замислена маска, която няма нищо общо с ведрото настроение около нея.

— По-весело го давай. Може никога да не се случи! — Мъж със зачервено лице, розова риза с отесняла талия, която разкрива тлъстини, поставя ръка на кръста ѝ, когато минава. Тя се отдръпва от влажната длан и цялата се напряга. — Няма нужда да ме гледаш така лошо, миличка! — Той вдига ръце с престорено примирение; агресията е осезаема зад тънкото прикритие на приятелско отношение. Тя се усмихва с изпънато лице и му обръща гръб.

Някой друг привлича погледа ѝ. Слаб мъж в края на средната възраст, който слуша Малкълм Туейтс, навел глава на една страна, тъмните очи блестят настойчиво на лицето му. Тъмносиният му костюм лъска — изглежда малко износен. По раменете му се е посипал пърхот; фини пръсти си играят с чаша червено вино. Тя го познава от съда: Джим Стивънс, един от репортерите, насядали по пейките за пресата, който ѝ извика в онази ужасна сутрин, когато Джеймс пристигна, за да дава показания. „Министър-председателят все още ли има доверие в съпруга ти, Софи?“ Това е въпрос, който все още буди страх у нея. Тя си спомни, че той бе решен да я провокира и да получи отговор. Това някак противоречеше на неугледния му вид: стария шлифер, дъха, с вкус на кафе и мирис на цигари.

Скалпът на главата ѝ изтръпва. Той не работи в лобито, защо тогава е тук? Сигурно се опитва да надуши някаква мръсотия за Джеймс. На миналогодишната партийна конференция съпругът ѝ е спал с жената, която прави проучванията на партията. Кой би казал, че Джеймс не поема рискове, че се е върнал към някогашното си поведение? Или сега търси друга история? Вестниците все още обсебени от снимката на „Либъртинс“: онази, на която Том и Джеймс се перчат на стълбите; незаличим, цялостен образ на привилегиите им. Тя мисли за ужасната случка в края на първата си година; мъката на Джеймс, когато ѝ каза на следващия ден: объркан и с почервенели очи. Единственият път, в който го е виждала да плаче. Сърцето ѝ се свива. „Моля те, нека не надуши нищо за онази история.“

Журналистът среща погледа ѝ, след това повдига чашата. Топлина запълзява по врата ѝ и тя се обръща и минава сред активистите в отеснели костюми, решена да се отдалечи от него. Грабва нова чаша вино. Каквото и да е, стига да се разсее. Така, сега вече е по-добре: Когато си на третата чаша, сладостта не ти се струва чак толкова пресищаща. Тя пие спокойно и бързо; приема да ѝ долеят, а стомахът ѝ къркори от киселини и страх.

Трябва да намери Джеймс. Тази среща с верните на партията е част от реабилитацията му: той показва, че е готов да положи много труд — ще стиска ръце и ще слуша внимателно — и ще докаже, че се е поучил от падението си. Всички обичат покаялите се лоши момчета и сега те го слушат с интерес: слушат неговата mea culpa15 по време на среща за важността на семейството; наблюдават го с очевидно благоговение, когато гласът му става неуверен и той захапва кокалчета, за да спре сълзите. Не могат да му се наситят: тези двойки по на шейсет и седемдесет, които тя предполагаше, че ще го преценяват и съдят, и праведните жени на около петдесет в яркосини или червени сака.

— Не е възможно да не се възхитиш на човек, който може да сложи ръка на сърцето си и да каже, че греши — заявява една от дамите и на нея ѝ се иска да стисне тъпачката и да ѝ се разкрещи в лицето.

Тя, разбира се, не може да го направи. Новата, по-цинична Софи — колко много мрази онова, което той направи от нея! — трябва да остане покорна, докато той ги ухажва, докато се представи като силно разкаял се, докато се преструва, че се интересува от тях. За малко да се възхити на представянето му, само че не вярва на нито една казана от него дума. „Всички преиначаваме истината от време на време“ ѝ беше казал той с толкова самодоволен тон, че почти звучеше разумно. Само че не беше. И не е. Повечето хора не правят така. Едва сега тя започва да осъзнава, че той често си играе с истината с помощта на елизии, пропуски, полуистини и успява да я изкриви както му е удобно.

Няма смисъл да остава тук. Тя обикаля стаята за последен път и забелязва човек, когато предпочита да не вижда: Крис Кларк. Той среща погледа ѝ, а тя извръща очи твърде късно, защото той тръгва към нея, тълпата се разтваря, когато той си проправя път.

Хваща я под ръка и я повежда към тихо място в помещението, до някаква плъзгаща се врата и маса, отрупана с празни чаши и купички, омазани от фъстъци и солени бисквити. Джим Стивънс е в другия край на стаята, с гръб към тях, а журналистите все още събират материали. Делегатите са твърде далече, за да чуят.

— Значи има и по-добри обстоятелства, при които да се срещнем. — Говори превъзнесено, но усмивката не стига до очите му.

— По-добри от съда ли?

Той мига като къртица.

— Извинявай — добавя тя. Готова е на всичко, за да го накара да се махне.

— Горе главата. Той се справя добре. — Оглежда стаята. Вътрешният министър си проправя път през множеството, а около него са се лепнали бъдещи членове на парламента. — Може да се върне в министерството, преди да се усетиш.

— Я стига! — Говори дръпнато.

— Заместник-министър по въпросите на политиката с дрогата. Вокалът може да е отровен, но той се е справял с къде-къде по-лоши неща, нали? Освен това все още се радва на доверието на министър-председателя. Дързък ход, но министър-председателят мисли, че той ще се справи.

— Мамка му!

Той я поглежда стреснато. Тя никога не ругае. Думите са се изплъзнали неволно. В нея кипва ярост. Не и този пост! Как е възможно Том да е толкова адски тъп, не може ли да помисли? Тя си представя как министър-председателят отправя чаровната си, безупречна усмивка, без дори да се замисля за арогантността на това решение; за риска от поведението си и това на Джеймс. Досега им се беше разминало, сигурно така разсъждава, така че какво го спира да вземе подобно решение? Все пак той е министър-председател! Каква арогантност и какво лицемерие като капак на всичко!

Тя поглежда Крис и усеща, че очите ѝ горят, сълзите са неизбежни и тя трябва да се махне от него бързо, преди да каже нещо, за което ще съжалява.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — Той я поглежда внимателно, светлите очи са нащрек, а тя грабва сакото и ръчната си чанта и усеща, че всяка нейна клетка вибрира от нуждата да избяга.

— Министър-председателят е наистина много мил.

За момент тя се пита дали той не иронизира.

— Наистина ли нямаш представа?

Той не кима; никога няма да признае, че не знае нещо. Тя свежда поглед към килима, забелязва колко е дебел.

— Защо не ги попиташ за партито след изпитите? Няколко души от „Либъртинс“. Том и Джеймс. Юни хиляда деветстотин деветдесет и трета година.

След тези думи тя излиза от стаята с ниския таван, с потискащата топлина, шума и ужасните хора, които въртят интриги, планират и клюкарстват, и се насочва към студения бряг на Брайтън в октомврийската нощ.